Определение № 2082 от 11.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4620/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Подадена е касационна жалба от ответника по иска И. М. П., чрез пълномощника му адв. Д. С., срещу решение № 108 от 14. 04. 2022 г. по в. гр. д. № 12/ 2022 г. на ОС – Стара Загора в частта му потвърждаваща решение № 260734 от 27. 10. 2021 г. по гр. д. № 4345/2020 г. на РС – Стара Загора в частта, с която И. М. П. е осъден, на основание чл. 45 ЗЗД, да заплати на А. А. Л. сумата 12000 лв. обезщетение за неимущeствени вреди, причинени му от извършено от ответника И. М. П., на 10. 03. 2020 г., престъпление по чл. 129, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 63, ал. 1, т. 3 НК – причинена средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на челюст, затруднило дъвченето и говоренето за повече от 30 дни, за което същият е признат за виновен с одобрено от съда споразумение по НОХД № 1496/2020 г. на РС – Стара Загора, ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от 10. 03. 2020 г. до окончателното й изплащане. Поддържа се недопустимост на решението в частта, с която е присъдена законна лихва от деликта до окончателно изплащане на сумата и неправилност на същото в останалата обжалвана част. Твърди се, че в частта, потвърждаваща първоинстанционното решение в осъдителната част, въззивното решение е неправилно по следните съображения: поради постановяването му в нарушение на чл. 51, ал. 2 и чл. 52 ЗЗД –неотчитане приноса на ищеца за настъпване на вредите и неспазване на законоустановения критерий при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди; поради необоснованост на фактическите изводи; поради допуснати съществени процесуални нарушения – необсъждане на всички оплаквания, изложени във въззивната жалба, както и несъобразяване, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, с формираната при сходни хипотези съдебна практика. Иска се допускане касационно обжалване на решението на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 ГПК, отмяната му в частта, с която е присъдено обезщетение над сумата 2000 лв. до сумата 12000 лв.q и отхвърляне на иска за посочената разлика от 10000 лв., както и обезсилването му в частта, с която е присъдена законна лихва върху обезщетението, считано от 10. 03. 2020 г. до окончателното й изплащане.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършването на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

С одобрено от съда споразумение по НОХД № 1496/2020 г. на РС – Стара Загора ответникът И. М. П. е признат за виновен в това, че на 10. 03. 2020 г., в [населено място], в района на ОУ „К. Х.“, чрез нанасяне на юмручни удари в областта на лицето на А. А. Л., му е причинил средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на долна челюст в областта на двата долночелюстни ъгъла, довело до затрудняване на дъвченето и говоренето за повече от 30 дни, като макар и непълнолетен, е могъл да разбира свойството и значението на деянието и да ръководи постъпките си.

Въззивният съд е приел за установено от фактическа страна, че откритото двустранно пълно счупване, в ъглите, на долната челюст наложило провеждане на оперативно лечение на 11. 03. 2020 г., при което били поставени стандартни метални шини на горна и долна челюст и междучелюстна фиксация, както и на 10. 04. 2020 г., когато било извършено деблокиране на челюстите чрез премахване на фиксиращите устройства. Оздравителният процес е продължил 2 месеца. Счупването е причинило силни болки, затруднило дъвченето и говора, довело до значителни неудобства, нарушило естетиката и качеството на живот на ищеца за повече от 30 дни. Ищецът бил в състояние да поема само смлени храни, хранил се със сламка, не можел да говори, освен болките в челюстта получавал и силни главоболия. След отстраняване на фиксацията е трябвало да продължи да се храни само с меки храни в продължение на година. Близо две години след увреждането е търпял болки и дискомфорт в зъбния венец. Заради нанесения побой и травматичните увреждания бил стресиран, уплашен, изпитвал чувство на обида, тревожност, безпомощност, огорчение. Страдал от безсъние. Страхувал се да излиза от дома си и да ходи на училище. Не е искал да се вижда и с приятели.

По делото не е установено ищецът да е провокирал ответника, да е отправял закани към него и пръв да му е нанесъл удар в областта на гърдите.

От правна страна въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 45 ЗЗД за уважаване на иска. Съгласно чл. 300 ГПК влязлата в сила присъда на наказателния съд е задължителна за гражданския съд, който разглежда гражданските последици от деянието, относно това, дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, а съгласно чл. 483, ал. 1 НПК одобреното от съда споразумение има значението на влязла в сила присъда. При определяне размера на обезщетението е съобразил характера и тежестта на увреждането, начина на извършването му и обстоятелствата при които е извършено, продължителността на лечебния и възстановителен период, проведените две оперативни интервенции, търпените значителни болки, страдания, затруднения и неудобства, негативните емоционални изживявания. Приел е, че сумата 12000 лв. би обезщетила ищеца за претърпените болки и страдания. За недоказано е прието възражението за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Приел е, че върху посочената сума се дължи и обезщетение за забава от деня на причиняване на непозволеното увреждане, съгласно чл. 84, ал. 2 ЗЗД. Оплакванията във въззивната жалба за допуснати процесуални нарушения и нарушения на материалния закон са приети за неоснователни.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени следните въпроси:

1. Има ли присъдата на наказателния съд задължителна сила по чл. 300 ГПК за разглеждащия гражданскоправните последици на престъпното деяние граждански съд по въпроса за принос на пострадалия към нанесените от престъплението вреди, когато поведението на пострадалия не е част от престъпния състав, по който деликвентът е бил признат за виновен.

2. Длъжен ли е въззивният съд, при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, да съобрази и формираната при сходни случаи съдебна практика.

3. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички оплаквания, изложени във въззивната жалба, включително по оплакването, че размерът на обезщетението придава на същото наказателна, а не репарационна функция.

4. Нередовна ли е искова молба по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, ако ищецът не е посочил цената на иска и не е платил дължимата държавна такса за разглеждането му.

Касаторът се позовава и на разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК. Твърди недопустимост на въззивното решение в частта му потвърждаваща първоинстанционното в частта, с която е присъдена законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди от 12000 лв., считано от настъпване на деликта до окончателното му изплащане, поради постановяването му по нередовна искова молба.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в посочената част. Не съществува вероятност въззивното решение да е недопустимо в същата, поради постановяването му по нередовна искова молба – несъответна на изискванията на чл. 127, ал. 1, т. 4 и т. 5 ГПК, предвид неконкретизиране на обезщетението за забава по период и размер. В трайната и непротиворечива практика на ВКС се приема, че при парично задължение, произтичащо от непозволено увреждане, длъжникът се смята в забава и без покана, съгласно чл. 84, ал. 3 от ЗЗД. Задължението за лихви възниква от момента на увреждащото действие, а ако то продължава през определен период от време - от крайния момент на периода. Тези лихви не се определят по размер от съда, а се изчисляват в изпълнителния процес за целия период от момента на увреждането (или крайния момент на периода на увреждането) до момента на плащането. Затова ищецът не е длъжен да сочи размер на лихвата за забава, когато същата се претендира за забавено плащане на парично обезщетение за вреди от непозволено увреждане. В този смисъл е, например, решение № 193 от 26.06.2012 г. на ВКС по гр. д. № 611/2011 г., I г. о.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане касационно обжалване на решението по първия въпрос. Въпросът не отговаря на изискванията на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като отговорът на същия не би повлиял на изхода на делото. Това е така, защото от събраните по делото писмени и гласни доказателства не се установява ищецът с поведението си да е провокирал ответника към нанасяне на удари. Според свидетеля С. Ж., който е бил очевидец на инцидента, ответникът догонил ищеца, ищецът хванал ръцете на ответника, за да не бъде ударен, и му казал, че не иска проблеми и няма да се бие. Ответникът се съгласил, но след като ищецът го пуснал, веднага ударил ищеца в областта на челюстта, от двете страни, с юмрук. Тези показания не се опровергават от показанията на свидетелите на ответника Д. Б. (същият заявява, че не е присъствал на инцидента между ищеца и ответника и последно се е виждал с ответника предния ден) и М. З., баба на ответника, която също не е била очевидец на инцидента и заявява, че след инцидента И. не й е споделял нищо за него. За самия инцидент знаела, че внукът й видял ищеца и отишъл да се разберат, но не знае кой кого е извикал, и ищецът му посегнал. Ищецът и ответникът били в конфликтни отношения заради момиче – карали се, обиждали се, заплашвали се взаимно. Недопустимо е обсъждането на свидетелските показания, дадени в досъдебното производство, тъй като свидетелските показания са само устни, следва да бъдат събрани по предвидения в ГПК ред и при спазване принципа на непосредственост. Свидетелски показания, дадени по друго дело, биха могли да се използват само при наличие на предпоставките по чл. 232, изр. 2 ГПК – ако за разпита на лицето като свидетел има трудно преодолима пречка.

След като не е доказано съпричиняване на вредоносния резултат от ищеца и не би могло да се приложи разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ГПК, като се намали определеното обезщетение, то отговорът на поставения въпрос не би повлиял на изхода на делото и не би могло да се приеме, че въпросът представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставящо допускане до касационен контрол на въззивното решение. В този смисъл са указанията по приложението на чл. 280 ГПК, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС, точка 1.

Вторият въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС. При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът е съобразил указанията по приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени с практиката на ВКС със задължителен и незадължителен характер. С ППВС № 4/23.12.1968 г. е разяснено, че размерите на обезщетенията за неимуществени вреди се определят от съда по справедливост, като понятието “справедливост” по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се съобразяват и които съдът е длъжен да обсъди - характер на увреждането, начин на извършването му, обстоятелствата при които е извършено, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и др. В случая въззивният съд, при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, е извършил преценка на фактите, установени по конкретното дело, които са от значение за точното прилагане на принципа на справедливост при определяне на обезщетението за неимуществени вреди: съобразил е вида и характера на увреждането, степента, интензитета и продължителността на търпените болки и страдания, причинените неудобства и социални ограничения, продължителността на възстановителния период, търпените негативни психични изживявания. Несъобразяването с формираната при сходни хипотези съдебна практика не е нарушило интереса на касатора, доколкото размерът на обезщетението е занижен в сравнение с присъждани обезщетения при сходни случаи и то за увреждания, причинени през 2013 г. и 2014 г. (напр. решение № 100 от 12. 04. 2017 г. по гр. д. № 3834/2016 г. на ВКС, 4 г.о., определение № 702 от 30. 07. 2018 г. по гр. д. № 900/2018 г. на ВКС, 4 г.о.)

Третият въпрос не е решен в противоречие с посочената от жалбоподателя практика на ВКС. Въззивният съд е обсъдил оплакванията на ответника, касаещи приложението на чл. 52 ЗЗД при определяне размера на обезщетението. Приел е, че размерът на същото не е по-нисък от определения от първоинстанционния съд размер от 12000 лв., че за посочената сума искът е доказан по основание и размер и е аргументирал изводите си. За неоснователно е прието оплакването на въззивника, че размерът на определеното обезщетение е завишен.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и по четвъртият въпрос, тъй като същият е разрешен не в противоречие, а в съответствие с практиката на ВКС. Съображения в подкрепа на този извод са изложени по-горе, във връзка с основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК.

Ищецът не претендира присъждане на разноски за касационната инстанция и няма данни такива да са направени.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,