Определение № 1292 от 07.05.2026 г. на ВКС по т. д. № 2585/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от М. В. М., чрез пълномощника му – адв. П. К., срещу въззивното решение № 84/07.05.2025г., постановено по в.гр.д. №62/2025г. на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 1030/ 03.12.2024г. по гр.д. № 1922/2023г. на Окръжен съд - Бургас в обжалваната му част, с която е отхвърлен искът на касатора срещу ЗД „БУЛ ИНС“ АД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в резултат на настъпило на 21.06.2023г. пътно-транспортно произшествие, за разликата над сумата 24 000 лева до претендирания размер от 100 000 лева /частичен иск от 120 000 лева/. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществено нарушение на процесуалните правила и е необосновано. В жалбата се твърди, че въззивният съд е определил занижено по размер обезщетение за претърпените в резултат на ПТП неимуществени вреди от ищеца, който е получил четири средни телесни повреди. Касационният жалбоподотел поддържа, че не е взето предвид от съда, че пострадалият е бил с реална опасност за живота, като инфектираната му рана, наложила последващо хирургично лечение, също е получена при процесното ПТП. Касаторът оспорва и извода на въззивния съд за съпричиняване поради непоставен предпазен колан, като сочи, че има явно противоречие с установеното по делото и отричането на предпазното му действие при конкретния механизъм на ПТП. По подробно изложените доводи касаторът претендира допускане до касационно обжалване на въззивното решение, неговата отмяна и уважаване на иска му в пълен размер. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се сочат основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се поставят следните въпроси: 1. „Направеното от съда непълно, едностранно и извадково обсъждане на събрани по делото доказателства с цел да се обоснове определен фактически и правен извод на съда – нисък размер на обезщетение и висок размер на съпричиняване, водещи до краен извод за ниска парична компенсация на вредите, представлява ли допуснато от съда процесуално нарушение? Следва ли да се съобрази, че допуснатото от съда процесуално нарушение в този случай има като резултат и необоснованост на съдебния акт, доколкото направените при такова ценене на събраните доказателства изводи не са в съответствие с всички събрани доказателства, които ако бяха ценени в тяхната цялост и съвкупност, биха довели до други фактически и правни изводи?“, за който се сочи разрешаване в противоречие с решение № 149/03.07.2012г. по гр.д. № 1084/2011г. на 3 г.о. на ВКС.; 2. „Липсата на обсъждане в пълнота и при съвкупна и логическа последователност на налични по делото доказателства представлява ли съществено нарушение?“, по който въпрос се изтъква противоречие с т.2 на ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 на ТР №1/2001 на ОСГК на ВКС, решение № 43/05.03.2014г. по гр.д. №5488/2013г. на 4 г.о. на ВКС, определение №1006/15.10.2010г. по гр.д. №619/2010г., 3 г.о. на ВКС, решение №11/21.04.1994г. по адм.д. №4900/1993г., 3 г.о., решение №87/04.09.1958г. по гр. д. №55/58г. на ОСГК; 3. „При какви процесуални и материалноправни предпоставки може да бъде отчетено допринасяне по чл. 51, ал. 2 ЗЗД и как се определя степента му?“, разрешен според касатора в противоречие с опр. № 968/25.03.2025г. по т.д. №2445/2024г., 1 т.о. на ВКС и решение № 147/05.12.2017г. по гр. д. № 60341/2016г., 1 г.о. на ВКС.; 4. „Длъжен ли е ответникът да докаже въведеното възражение за съпричиняване при условията на пълно и главно доказване?“, по който се сочи противоречие с решение № 226/12.07.2011г. по гр.д. №921/2010г., 4 г.о. на ВКС, решение № 31/09.03.2012г. по гр.д. №502/2011г., 3 г.о. на ВКС, решение № 61/01.03.2016г. по гр.д. №4578/2015г., 4 г.о. на ВКС.; 5. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи?“, по който се твърди разрешаване в противоречие с решение №60136/24.11.2021г. по т.д. №1897/2020г., 2 т.о. на ВКС.; 6. „Какви са предпоставките за приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД във връзка с изследване и оценка на поведението на всеки един от участниците в движение по пътищата при настъпило ПТП? Определянето на съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД обуславя ли се от анализ / поотделно и в неговата съвкупност/ на събрания по делото доказателствен материал за релевантния обективен принос или от преценка на избрани доказателства?, като се сочи разрешаване в противоречие с решение №206/12.03.2010г. по т.д. №35/2009г., 2 т.о. на ВКС и опр. №1656/04.04.2024г. по гр.д. №3837/2023г., 3 г.о. на ВКС.; 7. „Може ли съдът да обосновава изводите си за съпричиняване с вероятности или предположения и при недоказана причинна връзка предвид правните последици от съпричиняването и значението му за законосъобразно определяне на размера на обезщетението на увредения за вредите от деликта?“, по който въпрос се твърди разрешаване в противоречие с решение № 147/05.12.2017г. по гр. д. № 60341/2016г., 1 г.о. на ВКС и решение №206/12.03.2010г. по т.д. №35/2009г., 2 т.о. на ВКС.; 8. „Дали всяко нарушение на правилата за движение има релевантно значение за настъпване на вредоносния резултат или само това, което има пряка причинна връзка с вредоносните последици?“, като се сочи разрешаване в противоречие с решение №206/12.03.2010г. по т.д. №35/2009г., 2 т.о. на ВКС.; 9. „Само по себе си установеното нарушение на установените правила за движение по пътищата /в случая евентуално неподаден сигнал с ръка за предприемане на маневра от велосипедист/, основание ли е да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото обезщетение или е необходимо да е доказано допуснато нарушение в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат и доказано поведение на пострадалия, с което той обективно е създал предпоставки и/или възможност за настъпване на увреждането?“, по който се сочи противоречие с решение № 16/04.02.2014г. по т.д. №1858/2013г., 1 т.о. на ВКС, решение № 6/03.02.2017г. по гр.д. №53091/2015г., 3 г.о. на ВКС, решение № 45/15.04.2009г. по т.д. №525/2008г., 2 т.о. на ВКС и др.; 10. „За да се гарантира правилно приложение на принципа на справедливост и изпълнение на задължителните изисквания, въведени с ППВС №4/68г., длъжен ли е съдът да направи преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства, като ги оцени адекватно и в тяхната съвкупност и обоснове точен паричен еквивалент на търпимите неимуществени вреди?“, по който въпрос се твърди разрешаване в противоречие с ППВС №4/68г., решение №151/12.11.2013г. по т.д. №486/2012г., 2 т.о. на ВКС, решение № 104/25.07.2014г. по т.д. №2998/2013г., 1 т.о. на ВКС, решение № 28/09.04.2014г. по т.д. №1943/2013г., 2 т.о. на ВКС.; 11. „Релевантни ли са за критериите по чл. 52 ЗЗД лимитите на застраховане съобразно параграф 27 ПЗР на КЗ и обществено-икономическите и социални условия в страната и тези условия към 2021г. налагат ли присъждане на по-ниски обезщетения от такива присъждани за събития години преди това и след това? Следва ли при определяне на справедливото застрахователно обезщетение съдът да се съобрази с нормативно определените лимити при застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, които отразяват промените в икономическите условия? Общественото разбиране за справедливост пред последните три-четири години и конкретно през 2023г. предпоставя ли присъждане на значително по-ниски обезщетения от присъжданите преди?“, по които въпроси се поддържа разрешаване в противоречие с ППВС 4/1968г., решение №1/26.03.2012г. по т.д.№ 299/2011г. на 2 т.о. на ВКС, решение № 83/06.07.2009г. по т.д. №795/2008г. на 2 т.о. на ВКС, решение № 23/25.03.2014г. по т.д. № 1154/2013г. на 2 т.о. на ВКС, решение №157/28.10.2014г. по т.д.№ 3040/2014г. на 2 т.о. на ВКС, решение №94/24.10.2012г. по т.д.№916/2011г. на 1 т.о. на ВКС, решение №151/12.11.2013г. по т.д.№ 486/2012г. на 2 т.о. на ВКС; 12. „Представлява ли размера на средната / минималната / работна заплата в Република България критерий от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди при предявен пряк иск срещу застраховател по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите с оглед характера / конкретно неимуществени вреди/ и териториалното покритие на полицата на територията на целия Европейски съюз, което изключва възможността обезщетението да може да се обвързва с минималната работна заплата в конкретна държава от ЕС, респ. в България? В случай на необходимост за обвързване на обезщетението с размер на средната/минималната работна заплата не следва ли да е необходимо съдът да анализира икономическата реалност като цяло на територията на Европейския съюз поради еднаквост на застрахователното покритие? В тази връзка представлява ли размерът на средната/минималната работна заплата изобщо един от критериите, които следва да се съобразят при определяне размера на обезщетението по претенция за компенсация на неимуществени вреди от застраховката „Гражданка отговорност“ на автомобилистите, и ако е такъв може ли да се отчете размер на „средна брутна работна заплата“ пред липсата на яснота на този размер и фактът, че такъв не е нормативно установен, не е определен, а е определяем – критерий, който няма точни параметри може ли да бъде използван? При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при условията на предявен пряк иск срещу застраховател по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, кои са критериите, които съдът следва да отчете за правилно приложение на принципа на справедливост и може ли размерът на обезщетение за морални вреди да се обоснове със съобразяване на размера на средната/минималната работна заплата към датата на ПТП -2022г.? Прилагането на критерий икономически условия в страната за конкретна година, без да се сочат характеристиките и особености на тези условия и при игнориране лимита на отговорност на застрахователя за съответната година, който е установен като ориентир за тези условия, представлява ли критерий от значение за правилното приложение на принципа на справедливост?“, по които група въпроси се сочи противоречие с актовете, описани в предходната точка, но същевременно и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Ответникът по касационната жалба ЗД „БУЛ ИНС“ АД не е подал отговор на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите по чл. 280, ал. 1 ГПК и данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в предвидения по чл. 283 ГПК едномесечен преклузивен срок, срещу подлежащ на обжалване акт, изложени са основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК, поради което е процесуално допустима. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ПТП е настъпило на 21.06.2023 г., около 19.30 часа, на АМ „Т.“, като лекият автомобил „БМВ“ 320Д с рег. [рег.номер на МПС], с посока на движение от [населено място] към [населено място], управляван от Н. М. В., е напуснал пътното платно вдясно и се е обърнал по таван. Въззивният съд е отчел, че скоростта на движение на автомобила е била 117.5 км/ч., при разрешена такава от 140 км/ч., но водачът се е унесъл. За ПТП на водача е наложено административно наказание, като е сключено споразумение, одобрено от съда с определение № 1539 от 23.05.2024 година по анд. №156/2024г. на Карнобатския районен съд, което съдът е зачел при условията на чл. 300 ГПК. Въззивният съд е счел, че е доказана деликтната отговорност на водача, застрахован по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите. Апелативният съд е приел, че ищецът като пътник на задна дясна седалка, е пострадал при ПТП, излетял е от колата и е получил следните травматични увреждания: счупване на тялото на гръдната кост/стернума/, съставляващо трайно затруднение на движенията на снага за срок от 6 седмици, при обичаен оздравителен процес; счупване на трета и четвърта ребрени дъги вляво, с болезненост при допир, отшумяващи за не повече от 30 денонощия; двустранни контузионни огнища по задните повърхности на белите дробове, също с оздравителен период от 30 денонощия; охлузни рани по челото, гърдите и горните крайници; оток около лява очница и в лявата теменна област на главата, отшумяващи за срок не по-голям от 10-15 денонощия. Въззивният съд е отчел, че ищецът е бил лекуван по консервативен път, без хирургически операции или манипулации, а единствено чрез прилагането на лекарства в болнична среда. Апелативният съд подробно е коментирал гласните доказателства, а именно показанията на свидетелката Д., с която ищецът е във фактическо съпружеско съжителство, и А., майка на ищеца, като е изтъкнал, че относно състоянието на ищеца след произшествието и по-специално, че не е бил в съзнание в продължение на четири дни, те не се подкрепят от останалия доказателствен материал /медицинската документация/, включително съдебно - медицинската експертиза. Съдът е посочил, че свидетелските показания относно твърдяната невъзможност на ищеца да се придвижва сам, както и да е бил изцяло в зависимост от грижите на други хора в продължение на четири до шест месеца, се опровергават от несъмнено установеното обстоятелство, че на 12.07.2023г., само 21 дни след произшествието, ищецът се е явил лично за разпит в [населено място] и медицинските данни по делото. Въззивният съд е счел, че според установеното от съдебно-медицинската експертиза, оздравителният процес при ищеца е приключил за два месеца и няма данни за последвали усложнения. Апелативният съд е приел, че не е установена причинно-следствена връзка между получения от ищеца абсцес на кожата, отразен в епикриза от 04.10.2023г. и процесния инцидент, кредитирайки обясненията на вещото лице, че това възпаление не може да се появи след описаните в медицинските документи охлузвания няколко месеца по-късно, а и наличието му предполага дълбока рана, която е трябвало да бъде описана в медицинската документация, за каквато няма данни. Въз основа на допълнителното заключение на СМЕ въззивният съд е приел, че от преглед на ищеца, извършен една година след ПТП, се установяват надигнати над нивото на околната кожа ръбци /цикатрикси/ на лицето, главата, гърдите, левия горен крайник и на гърба, получени вследствие преживени и зараснали рани, които от своя страна биха могли да бъдат получени в условията на претърпяно ПТП с изпадане от купето на автомобила. С оглед горното, отчитайки обстоятелствата относно възрастта на пострадалия, оздравителния процес, установените обстоятелства и икономическите условия към датата на ПТП, въззивният съд е приел, че обезщетението на ищеца за претърпените неимуществени вреди следва да бъде определено на сумата от 40 000 лв. По възражението на ответника – застраховател за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД и позовавайки се на т. 7 от ППВС №17/1963г., въззивният съд е приел, въз основа на експертните заключения на автотехническата и съдебно - медицинската експертиза, че непоставянето на обезопасителен колан от ищеца е в пряка връзка с причинените му вреди. Апелативният съд е отчел, че само ищецът и другият пътник - В. Г. Г., които са били без поставени предпазни колани, са излетели от автомобила, докато водачът и пътникът на предна седалка, които са били с поставени предпазни колани, са останали в автомобила и не са получили подобни травми. Заключил е, че е било възможно травматичните увреждания да бъдат избегнати или значително ограничени при поставен обезопасителен колан, какъвто ищецът не е имал, тъй като тялото му се е движело свободно в купето и при преобръщане на автомобила, той е излетял от него и е паднал на терена. С оглед на изложеното съдът е приел, че ищецът е допуснал нарушение на нормата на чл. 137а ЗДвП, като по този начин е допринесъл за броя и тежестта на получените от него травматични увреждания и е споделил изводите на първоинстанционния съд за определения процент на съпричиняване от 40%. С тези мотиви апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение. Настоящият съдебен състав намира, че не са налице предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по следните съображения: Не е налице вероятност обжалваното решение да е нищожно или недопустимо, поради което няма основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, предл. 1 и предл. 2 ГПК. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Както се приема в тълкувателното решение, касаторът е длъжен да изложи точна и ясна формулировка на значимия правен въпрос, а не е задължение на съда да го изведе от изложението към касационната жалба, като ВКС може само да го конкретизира и доуточни. Въпросите по т.1 и по т.2 от изложението на касатора, както и въпросът по т.5, са процесуални и свързани със задълженията на въззивния съд, поради което се явяват обуславящи и отговорят на общия критерий по чл. 280, ал.1 ГПК. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по т.д. №1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана съдебна практика на ВКС, обективирана в редица решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК - посочени от касатора, както и служебно известните на настоящия състав решение №183/21.11.2018г. по т.д. №542/2018г. на ВКС, I т.о., решение №93/27.11.2020г. по т.д. №2013/2019г. на ВКС, I т.о., решение №125/15.01.2020г. по т.д. №1204/2018г. на ВКС, II т.о., решение №240/15.01.2019г. по т.д. №518/2018г. на ВКС, I т.о., решение №209/20.02.2018г. по т.д. №1096/2017г. на ВКС, I т.о., решение №112/28.10.2020г. по т.д. №2029/2019г. на ВКС, I т.о. и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. Съгласно последователната практика на Върховния касационен съд, съдът основава решението си на приетите за установени обстоятелства по делото; при спор относно фактите, в мотивите към решението обосновава изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост. В настоящия случай обжалваното въззивно решение е постановено при обсъждане на доводите и възраженията на страните и на доказателствения материал, събран по делото. Обсъдени са твърденията по въззивната жалба и отговора, а несъгласието на касатора с направените изводи не може да обоснове допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Касационният жалбоподател не сочи в изложението си конкретни доказателства или доводи, които да не е обсъдил въззивният съд, а изложените оплаквания са относно приетото от фактическа и правна страна от съда относно размера на определеното обезщетение за неимуществени вреди и съпричиняването. Въззивният съд, обаче, не е действал в противоречие с практиката на ВКС относно процесуалните задължения на въззивната инстанция, като е изложил подробни и пълни мотиви с извеждане на собствени фактически и правни изводи по предмета на спора. Апелативният съд е обсъдил подробно както заключенията на експертизите, така и свидетелските показания и е основал извода си относно характера на претърпените от ПТП вреди от ищеца и причинната връзка и наличието на всички твърдени и сочени увреждания с инцидента, както и относно съпричиняването му, като е приел, че непоставянето на обезопасителен колан е довело до изхвърчане на тялото на ищеца от автомобила, което в голяма степен е довело до част от травмите. С оглед горното въпросите не удовлетворяват допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и не може да обусловят допускането на въззивното решение до касационно обжалване. Поставените трети, четвърти, шести, седми, осми и девети въпроси са свързани със становището на касатора, че не е налице съпричиняване. Същите могат да бъдат обединени като общ въпрос относно предпоставките за прилагане на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, като се явяват обуславящи с оглед решаващите мотиви на въззивния съд и удовлетворяват общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК. По въпроса относно предпоставките по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за намаляване на обезщетението за вреди е формирана задължителна практика на ВС и ВКС, намерила израз в ППВС № 17/1963 г. и Тълкувателно решение № 1 от 23.12.2015 г. по тълк. д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, както и практика на ВКС, обективирана в решение № 206 от 12.03.2010 г. по т. д. № 35/09 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 98 от 24.06.2013 г. по т. д. № 596/12г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 151 от 12.11.2010 г. по т. д. № 1140/11г. на ВКС, ІІ т.о.,решение № 169 от 02.10.2013 г. по т. д. № 1643/12 г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение № 16 от 04.02.2014 г. по т. д. № 1858/13 г. на ВКС, І т.о., решение № 92 от 24.07.2013 г. по т. д. № 540/12 г. на ВКС, І т.о., решение № 117 от 8.07.2014 г. по т. д. № 3540/2013 г. на ВКС, I т. о., решение № 118 от 27.06.2014 г. по т. д. № 3871/2013 г., І т. о., решение № 15 от 19.02.2020 г. по т. д. № 146/2019 г., ІІ т. о. и др., според която, за да бъде намалено на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД дължимото обезщетение, приносът на пострадалия следва да бъде надлежно релевиран от застрахователя чрез защитно възражение пред първоинстанционния съд и да бъде доказан по категоричен начин при условията на пълно и главно доказване от страната, която го е въвела. Изводът за наличие на съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД следва да се основава на доказани по несъмнен начин конкретни действия или бездействия на пострадалия, с които той обективно е способствал за вредоносния резултат, като е създал условия или е улеснил неговото настъпване, а не може да се основава на предположения. Принос за настъпване на увреждането е налице, когато пострадалото лице със своето поведение е създало предпоставки за настъпването на вредите или е допринесло за механизма на увреждането. При определяне на степента на съпричиняване подлежи на съпоставка тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, за да бъде установен действителният обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на вредите при пътно - транспортното произшествие. В случаите, при които пострадалият е пътувал в лек автомобил, без да ползва предпазен колан, това обстоятелство не обуславя само по себе си приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, но при травми, които са свързани с липсата на обезопасяване, е налице причинна връзка. Намаляване на обезщетението за вреди е допустимо само при наличието на категорични доказателства, че вредите не биха настъпили, ако по време на произшествието пострадалият е ползвал предпазен колан. Въззивният съд е процедирал съобразно горецитираната практика, а не в отклонение от същата. Апелативният съд е съобразил, че пострадали при въпросното ПТП с травми са само ищецът и другият пътник с непоставен колан – В. Г., но няма получени увреждания от водача на автомобила и пътникът на предната седалка, които са били с обезопасителни колани и при преобръщането на автомобила, само ищецът и другият пострадал са изпаднали от колата. Въззивният съд е съобразил заключението на вещото лице, в което е посочено, че е можело да бъдат избегнати и ограничени травматичните увреждания при ищеца при поставен обезопасителен колан, тъй като поради липсата на такъв тялото му се е движело свободно в купето на автомобила и при преобръщането е излетял от колата. Изводът за съпричиняване е направен от въззивния съд въз основа на преценка на всички събрани по делото доказателства, включително и показанията на свидетеля очевидец – Т. Н., че не знае дали пострадалият си е изкарал колана, видял само, че го бил дръпнал, и че ищецът, както и В. са изхвърчали през прозореците на автомобила, а не са останали фиксирани в купето. Апелативният съд е изложил подробни мотиви относно възприетия процент съпричиняване, който е съобразен с конкретните фактически обстоятелства. С оглед гореизложеното по поставените въпроси не е налице допълнителният селективен критерий по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, на който се позовава касаторът. Въпроси десети, единадесети и дванадесети са относно критериите за определяне на справедливо обезщетение по чл. 52 ЗЗД, като следва да бъдат разгледани общо. Те са обуславящи и удовлетворяват критерия по чл. 280, ал. 1 ГПК, но не се установява допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като обжалваното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС и ВС. В ППВС № 4/23.12.1968г. са дадени разяснения, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които са специфични за всяко дело и които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Във всички случаи правилното прилагане на чл. 52 ЗЗД при определяне на обезщетенията за неимуществени вреди от деликт е обусловено от съобразяването на указаните в постановлението общи критерии, които в случай на телесни увреждания са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, интензитетът и продължителността на болките и страданията, възрастта на пострадалия. Задължителните указания, дадени в ППВС № 4/23.12.1968г., са намерили отражение в решения на съдебни състави на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК – решение № 151/12.11.2013г. по т.д. №486/2012г. на ВКС, II т.о., решение № 88/17.06.2014г. по т.д. № 2974/2014г. на ВКС, II т.о., решение № 93/23.06.2011г. по т.д. № 566/2010г. на ВКС, II т.о. и други, включително посочени от касатора. Възприето е разрешението, че при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съдът следва да отчита и обществено – икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането, чиито промени намират отражение в нарастващите нива на застрахователно покритие по задължителната застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите /в този смисъл решение №66/03.07.2012г. по т.д.№619/2011г. на ВКС, II т.о., решение №242/12.01.2017г. по т.д.№3319/2015г. на ВКС, II т.о., решение №157/28.10.2014г. по т.д. № 3040/2014г. на ВКС, II т.о. и други/. Въззивният съд не е процедирал противно, а съгласно горепосочената практика на ВКС, като при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди е съобразил възприетите в ППВС № 4/23.12.1968г. критерии и е взел предвид всички специфични за делото обстоятелства, които са от значение. Противно на твърденията на касатора, преценката на размера на обезщетението е извършена към датата на настъпване на застрахователното събитие - 2023г., като съдът изрично е съобразил икономическата обстановка в страната. Апелативният съд е изложил съображения защо приема като справедлив размер на обезщетение сумата от 40 000 лв. спрямо претърпените травматични увреждания, интензитета на болките и страданията на ищеца. Въззивният съд при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди на касатора е отчел няколкото получени от него травми, но и краткият възстановителен период, който съгласно експертното заключение е от 15 до 30 дни и само за една от тях - шест седмици. Съдът е съобразил, че лечението е било единствено по консервативен път, ищецът няма трайни увреждания, а са констатирани при прегледа само надигнати ръбци /цикатрикси/ от раните му. Апелативният съд аргументирано е посочил защо не кредитира свидетелските показания на майката на ищеца и на жената, с която живее на съпружески начала, а именно като противоречащи на медицинската документация, другите писмени доказателства и на заключението на съдебно - медицинската експертиза. Въззивният съд е приел, че абсцесът, получен от ищеца месеци по-късно, не е в пряка причинна връзка с процесното ПТП, тъй като според заключението на СМЕ няма описани дълбоки рани в медицинската документация, които да предполагат появата му, а и същата е несъответна във времето спрямо инцидента. Несъгласието на касатора с изведените от апелативния съд фактически изводи е свързано с преценка на правилността на въззивното решение, която не може да бъде извършена в стадия на селекция на касационните жалби. Различието в присъжданите размери на обезщетения за неимуществени вреди по конкретни дела при компенсиране на вреди от същия тип, сочена от касатора, произтича от разликата във фактите и обстоятелствата по всеки отделен спор. Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с формираната съдебна практика по приложението на чл. 52 ЗЗД и не е налице допълнителното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Наличието на горепосочената практика, с която въззивният съд се е съобразил изключва и необоснованото основание по чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК, на което касаторът се позовава по последния въпрос, без да конкретизира твърденията си. Предвид гореизложените съображения съдът намира, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Разноски не се следват на касатора, а ответникът не е претендирал такива. Воден от горното, Върховният касационен съд, Първо търговско отделение