Определение № 251 от 06.02.2024 г. на ВКС по т. д. № 114/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба, подадена от „СКВ ИНДЪСТРИС“ ЕООД против определение № 417 от 27. 11. 2023 г., постановено от Апелативен съд - Пловдив по в.ч.т.д. № 691 по описа на съда за 2023 г., с което след отмяна на първоинстанционно определение № 1301 от 14. 11. 2023 г. постановено от Окръжен съд – Пловдив по ч.т.д. № 684 по описа на съда за 2023 г., е допуснато обезпечение на бъдещ иск, предявим срещу частния жалбоподател от „Н и Н Транспорт логистика“ АД, за заплащането на сума в размер на 140157.45 лв., представляваща възнаграждение за съхраняване и складиране на палети в периода м. 05. 2023 г. до м. 10. 2023 г. по договор за влог в публичен склад № 26 от 10. 08. 2022 г., чрез налагане на запор върху движими вещи.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното определение, като постановено при липса на обезпечителна нужда, по молба, която не е подкрепена с убедителни писмени доказателства в уверение на вероятната основателност на иска, твърди се и неадекватност на допуснатата обезпечителна мярка. Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното определение, отмяната му и по същество – отхвърляне на искането за допускане на обезпечение.

В изложение на основания за допускане на касационно обжалване се възпроизвеждат подробно оплакванията, изложени в жалбата и се формулират въпроси, по които се заявява общо наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 /цитирани са определения на ВКС, в които според жалбоподателя е обобщена практиката по прилагането на чл. 391 от ГПК/, и т. 3 от ГПК, както следва:

1. За преценка дали бъдещият иск е допустим и вероятно основателен.

2. Сочената и искана от молителя обезпечителна мярка трябва ли да е подходяща и да е съответна на обезпечителната нужда – да е подходяща по естеството си с оглед заявеното за защита право.

3. Има ли обезпечителен интерес и налице ли е обезпечителна нужда за молител, който има качеството на влогоприемател по договор за влог в публичен склад и адекватна ли е на тази нужда искането му за прилагане на обезпечителна мярка „запор“ върху вложени в публичния склад и намиращи се в негово държане стоки на влогодателя, респ. ще бъде ли възможно предявилото иска лице да реализира правата си ако не бъде допуснато исканото обезпечение.

Само общо се заявява, без да се обосновава с конкретни твърдения, и очевидна неправилност на обжалваното определение.

Ответникът по жалбата в писмен отговор оспорва същата.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивният едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 от ГПК срещу определение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване пред Върховния касационен съд по реда на чл. 274, ал. 3 от ГПК.

За да отмени обжалваното по въззивен ред първоинстанционно определение и да допусне исканото обезпечение на иска, въззивният съд е приел, че твърденията на молителя, на които се основава бъдещия му иск, се установяват от представените с молбата за допускане на обезпечение доказателства, съответно – и че са налице условията за допускане на исканото обезпечение - допустимост и вероятна основателност на иска, обезпечителна нужда и адекватност на исканата обезпечителна мярка.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното определение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване - а именно разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

В случая първите два въпроса на касатора не съставляват годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, разяснен с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Същите възпроизвеждат установените в процесуалния закон и в съдебната практика, главни условия за допускане на обезпечение на иска и освен, че не са въпроси в граматически смисъл, съдържанието им е относимо към правилността на обжалваното въззивно определение, а не към наличието или не на основания за допускане на касационното му обжалване.

До голяма степен същото се отнася и до третия въпрос, доколкото по начинът, по който е формулиран, същият е хипотетично поставен. Дори и да се приеме обратното – че въпросът е правен и че отговорът му е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както това по задължителен за съдилищата начин изисква т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по отношение на него жалбоподателят не обосновава конкретно наличието на само общо посочените в изложението му, два допълнителни критерия за селектиране на жалбата му – тези по т. 1 и по т. 3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК, поради което касационно обжалване на въззивното определение не следва да се допусне и по този въпрос.

Обжалваното въззивно определение не е и очевидно неправилно. В практиката на Върховния касационен съд по приложение на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност предполага въззивният съдебен акт да е постановен при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован, и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към него, при това - при обикновен прочит, при който този порок също следва да е виден - да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. В конкретният процесен случай освен че не се обосновава с конкретни твърдения на жалбоподателя в изложената насока, не се и установява бланкетно претендираната от него очевидна неправилност на въззивното определение, доколкото според касационния състав съдържанието на същото не разкрива която и да било от възможните нейни проявни форми. Поради изложеното определението не следва да се допусне до касационно обжалване и на само общо заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Отговорността на страните за разноски следва да се реализира по реда на т. 5 от ТРОСГТКВКС № 6/2013 г. по тълк.д. № 6/2012 г.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение