Определение № 386 от 27.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 456/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. Ф. И. и В. А. И., [населено място], чрез процесуалния им представител адвокат П. Б., срещу въззивно решение № от 22.10.2019г. по гр.д. № 623/2019 г. по описа на Софийски градски съд. Поддържат се оплаквания, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличие основания по чл.280,ал.1, т.1 и т.3 за допускане касационно обжалване на решението. Поставят се следните въпроси: 1.Обусловено ли е правото на иск по чл.124,ал.1 ЗС от предявена и отхвърлена претенция за придобиване правото на собственост върху имота при условията на §4а, §4б и §4з от ПЗР на ЗСПЗЗ; 2. Към кой момент следва да се приеме, че даден имот е частна общинска собственост въз основа на план за новообразуваните имоти – към датата на издаване на заповедта на областния управител или към датата на влизане в сила на кадастралната карта на района.Не се сочи съдебна практика. Твърди се и наличие на очевидна неправилност на решението – основание по чл.280, ал.2 ГПК. Ответникът по касационната жалба – Столична община, оспорва жалбата в становище по чл. 287, ал. 1 ГПК. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 495386/2018г. по гр.д.№ 37785/2014г. на Софийския районен съд. С последното е отхвърлен предявеният К. Ф. В. и В. А. И. срещу Столична община иск за признаване за установено, че ищците са собственици на основание давностно владение на поземлен имот с площ 782 кв.м., с идентификатор *** по КККР [населено място], м.Б., кв.С. /подробно описан/. Въззивният съд е приел, че ищецът И. е подал молба вх. № 9400-5553/11.12.2012 г. за придобиване правото на собственост върху имота при условията на пар.4а, пар.4б и пар.4з от ПЗР на ЗСПЗЗ. Със заповед № РД-50-33 от 09.05.2013 г. кметът на СО-район Витоша е отказал придобиване правото на собственост по този ред поради това, че представеният документ за предоставено право на ползване не отговаря на изискванията на § 63 от ПЗР на ППЗСПЗЗ. Тази заповед е обжалвана и с влязло в сила решение № I-026-099 от 20.12.2013г. по гр.д. № 23850/2013г. по описа на СРС жалбата е отхвърлена като не се спори по делото, че решението е влязло в сила. Като бивши „ползватели “ ищците са били държатели, а не владелци на имота. За да промени държането във владение държателят трябва да демонстрира промяна в намерението /interversio possessionis/ за своене на имота, която открито да демонстрира спрямо собственика. След като веднъж фактическата власт върху имота е установена като държане, колкото и време да продължи и каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт може да доведе до придобиване на собственост по давност само ако държателят промени намерението си по недвусмислен начин и превърне държането във владение. В случая ищците признават, включително и в настоящото производство, че са придобили държане на имота като ползватели преди 1990 г. с цел да отглеждат в него животни. Няма данни те да са се считали за собственици, както и да са демонстрирали това на ответника. Те са инициирали и административна процедура по реда на § 4 и сл. от ПЗР на ЗСПЗЗ за признаване права като ползуватели по §63 ПЗР ППЗСПЗЗ. Макар фактическата власт да е налице, то липсва ясно демонстрирано намерение за своене след като са се считали за ползуватели, а не за собственици. Освен това за имота е налице план за новообразувани имоти /ПНИ/ одобрен със заповед на областния управител на област С. №РД-15-055 от 10.05.2012 г. Имот, който евентуално подлежи на възстановяване по ЗСПЗЗ респ. би представлявал остатъчен фонд на общината не може да бъде придобит по давност докато ПНИ не е влязъл в сила, респ.не е издадена заповед на кмета на съответната община по § 4к, ал. 7 ЗСПЗЗ. Според чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ земеделската земя, която не принадлежи на граждани, юридически лица или държавата е общинска собственост. Общинска собственост съгласно чл.19 ал.1 ЗСПЗЗ стават земите, които подлежат на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, но са останали незаявени в законните срокове. Тази правна последица настъпва след влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници /в случая след влизане в сила на ПНИ/. За тези земи е приложима и забраната по чл.7, ал.1 ЗОбС за придобиване по давност.Предмет на делото са правата на ищците / а не тези на ответника/ и те не са доказали, че са станали собственици на имота на основание придобивна давност. Касае се за бивш земеделски имот, включен в ПНИ. Няма данни имотът да е заявен за възстановяване от бивш собственик, или да е държавен, поради което е станал частна общинска собственост. Придобиването по давност на такъв имот е изключено, с оглед мораториума, установен с §1 ЗР на ЗД на ЗС /ДВ, бр.46/2006г./, с който е постановено спиране на давността за определен период от време, вкл. и към настоящия момент, считано от 31.05.2006 г. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1 и ал.2 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/2009 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства.Касационната инстанция не може да извежда правния въпрос от твърденията в касационната жалба или от обжалваното решение. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК липсва формулиран релевантен към изхода на спора по смисъла на цитираното тълкувателно решение правен въпрос. Основанието по чл.280,ал.1,т.1 ГПК предполага въззивният съд да се разрешил релевантен правен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС, в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС.По смисъла на чл.280,ал.1,т.3 ГПК пък въпросът е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Така поставените въпроси са изцяло неотносими. Решаващите изводи на въззивния съд са за недоказаност на твърденията за установено върху имота владение, тъй като ищците са държатели на същия. Липсват мотиви относно това, дали правото на иск е обусловено от претенция за придобиване на собственост при условията на §4а, §4б и §4з ПЗР ЗСПЗЗ. Няма съображения и за момента, от който даден имот става частна общинска собственост. Предвид липсата релевантен правен въпрос, следва да се приеме, че не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Не се сочи и коя е неясната правна норма, която се нуждае от тълкуване или по която липсва съдебна практика или същата се нуждае от актуализиране, предвид настъпилите промени в обществените отношения, т.е. не се установява и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поддържана от касатора. В допълнение следва да се посочи, че относно осъществяване на давностно владение по отношение на имот частна общинска собственост /ищците твърдят владение по отношение на ответната община/ е приложима забранителната норма на чл.86 ЗС /ред., ДВ,бр.31/ 1990 г./, според която не може да се придобие по давност вещ, която е държавна собственост. След влизане в сила на ЗОбС /1.06.1996 г./ процесният имот- със статут на общинска собственост /частна/, би могъл да бъде придобиван по давност, но с оглед нормата на § 1 от ЗД на ЗС /обн. ДВ, бр. 46/ 2006 г., изм. бр.7/ 2018 г., в сила от 31.12.2017 г./ давността за придобиване на държавни и общински имоти е спряна до 2022 г., т.е. ищците не могат да се легитимират като собственици на общински имот на соченото оригинерно правно основание. Липсва и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Няма данни за значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационната жалба по същество и не следва да се допуска касационното обжалване на решението.На основание чл.78,ал.8 ГПК на ответника следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение за производството по чл.288 ГПК в размер на 100 лева. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о.