Определение № 50201 от 23.03.2023 г. на ВКС по т. д. № 1210/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ”АКСА Корпорат Солушънс СА“,гр. Париж, Франция, „Хелветия Ашурънсиз СА“,гр. Курбевоа, Франция и „Калберсон Интернешънъл Транспорт СА“, [населено място], Гърция против решение № 3 от 07.01.2022 г. по т.д. №895/2021 на Софийски апелативен съд. Ответникът по касация- „Застрахователно дружество Евроинс“АД, [населено място], чрез пълномощника си –юрк. Н. К. е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и обжалваното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл.285,ал.1 ГПК и е процесуално допустима. С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите, чрез пълномощника си – адв. Ж. Я. са поддържали основание по чл.280, ал.1, т.1 и т.2, и ал.2 ГПК. Последното, уточнено като „ очевидна неправилност“, е разгледано първо от касаторите Страната е направила оплакване, че единствения мотив, съдът да не уважи исковете се основава на това, че не „Биас Транс Мед“ е платил на увредения, а тримата касатори, от което е изведена неправилна правна квалификация на иска, която според страната е по чл.213 КЗ/отм./. Касаторите считат, че в своята искова молба са посочили текста на чл.410 КЗ, който бил аналогичен на чл.213/отм./ и че така посоченото установява твърдението им, че са предявили иск именно с такава правна квалификация.Поддържано е още, че исковете по чл.229 КЗ /отм./ и този по чл.213 КЗ/отм./ били съвсем различни, като са развити и доводи относно изискванията на фактическите състави на двата иска. Посочено е още, че след като „ техния „ иск бил по чл.213 КЗ / отм/ „нямало как да бъде приложен и чл.229 КЗ /отм/“ тъй като това водело до неоснователно обогатяване. В заключение е посочено, че касаторите се позовават на две решение на ВКС относно това, че решението постановено при неправилна правна квалификация било „неправилно и следвало да се отмени като такова“. Страната също така е счела, че е налице и противоречие с практиката на ВКС, като отново е посочила решение на ВКС, с което било прието, че неправилната правна квалификация води до неправилност на решението. След възпроизвеждане на текста на чл.280, ал.1, т.3 ГПК са поставени два въпроса: „ Допустимо ли е с оглед принципите на ГПК …при наличие на точно формулирана квалификация в исковата молба и в доклада по делото, въззивният съд да измени тази правна квалификация едва в мотивите на въззивното решение, без преди това да е указал на въззивника, че променя правната квалификация“. И 2 / Допустимо и законосъобразно ли е, с оглед принципите на гражданското законодателство и българското законодателно право, като материалноправна предпоставка на иск по чл.213 КЗ / отм./, изискващ наличие на плащане само от имуществения застраховател в полза на увреденото лице, да се поставя и допълнително и второ изискване по друг коренно различен регрес иск – този по чл.229 от КЗ / стар/ …“ Други доводи не са развити. С така депозираното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторите не обосновават довод за наличие предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Те са поддържали основание по чл.280, ал.2, предл 3-то ГПК, като обаче са развили доводи не във връзка с него, а с оглед въведено / включително и с касационната жалба/ твърдение за недопустимост на съдебния акт. Този извод се налага, поради това, че изложението не съдържа доводи по нито една от хипотезите на очевидна неправилност, която дефинитивно предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение. Такава би била налице при обосноваване на съда с отменена или несъществуваща правна норма или прилагане на правна норма със смисъл, различен, от действително вложения / извън тълкуването на неясна, противоречива или непълна правна норма, което предпоставя при произнасянето собствена тълкувателна дейност на контролиращата инстанция, за да би била изведена неправилност/. Очевидна неправилност би била налице и при неприложена императивна правна норма, дължима, с оглед приетата от съда фактическа обстановка. Очевидна неправилност би била налице още и при изводим от мотивите на акта отказ да се приложи процесуална норма или пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато в резултат на отказа или нарушението е формиран решаващ правен извод. Това основание за допускане на касационно обжалване би могло да е налице и при необоснованост на извод, относно правното значение на факт, в разрез с правилата на формалната логика,опита и научните правила, когато тази необоснованост е установима от мотивите, съобразно възпроизведеното от съда съдържание на факта, извън реалното му съдържание и характеристика, очертано от доказателствата. Всичко, което предпоставя допълнителна проверка и анализ от съда, въз основа на доказателствата по делото и обективно осъществилите се процесуални действия на съда и страните е относимо към преценката за неправилност т.е. към основанията по чл.281,т.3 ГПК, но не и към очевидната неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3-то ГПК. Кореспондиращо на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281, т.3 ГПК, очевидната неправилност също изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда, при това би била релевантна само в случай на аналогично развит касационен довод по чл.281,т.3 ГПК в касационната жалба. Допустимостта й на основание селектиране на касационните жалби се обосновава именно с това, че извършваната последващо, по същество, проверка на касационните доводи, вече в съответствие с действително осъществилите се процесуални действия на съда и страните, действителното съдържание на събраните доказателства и установимите въз основа на тях релевантни факти, би могла да не потвърди извода за неправилност. С оглед така определеното правно съдържание на поддържаното от страната основание, както вече бе отбелязано, липсват доводи по очертаните хипотези. Всички развити оплаквания са насочени към твърдението за недопустимост на решението- основание по чл.280, ал.2, предл.2-ро ГПК, което се разглежда служебно и без да са налице предпоставките по чл.280 ГПК. Страната е поддържала в тази връзка това, че съдът неправилно е определил правната квалификация на иска, като е разгледал иск, различен от предявения. В този случай, правно необосновано е разбирането на касаторите за това, че е налице „неправилна“ правна квалификация, която води до „неправилност на решението“. Разглежданата от приложените и коментирани решения на ВКС хипотеза е неотносима към настоящия случай, тъй като третира непрецизност при определяне на правната квалификация, а не разглеждането на иск, различен от предявения. Както и касаторите са посочили в изложението- исковете по чл.229 КЗ / отм./ и иска по ч.213 КЗ/отм./ са съвсем различни искове, с различни фактически състави и предполагащи съответно разглеждането на различни релевантни правопроизводящи факти, поради което и в случая страната не твърди непрецизност на квалификацията / спрямо която сочената на практика на ВКС е относима / а твърди произнасяне по непредявен иск – което е различно и има за правна последица обезсилване на съдебния акт, като недопустим, тъй като съдът не се е произнесъл по заявеното от ищеца право. Доводите на касаторите, за това че въззивният съд е разгледал непредявен иск са правно необосновани, а и подкрепени с фактически неверни твърдения. Фактически невярно е това, че първостепенният съд в доклада си е определил различна от въззивния съд правна квалификация, както и това, че въззивният съд е променил едва с решението си тази правна квалификация. Тъкмо обратното, както първостепенния, така и въззивния съд са определили като правна квалификация на предявения иск – чл.229 КЗ/отм/ вр. чл.134 ЗЗД и са разгледали именно този иск. Определяне на правната квалификация на иска е дейност на съда по приложението на закона и се извежда от исковата молба – нейната обстоятелствена част и петитум. Поради това и правно ирелевантно е посоченото от страната правно основание в исковата молба, същата има задължение да изложи единствено обстоятелствата, които са довели до правния спор, както и искането й към съда във връзка с този правен спор. В случая, поради неяснота на заявената с исковата молба претенция, първостепенният съд два пъти е оставял исковата молба без движение / с разпореждане от 15.06.2018г. и 16.07.2018/, като на ищците изрично им е била разяснена разликата между суброгация и сурогация, също така изрично е поискано уточнение- чии права се предявяват. С направените уточнения, касаторите дори са поискали, съобразно фактическия състав на чл.134 ЗЗД да бъде конституиран техния длъжник като съищец и са заявили отново изрично, че предявяват неговите права спрямо застрахователя му. При тези фактически данни, обстоятелствата и петитума като уточнени са довели и до правилно приложение на закона по определяне на заявеното право като съответно на определената от съдилищата правна квалификация на иска по чл.229 КЗ/отм/ вр. чл.134 ЗЗД. Нещо повече, въззивният съд, с атакуваното решение изрично е обсъдил в мотивите си активната и пасивна материалноправна легитимация на страните и е изложил съображения относно така определената и от първостепенния съд правна квалификация. Или, с оглед изложеното въззивното решение е допустимо постановен съдебен акт по заявено с исковата молба / нейната обстоятелствена част и петитум и с оглед изричните изявления на страната по реда на чл.129 ГПК./ спорно право и обуславящите го факти. Или не е налице поддържаното основание по чл.280, ал.2, предл.2-ро ГПК. С т.1 ТР ОСГТК №1 /09г. е дадена дефинитивна определеност на общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК- то съставлява правен въпрос, свързан с решаващите изводи на въззивния съд, довели до постановения и обжалван правен резултат. С оглед така приетото, поставените от касаторите два въпроса не са релевантни по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са свързани с решаващите изводи на състава. А освен това, съдържателно се извеждат от неустановена фактическа обстановка по спора. Както вече бе посочено във връзка с оплакването за недопустимост на съдебния акт, фактически невярно е твърдението, че в доклада по делото е поставена друга правна квалифиакция а не тази по чл.229 КЗ /отм/, както и фактически невярно е, че въззивният съд е изменил тази квалификация. Фактически невярно е и това, че съдът е разглеждал два несъвместими иска – този по чл.229 КЗ /отм/ и този по чл.213 КЗ / отм./ Съдилищата са разгледали един иск с правна квалификация чл.229 КЗ / отм./ вр. чл.134 ЗЗД За пълнота следва да се отбележи, че освен липса на релевантен правен въпрос, страната не е развила каквито и да било доводи по допълнителния критерий по чл.280, ал.1, т.3 ГПК съобразно разясненията дадени с ТР ОСГТК № 1 / 09г. При така депозираното изложение касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, поради което не следва да бъде допусната до касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение