Определение № 50391 от 04.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1262/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано по подадена в срок касационна жалба от Н. А. Л., чрез пълномощника му адвокат Х. Р. от САК, срещу решение № 4/11.01.2022 г. по гр.д. 20214200500390/2021 г.на Окръжен съд – Габрово, с което се потвърждава решение №170/08.07.2021г. по гр.д.№ 424/2021 г. по описа на PC – Габрово, и е определена отговорността за разноските за въззивната инстанция.

В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустумо, и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост, с искане същото да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане на въззивния съдили касационния съд да реши спора по същество, като уважи изцяло иска на касатора. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се обосновава наличието на основание за допускане касационно обжалване.

С общ отговор по касационната жалба, съделителите-ищци Ц. Р. М., А. М. А. - И., В. М. Б., чрез пълномощника си адв.П. С. от АК-Г., оспорват жалбата като недопустима поради липсата на формулиран в изложението правен въпрос, евентуално липса на основания за допускане по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, и неоснователна поради липса на пороци, които да правят въззивното решение нищожно или недопустимо, също и поради липсата на посочените в касационната жалба нарушения на материалния и процесуалния закон или на противоречие с установената съдебна практика по тях. Претендират присъждане на разноски за касационната инстанция по списък по чл.80 ГПК.

Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното:

Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване, придружена е с изискуемото изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, поради което е и допустима. Дали формулираните в това изложение въпроси покриват изискването на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК според разясненията по ТР № 1/2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, е преценка не по допустимостта на касационната жалба, а такава по същество за наличие на сочените от касатора основания за допускане на касационното обжалване в производството по селекция по чл.288 ГПК.

Производството е по иск за делба, в първа фаза по допускане на делбата.

Въззивният съд е приел с решаващите си мотиви, че страните по делото са наследници на А. М. Л. и съпругата му Б. Д. Л., като ответника Н. А. Л. е техен син, а трите ищци са наследници на сина им М. А. М.- съответно съпруга и две деца, като и четиримата се легитимират като съсобственици на процесния делбен недвижим имот имот с идентификатор * по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със Заповед №РД-18-64/26.10.2007г. на ИД на АГКК, с площ от 296кв.м., заедно с построените в него двуетажна еднофамилна жилищна сграда с идентификатор , със застроена площ от 67кв.м. и едноетажна селскостопанска сграда с идентификатор **, със застроена площ от 14кв.м., въз основа на издадения на името и на четиримата нотариален акт за собственост върху недвижим имот, придобит по давностно владение и наследство №171/17.09.2020г., том I, per. №3901, дело №139/2020г. на нотариус Н. М., и при посочените в този нотариален акт дялове на съсобствениците: 1/2 ид.ч. за ответникът Н., и по 1/6 ид.ч. за всяка от ищците. от имота. За неоснователни са приети възражението на ответника Н. Л., че първоинстанционния съд не е отчел, че е заведен иск за отмяна на констативния нотариален акт и установяване правото на собственост в полза на въззивника, тъй като от даните по делото не сочат въззивникът Н. Л. в първоинстанционното или във въззивното производство да е предявил иск за оспорване на констативния нотариален акт, от който черпят права както ищците, така и самия жалбоподател, също неоснователно е счетено и възражението му, че първоинстанционният съд не бил разгледал възражението му за незаконосъобразност на нотариалния акт, доколкото същото било подробно обсъдено в мотивите на първоинстанционното решение и прието за неоснователно.

Прието е за неоснователно възражението на ответника Н. Л., че същия е придобил процесните делбени имоти по давност поради упражнявано давностно владение за период повече от 10 години и на ид.части на другите сънаследници. Този извод е обоснован, първо, с извод за недопустимост на заявеното от ответника Л. оспорване на констативния нотариален акт № 171/2000 г. и искане за отмяната му. Въззивният съд, позовайки се на разясненията по ТР №11/21.03.2013г. на ВКС по тълк. дело № 11/2012г., ОСГК, че трето за такъв нотар. акт лице може да го оспорва, е приел, че ответникът Л. не се явява трето лице, защото се ползва се от този констативен нотариален акт, заедно с останалите съделители /ищците/ е инициирал производството по чл.537 ГПК пред нотариуса, с подписването на молбата -декларация, въз основа на която е инициирано производството пред нотариуса, е признал правата на останалите съсобственици, както и че същият е държател на техните части, също и е присъствал при разпита на свидетелите от нотариуса, като това е отразено в съставения протокол. Така е направен извод, че жалбоподателят не може да се позовава на изтекъл в негова полза, преди издаване на констативния нотариален акт, десетгодишен давностен срок, а може да се позове само на нов давностен срок, след съставяне на нотариалния акт, ако са налице и предпоставките за това. Второ, въззивният съд е приел, че отправеното от ищците към ответника искане да им заплати тяхната част от имота, не може да се тълкуват като действия на принуда да посети нотариуса за издаване на констативния нотариален акт, а напротив, че са действия на упражняване от страна на останалите съсобственици на техните права върху имота. И трето, приел е въззивният съд, че наличието на съсобственост върху имота е установена, а ответникът Л., дори и да не беше признал, подавайки молба-декларация до нотариуса, правата на ищците като съсобственици, не е доказвал твърдението, си че е придобил идеалната част от наследството на брат си въз основа на давностно владение в продължение на повече от десет години, още преди смъртта на М. М.. Този извод е обоснован с преценка на свидетелските показания по делото, сочещи че фактическата власт върху имота се е осъществявала първоначално от наследодателите на страните А. М. Л. и съпругата му Б. Д. Л., а след смъртта им в имота продължил да живее със семейството си ответника по делото, като брат му М. М. / наследодател на трите ищци/ след 1980г. в заедно със съпругата си отишъл да живее в друго жилище, както и че ответникът Л., след смъртта на родителите си, е извършвал ремонти в жилището, и макар да е бил взел от брат си ключа за имота, го е канел да участва в разходите по ремонтите на имота и дори имал намерение да му даде свое място в К. за да се откаже брат му М. от дела си от процесния имот, но братът М. не се бил съгласил с това. Така установените факти за довели до извод, че Н. Л. е продължил да счита брат си за съсобственик в имота и следователно не е бил изменил намерението си и не е имал такова за своене на общата вещ, поради което е приел, че е налице съсобственост при посочените в констативния нотариален кат дялове на страните по делото.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди, че са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като делото е решено в противоречие с практиката на ВКС и ВС, и е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, като се сочи наличие на съществено процесуално нарушение, поради липсата на разпределяне на доказателствената тежест в нарушение на ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. No 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, според което доказателствената тежест се носи от оспорващата страна, също и са изложени доводи за неправилност на изводи на въззивния съд, че е доказано давностно владение от ищците с присъединяване владението на наследодателя им М. М., доколкото не било доказано владението на последния, нито такова на наследниците му, също и се оспорва извода на съда, че наследниците на М. М. се позовават на изтекла в полза на наследодателя им придобивна давност, по аргументи от ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк.д. №4/2012 г. на ОСГК на ВКС, както и се излагат съображения за допустимост на оспорване на констативен нотариален акт в полза на няколко съсобственици от един от тях с твърдения за изтекла преди издаване на акта придобивна давност в полза на оспорващия само, обусловена от твърдение на същия за грешка и измама за участие в производството по издаването му по чл.587 ГПК, като важни за развитието на правото и точното тълкуване и прилагане на закона тълкувания на разпоредбите на чл. 79, ал. 1 от ЗС във връзка с чл. 587 от ГПК във връзка с чл. 537, ал. 2 от ГПК в съответствие със сходни институти, допускащи оспорване на договори и подобни при порок на волята. Отделно от изложеното, са формулирани и четиринадесет въпроси, без разграничаването им към коя от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК се отнасят, и по кои от тези въпроси е налице противоречие с практика на ВКС/ВС по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както следва:

1. Може ли при издаден нотариален констативен акт с няколко съсобственици на имота, един от тях да се позове впоследствие на изтекла придобивна давност, изтекла преди началото на процедурата на издаване на нотариален констативен акт?

2. Допустим ли е такъв иск?

3. Основателен ли е тавъв иск?

4. Допустимо ли е лице, което е съсобственик на имот съгласно констативен нотариален акт, да предяви по исков ред иск за наличие на основанията по чл. 26 и сл. от ЗЗД, опорочаващи нотариалния констативен акт?

5. Основателен ли е такъв иск?

6. От какви пороци може да страда констативния нотариален акт, свързани с волеобразуването от страна на някой от участниците в това производство? Приложими ли са разпоредбите на ЗЗД по аналогия?

7. Валиден ли е нотариален констативен акт, който е издаден в резултат на процедура, в която е участвало лице, чиято воля е опорочена от измама, заблуда?

8. Прекъсва ли се придобивната давност от процедурата по издаване на нотариален констативен акт? Губи ли действието си изтеклата придобивна давност в полза на едно лице за целия имот, в случай че се последва от производство по издаване на констативен нотариален акт за същия имот, в който се включват и други лица като съсобственици?

9. Изключва ли участието на едно лице в производството по чл. 587 от ГПК възможността да е завладял идеалните части на останалите сънаследници в периода преди инициирането на производството?

10. Налице ли е правен интерес в производство по обжалване на констативен нотариален акт, когато лицето, което обжалва е участвало като страна в производството, но волята му е била опорочена?

11. За доказването на горния иск, достатъчно ли е доказването на факта на владението чрез свидетелски показания и чрез всички събрани по делото доказателства?

12. Има ли хипотези, в които придобивната давност върху имот губи правно значение?

13. Каква правна стойност притежава извън съдебното волеизявление на едно лице, че ползва владее част, когато това лице владее целия имот на основание придобивна давност?

14. Налице ли е съществено процесуално нарушение в производството по съдебна делба, когато съдът не разпредели доказателствената тежест, в случай, че страна оспори наличието на съсобственост върху делбен имот и оспори констативен нотариален акт?

Касационното обжалване не може да бъде допуснато по така поставените въпроси, по следните съображения:

Групата въпроси по т.1 до т.13 вкл., макар и непосочени изрично като относими към чл.280, ал.1, т.3 ГПК, предвид предходното съдържание на изложението, следва да се приемат като поставени от значение за развитие на правото и за правилното приложение на закона. По тях обаче не са налице предпоставките за допустимост на касационното обжалване, по следните съображения:

Първо, част от въпросите, относими към допустимостта и основателността на иск за оспорване валидността на констативен нотариален акт от едно от лицата – молители в нотариалното производство, поради твърдение за порок във волята на му, къмприложимостта на разпоредбите на чл.26 и сл.ЗЗД към това волеизявление и отражението му върху валидността на самия констативен нотариален акт, нямат белезите на правен въпрос, от значение за делото. Въззивният съд не е излагал мотиви, отнасящи се до преценка за предявен иск за установяване порок във волята на ответника Л., нито мотиви дали наличието на порок във волята, поради измама или принуда, опорочава констативния нотариален акт, а е преценил относимите доказателства по наведеното от ответника възражения за опорочаване волята му при искането за издаване на констативния нотариален акт, и е направил извод, че не се доказва измама или принуда спрямо ответника. Въззивният съд не е излагал мотиви какво отражение има опорочаване волята на участник в нотариалното производство върху действителността на констативния нотариален акт. В първоинстанционното производство не е предявен и не е приеман за разглеждане насрещен иск от ответника Л. за установяване унищожаемост на волеизявлението му за иницииране на нотариалното производство/ на унищожаемост по чл.27 ЗЗД сочи твърдението за измама, заблуда/, поради което по тази група въпроси / т.4-7 също и т.10/ не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради което е без значение дали е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че разяснения за възможността в делбеното производство да бъдат съединявани искове за нищожност и унищожаемост на сделки, са дадени в ППВС №7/1973г., съдебната практика е възприела трайно тези разяснения и не са налице предпоставки за промяна в начина на прилагане на процесуалния закон, чл.343 ГПК изрично изброява допустимите в делбата оспорвания, и противоречива практика по него не е налице. Също така е формирана трайна практика на ВКС, според която в исковото производство доказателственото значение на констативния нотариален акт може да бъде отречено със съдебното решение в две хипотези: 1) при събрани доказателства, че представлява нищожно нотариално действие съгласно чл. 576 и при съобразяване изключенията по чл. 588, ал. 2 ГПК, и 2) когато според разпределението на доказателствената тежест събраните в исковото производство доказателства опровергават извода на нотариуса, че титулярът по нотариалния акт е собственик на имота (напр. решение № 267 от 15.05.2015 г. по гр. д. № 3225/2014 г., Г. К., І г. о. на ВКС). В случая с констативен нотариален акт, порок във волята на лице, което е и молител в производството, не е предвидено като основание за нищожност на нотариалното удостоверяване поради изключенията по чл.588, ал.2 ГПК- това лице не се явява пред нотариуса, не се установява самоличността и дееспособността му от нотариуса, не му се чете съдържанието на акта и не го подписва (за разлика от нотариален акт за правна сделка), и така валидността на волеизявлението на молителя в производство по издаване на констативен нотариален акт не се отразява върху валидността на акта. Второ, въпросите в тази група касаят и допустимостта и основателността на иск за обжалване на констативния нотариален акт. Некоректно се поставя въпроса за иск за обжалване/оспорване на такъв нотариален акт (също така и в мотивите на въззивното решение се сочи, че не е бил предявен иск за оспорване на констативния нотариален акт), защото както на нормите на ГПК, така и на съдебната практика, приема, че искането за отмяна на охранителен акт по реда на чл. 537, ал. 2 ГПК не представлява самостоятелен иск, а е правна последица от уважаване на иска относно спора, породен от издадения акт по чл. 537, ал. 2 ГПК - ТР № 178/30.06.1986 г. на ОСГК на ВС. В ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС е посочено, че съгласно чл. 537, ал. 2, пр. 3 ГПК нотариалният акт се отменя, когато бъде уважена претенция на трето лице срещу титуляра на акта, т. е. когато по исков път бъде доказана неверността на извършеното от нотариуса удостоверяване на правото на собственост, дори и да няма искане за отмяна на акта. В случая обаче, не е бил предявен от ответника Л. срещу ищците иск за собственост (некоректно наречен в обжалваното решение иск за иск за оспорване на констативния нотариален акт), с който иск Л. да оспорва техните права като съсобственици, както са били удостоверени с нотариалния акт, а само е направил в процеса ответника Л. защитно възражение за придобиване и на ид. части на ищците по давност, оспорвайки по тази причина легитимиращото действие на издадения в полза на всички страни по делото констативен нотариален акт и предявеният срещу него иск за делба, което възражение е било разгледано. Ето защо не е налице и допълнителен критерий за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по тези въпроси, поради наличие на установена практика на ВКС, а и касаторът не успява да обоснове успешно кое налага тази практика да бъде променена.

По въпросите по т.1 до т.3, т.8, т.9, т.11 до т.12, макар и да може да се прецени, че имат характер на правни въпроси от значение за изхода на спора, не е налице допълнителното основание за селекция по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, защото по тях е формирана трайна практика на ВКС, с която въззивният съд се е съобразил. Както е прието с решение № 36 от 11.04.2018 г. по гр. д. № 1795/2017 г., Г. К., І г. о. на ВКС, с подаването на молба за издаване на констативен нотариален акт по чл.587, ал.2 ГПК по давност и наследство от всички наследници на собственика на имота, за който се иска издаването на този нотариален акт, всички наследници фактически правят извънсъдебно признание относно това, че имотът е съсобствен между тях- че всеки от тях притежава съответна идеална част от имота съобразно наследствения му дял. Съгласно чл.116, б.“а“ ЗЗД във връзка с чл.84 ЗС това признание прекъсва осъществяваната от един от наследниците придобивната давност върху имота, за който се иска издаването на нотариалния акт по чл.587, ал.2 ГПК. Ето защо, при произнасянето си по направено възражение за придобиване на сънаследствен имот по давност от един от наследниците, съдът не може да зачете период на давностно владение на този наследник от преди издаването на констативния нотариален акт по чл.587, ал.2 ГПК. Това разрешение се споделя от настоящия касационен състав, и доколкото не се обоснована от касатора необходимостта от промяна на така дадения отговор на въпросите, не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК и по тези въпроси от изложението.

Въпросът по т.13, имащ отношение към заявеното с изложението в предходната му част твърдение за допуснати процесуални нарушения при разпределение на доказателствената тежест и зачитане на легитимиращото действие на констативен нотариален акт по удостоверяване с него правото на съсобственост, като решен в противоречие с ТР № 11/21.03.2013 г. по тълк. д. No 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, и ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк.д. №4/2012 г. на ОСГК на ВКС, също не сочи на основание за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Приетото от въззивния съд, че ответникът Л., дори да не беше признал, подавайки молба-декларация до нотариуса, правата на ищците като съсобственици, не е доказвал твърдението, си че е придобил частта на брат си въз основа на давностно владение в продължение на повече от десет години, още преди смъртта на М. М., като е подложил на преценка събраните свидетелски показания, е в съответствие, а не в противоречие, с приетото тълкувателно решение от 21.03.2013 г. по т.д. № 11/2012 г. на ОСГК на ВКС, че при оспорване на признатото с констативния нотариален акт право на собственост, тежестта за доказване се носи от оспорващата страна, без да намира приложение редът на чл. 193 ГПК, т.е. носи се то ответника Л., нито е в противоречие с приетото в ТР № 4/17.12.2012 г. по тълк.д. №4/2012 г. на ОСГК на ВКС, доколкото е зачетено изявлението на ищците като наследници на починалия брат на ответника, за изтекла придобивна давност още приживе на наследодателя им, в производството по издаване на констативния нотариален акт, и поради направената преценка от въззивния съд, че не се установява от събраните доказателства по делото владението на наследодателя на ищците - М. М., установено като съвладение на 1/2 ид.ч. по силата на наследствено правоприемство от родителите му, да е било отблъснато от ответника Л.-негов брат. Оплакванията на касатора относно преценката на събраните доказателства е извън правомощията на касационната инстанция в производството по чл.288 ГПК.

В резултат от служебната проверка от касационната инстанция не се установи вероятна нищожност или недопустимост на същото, то не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като не е постановено в явно нарушение на закона или извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

Поради гореизложеното, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска.

Касаторът следва да заплати на ответнииците по касация разноски в касационното производство за защита от адвокат в уговорения и заплатен в брой размер от 600 лв., удостоверено с договор за правна защита и съдействие от 23.03.2022 г. Касаторът няма право на възмездяване за разноски в касационното производство.

С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК