Определение № 140 от 18.02.2019 г. на ВКС по гр. д. № 4465/2018 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационни жалби на „Галко” АД и „Метлайф Юръп Д.А.К. – клон България” КЧТ против решение № 234/11.07.2018 г., постановено по в.гр.д.№ 284/2017 г. от ІІІ-ти състав на Окръжен съд – Перник. Ответникът по касационните жалби ги оспорва, с писмен отговор. Касационните жалби са подадени в срок и са процесуално допустими. Съдът е приел, че предявения иск с правно основание чл.200 КТ е основателен, отменил е решението на първоинстанционния съд и е постановил ново, с което е уважил предявения иск. Съдът е приел, че спорен по делото е въпросът дали злополуката е призната за трудова по установения за това ред, тъй като по делото не е представено разпореждане на съответния компетентен орган по чл. 60, ал.1 КСО. Именно поради липсата на такова разпореждане първоинстанционният съд е отхвърлил иска. С въззивната жалба е представено невлязло в сила решение от 30.11.2016г. на АС- Перник, постановено по адм.д. № 295/2016г., с което е отхвърлена жалбата на „Галко” АД против решение № К.-3/13.05.2016г. на ТП – П. към НОИ, с което е потвърдено разпореждане № 18/18.03.2016г. на длъжностното лице по осигуряването. В решението на съда е посочено, че делото е образувано по повод жалба на „Галко” АД против решение № К.-3/13.05.2016г. на ТП – П. към НОИ, с което е потвърдено разпореждане № 18/18.03.2016г. на длъжностното лице по осигуряването, с което на основание чл. 60, ал.1 от КСО декларираната от жалбоподателя, в качеството му на осигурител злополука, настъпила с ищеца по делото, е приета за трудова. Въззивният съд е приел, че от решението е видно, че същото е постановено по повод обжалване на разпореждането, с което е призната за трудова злополуката, настъпила с ищеца, като и няма спор между страните по настоящето дело, че именно това е бил предмет на спора по цитираното дело на АС- Перник. Този извод съдът е приел за потвърден и от представена касационна жалба на „Галко” АД против решението на АС- Перник, в която изрично се анализира описания по- горе протокол за разследване на трудова злополука № 1/15.03.2016г.. Съдът е приел за неоснователен доводът на ответното дружество, че с оглед разпоредбата на чл. 266 ГПК е недопустимо приемането на решението на АС- Перник и касационната жалба против него във въззивното производство. Посочено е, че релевантен за настоящия спор е фактът на приключване на спора относно законосъобразността на разпореждането на ТП на НОИ с влязло в сила съдебно решение, който факт е настъпил след образуване на въззивното производство и в този смисъл е допустимо представянето на доказателства относно посоченото обстоятелство. Предвид изложеното, окръжният съд е приел, че във въззивното производство е установено, че ищецът е претърпял трудова злополука, по време, в което е бил в трудово правоотношение с ответното дружество. Посочено е, че в резултат на тази злополука същият е бил временно нетрудоспособен, претърпял е болки и страдания, поради което и са налице предпоставките на закона за ангажиране отговорността на ответника. На основание чл. 200, ал. 3 КТ съдът е приел, че ответното дружество дължи обезщетение за причинените на работника неимуществени вреди, като същото се определя с оглед на принципа на справедливостта, залегнал в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, както и обезщетение за претърпени имуществени вреди. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване и в двете касационни жалби се поставя правен въпрос относно допустимостта на приемане на доказателства от въззивната инстанция, приложени към въззивната жалба, които страната е могла да посочи и да представи пред първоинстанционния съд, без жалбоподателят да изложи и обоснове причините, поради които не е сторил това. В тази насока се сочи противоречие с произнасянето на съда в хода на производството, както и в решението /съдът е мотивирал това свое процесуално действие/, с практиката на ВКС – цитират се решения № 252/04.09.2012 г. по гр.д.№ 629/2011 г. на ВКС, ІV гр.отд., р. № 79/03.02.2010 г. по гр.д.№ 56/2010 г. на ІV гр.отд. и др. В цитираните и представени решения е прието, че пред въззивната инстанция е допустимо представянето на писмени доказателства, но само ако страната не е могла да посочи и да представи същите пред първоинстанционния съд, като обоснове това пред въззивния съд. Горното противоречие с практиката на ВКС води до допустимост на касационното обжалване, на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. На касаторите следва да се укаже да внесат държавна такса от по 602,43 лева всеки един от тях. Водим от горното, съставът на ВКС