Определение № 4729 от 05.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3570/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 62 214/22.05.2025 година, подадена от „Четвърта многопрофилна болница за активно лечение“ ЕАД, гр. София срещу решение 2073 04.04.2025 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-Ж състав, постановено по гр. д. № 3874/2024 година. С въззивното си решение съставът на Софийски градски съд е изменил първоинстанционното решение № 21 192/21.12.2023 година на Софийския районен съд, 163-ти състав, постановено по гр. д. № 34 394/2023 година, при което като краен резултат „Четвърта многопрофилна болница за активно лечение“ ЕАД, гр. София е осъдена да заплати на К. Р. Б., на основание чл. 200, ал. 1 от КТ, сумата от 12 000.00 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди–болки, страдания и психически стрес, които са в резултат на увреждане след настъпила трудова злополука на 06.02.2021 година, призната с разпореждане № 30 294/15.02.2021 година на НОИ, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането-06.02.2021 година, до окончателното изплащане на сумата, както и сумата в размер на 47.02 лева, представляваща обезщетение за имуществени вреди от същата трудова злополука, изразяващи се в разходи за закупуване на лекарства, за което са издадени касов 2 броя касови бонове на 19.02.2021 година за медикаменти „Цитизин“ и „Селеногин“ и 1 брой на 10.03.2021 година за медикамент „Ксанакс“, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на увреждането-06.02.2021 година, до окончателното изплащане на сумата. В подадената от „Четвърта многопрофилна болница за активно лечение“ ЕАД, гр. София касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявените срещу „Четвърта многопрофилна болница за активно лечение“ ЕАД, гр. София от К. Р. Б. искове, с правно основание чл. 200, ал. 1 от КТ, да бъдат отхвърлени или евентуално обезщетението за неимуществени вреди да бъде значително намалено. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Ответницата по подадената касационна жалба К. Р. Б. е подала отговор с вх. № 85 954/15.07.2025 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение 2073 04.04.2025 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-Ж състав, постановено по гр. д. № 3874/2024 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. „Четвърта многопрофилна болница за активно лечение“ ЕАД, гр. София е било уведомено за обжалваното решение на 23.04.2025 година, а подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 62 214/22.05.2025 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Софийски градски съд е приел, че спорни пред въззивната инстанция били въпросите относно размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и дали се дължало претендираното обезщетение за имуществени вреди. За основателност на исковете следвал да се установи: наличие на трудово правоотношение между страните по делото, трудова злополука, претърпяна от работника или служителя в периода на трудовото правоотношение, като увреждането следвало да било настъпило при или по повод изпълнение на възложената от работодателя работа или при изпълнение на каквато и да било работа, извършена и без нареждане, но в интерес на работодателя, или по време на почивка, прекарана в предприятието; настъпване на имуществени вреди под формата на претърпени загуби, както и размерът на вредата, претърпени неимуществени вреди–болки и страдания, причинна връзка между трудовата злополука и вредите. Не било спорно между страните, че между тях било съществувало безсрочно трудово правоотношение, по силата на което К. Р. Б. била изпълнявала длъжността „медицинска сестра“. Това обстоятелство се доказвало и от приетия по делото трудов договор № 108 от 21.10.2020 година. По делото била представена декларация за трудова злополука вх. № 113/12.02.2021 година. В нея било посочено, че на 06.02.2021 година, около 18. 30 часа Б. била претърпяла трудова злополука–увреждане на работното си място–хирургично отделение на „Четвърта многопрофилна болница за активно лечение“ ЕАД, гр. София причинено от умишлено насилствено физическо въздействие от член на персонала на болницата. С разпореждане № 30 294/15.02.2021 година на ТП на НОИ София, на основание чл. 60, ал. 1 от КСО декларираната злополука била призната за трудова злополука по чл. 55, ал. 1 от КСО. Посочено било, че злополуката била станала по време и по повод на извършваната работа, като при изпълнение на служебните си задължения през нощно дежурство в хирургичното отделение на „Четвърта многопрофилна болница за активно лечение“ ЕАД, гр. София пострадалата К. Р. Б. била нападната с удари от дежурен лекар в отделението, като вследствие на ударите получила следните контузии–контузия на клепача и околоочната лява област, повърхностна травма на окосмената част на главата. Не се спорело, че разпореждането не било обжалвано, поради което същото било влязло в сила. Поради това, въззивният съд намирал за доказано обстоятелството, че на 06.02.2021 година К. Р. Б. била претърпяла трудова злополука, призната с разпореждане № 30 294/15.02.2021 година на ТП на НОИ гр. София. От представените по делото пред първата инстанция амбулаторни листове от 08.02.2021 година и от 17.02.2021 година за извършени прегледи на Б. се установявало, че за лечение на уврежданията, претърпени от процесната трудова злополука, а именно–повърхностна травма на окосмената част на главата, контузия на клепача и околоочната област, хронично посттравматично главоболие, била назначена терапия със следните медикаменти–„ксанакс“, „селеногин“ и „цитизин“. По делото били представени два броя фискални бонове за закупуване на предписаните медикаменти, като стойността на същите била 47.02 лева. Затова, противно на изложеното в първоинстанционното решение, по делото било доказано, че в причинна връзка с трудовата злополука се било наложило извършването на лечение на Б., за което същата била заплатила сумата в размер на 47.02 лева. Съгласно т. 7 от ППВС № 4/23.12.1968 година, когато се търсело обезщетение за имуществени вреди, изразени в разходи за лечение, усилена храна, чужда помощ и други, следвало да се събират доказателства за необходимостта от такива разходи и за действителното им извършване, както и за техния размер. Във връзка с това въззивният съд намирал, че по делото било доказано, че Б. била извършила реално разходи за лечение в размер на 47.02 лева за закупуване на предписани медикаменти, поради което искът по чл. 200, ал. 1 от КТ за заплащане на обезщетение за претърпени загуби вследствие на трудовата злополука се явявал основателен. По делото пред първата инстанция били събрани гласни доказателства чрез разпит на свидетелите–Н. В. Б.-Д. и Д. Р. Ф.. Свидетелката Б.-Д.-дъщеря на Б., твърдяла, че малко след инцидента майка й се била обадила, като плачела и говорела несвързано. Била разказала за инцидента, като била много изплашена от случилото се. След два-три дни свидетелят Б.-Д. видяла ищцата, като същата изглеждала зле-подута около лявото око, била имала синини по главата, движила се била приведена, тъй като изпитвала болки в гърба, била трудно подвижна, през цялото време на срещата им плачела, била разстроена и изпитвала болки. Два-три месеца след инцидента била получила припадък, била се променила, като често плачела, станала по-избухлива, започнала да забравя, затворила се била в себе си, като била ограничила контактите си. Свидетелят Ф. твърдял, че бил посетил К. Р. Б. на следващия ден след инцидента, като тя лежала на леглото, охкала и споделила, че всичко я боли, имала синина на лицето. Дълго време след инцидента Б. изпитвала болки и страх, не излизала от дома си, като била в болничен. След завръщане на работа К. Р. Б. била принудена да напусне, според данни на свидетеля. От заключението на приетата по делото пред първата инстанция съдебномедицинска експертиза се установявал, че Б. била получила следните травми– контузия на главата и мозъчно сътресение, контузия на гръдния кош и лумбалната област, подкожен хематом и оток на лявата буза. Според вещото лице–ортопед травматолог, изготвил експертизата в първоинстанционното производство, била налице причинна връзка между травматичните увреждания–контузия на главата, гръдния кош и кръста, и претърпяната от К. Р. Б. трудова злополука, като възстановителният период на претърпените травматични увреждания бил около 20 дни и прогнозата за възстановяване била благоприятна. Съгласно заключението на съдебно-медицинската експертиза, изготвена от вещи лица–психиатър и психолог, приета във въззивното производство, в резултат на трудовата злополука освен травматичните увреждания, свързани с контузия на главата и мозъчно сътресение, контузия на гръдния кош и лумбалната област, както и подкожен хематом и оток на лявата буза, К. Р. Б. била преживяла стрес, в резултат на който била развила остра стресова реакция и последвала я реакция на дезадаптация. Установените психични промени били в резултат на трудовата злополука, като Б. била с ограничено социално функциониране, макар да била компенсирала с базисните си личностни особености. В резултат на инцидента Б. била преживяла остър емоционален стрес, изпитала била силни негативни емоции на болка, обида, унижение и застрашеност от неочаквано проявена към нея агресия. Впоследствие била развила адаптационна реакция на травматичното събитие с проява на емоционална лабилност, безпокойство, потиснатост, тревожност и депресивитет, отзвучали в рамките на няколко месеца. Към момента на изследването от вещите лица било налице у Б. травматичен спомен от преживяното. От представените болнични листи се установявало, че К. Р. Б. била в отпуск поради временна неработоспособност в периода от 09.02.2021 година до 13.05.2021 година Във връзка с това въззивният съд намирал, че по делото се установявало от събраните писмени доказателства, свидетелски показания и приетите съдебно-медицински експертизи, че в резултат на процесната трудова злополука К. Р. Б. била претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в болки, страдания и психически стрес. Съгласно чл. 52 от ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определяло от съда по справедливост. Критериите за определяне на този размер били вида и обема на причинените неимуществени вреди, интензивността и продължителността на претърпените болки и страдания и битови неудобства. При определяне размера на обезщетението при телесните увреждания следвало да се имат предвид обективни обстоятелства като характера на увреждането, начина на извършването му, обстоятелствата, при които било извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други (така ППВС № 4/23.X..1968 година). При определяне на обезщетението за претърпени неимуществени вреди, вследствие на увреждането на К. Р. Б. от нанесените удари, следвало да се отчете обстоятелството, че периодът на възстановяване от претърпените от ищцата увреждания не бил кратък, доколкото за период над три месеца е била в състояние на временна неработоспособност. Следвало да се отчете и фактът, че претърпените болки от Б. са били интензивни в началния момент на увреждането, съдейки както от показанията на разпитаните свидетели, така и от представената по делото медицинска документация и заключението на съдебно-медицинската експертиза, приета в рамките на първоинстанционното производство. Следвало да се отчете обстоятелството, че телесното увреждане на К. Р. Б. било причинено на работното й място-болница, от пряк неин ръководител–лекар, било причинено неочаквано, съпроводено с обиди, предизвикали психическа травма у Б., в резултат на което същата била силно стресирана за дълъг период от време, съдейки от показанията на разпитаните свидетели. От значение било и обстоятелството, че в резултат на инцидента с прекия ръководител Б. била напуснал работата си. Отчитайки всички тези критерии, с оглед на общовъзприетото понятие за справедливост и общото икономическо състояние на обществото, което било от значение за номиналния размер на обезщетението, въззивният съд намирал, че общото обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на нанесената телесна повреда и причинената психическа травма, следвало да бъде определено в размер на 12 000 лева. Затова, първоинстанционното решение следвало да бъде отменено в частта, с която искът по чл. 200, ал. 1 от КТ за имуществени вреди бил отхвърлен и искът за неимуществени вреди бил отхвърлен за разликата над 6000.00 лева до сумата в размер на 12 000.00 лева, като в полза на К. Р. Б. следвало да бъде присъдено обезщетение за имуществени вреди в размер на 47.02 лева, както и допълнително обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 6000.00 лева до сумата в размер на 12 000.00 лева, т. е. още 6000.00 лева, както и в частта, с която в полза на „Четвърта многопрофилна болница за активно лечение“ ЕАД, гр. София са присъдени разноски над сумата в размер на 877.94 лева до сумата в размер на 1541.55 лева. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК „Четвърта многопрофилна болница за активно лечение“ ЕАД, гр. София е поискало въззивното решение на Софийски градски съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правните въпроси за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта? и за приложението на чл. 52 от ЗЗД, а именно кои са критериите за определяне от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на задължителна преценка на всички установени по делото, релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и на тяхното значение като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат на трудова злополука?. Изложени са твърдения, че по така поставените въпроси е налице допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като за първия от въпросите се твърди противоречие между въззивното решение и указанията по т. 11 и раздел ІІ от мотивите към нея от ППВС № 4/23.12.1968 година. По отношение на втория въпрос към твърдението за противоречието с цитираното постановление се добавя и твърдение за такова с т. 11 и мотивите към нея от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. № 3/2004 година на ОСГК на ВКС, решение № 90/25.06.2018 година, постановено по гр. д. № 3273/2017 година, решение № 168/29.11.2018 година, постановено по гр. д. № 5005/2017 година, решение № 129/19.11.2020 година, постановено по гр. д. № 516/2020 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 142/05.06.2013 година, постановено по гр. д. № 419/2012 година, решение № 32/19.02.2015 година, постановено по гр. д. № 2269/2014 година, решение № 163/01.07.2016 година, постановено по гр. д. № 411/2016 година и решение № 230/04.12.2017 година, постановено по гр. д. № 4874/2016 година по описа на КС, ГК, ІV г. о. Така поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси са включени в предмета на спора, но не обуславят допускането на решението на Софийски градски съд до касационно обжалване, тъй като при постановяването му въззивният съд е съобразил съдебната практика формирана въз основа на т. 11 от диспозитива и раздел ІІ от мотивите на ППВС 4/23.12.1968 година, които са запазили действието си и след приемането на решение № 2/11.07.1995 година, постановено по гр. д. № 1/1995 година на Пленума на ВС. Съгласно тях размерът на обезщетенията за неимуществени вреди се определя от съда по справедливост. Залегналото в чл. 52 от ЗЗД понятие „справедливост“ обаче не е абстрактно такова. По своето естество „справедливостта” по чл. 52 от ЗЗД представлява критерий за определяне на такъв размер на обезщетението, който най-пълно и точно да обезщети увреденото лице за последиците от незаконосъобразното засягане на правната му сфера. Този критерий се основава и е свързан с редица конкретно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да са характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, усложненията на здравето на пострадалия, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и други. При причиняването на смърт от значение са и възрастта на увредения, общественото му положение, отношенията между пострадалия и близкия, който търси обезщетение за неимуществени вреди. Това изброяване е примерно, а не изчерпателно, като от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната преценка, на които да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. Тъй като така посочените в мотивите на ППВС 4/23.12.1968 г. обстоятелства не са изброени изчерпателно, при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди съдилищата трябва да извършват конкретна преценка кои от установените по делото обстоятелства са от значение за това и да ги преценяват в съвкупност с останалите такива. При определяне на размера на обезщетението съдилищата трябва да вземат предвид всички установени по делото обстоятелства, които по тяхна преценка, са от значение за това, а неизпълнението на това задължение води до процесуално нарушение на съда, което може да се отрази на правилността на постановеното от него решение. Поради това, че извършеното в ППВС 4/23.12.1968 г. изброяване на обстоятелствата, които трябва да бъдат взети предвид при определяне на обезщетението за неимуществени вреди е примерно, а не изчерпателно, от значение, с оглед на всеки конкретен случай, са и множество други обстоятелства, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на комплексната преценка, на които да определи какъв е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди. Посочването в съдебното решение, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, без посочване на обстоятелствата, въз основа на които се определя същото е нарушение на чл. 52 от ЗЗД, което води и до противоречива съдебна практика по отношение на размера на неимуществените вреди и до големи различия между присъдените размери по сходни случаи, които не винаги могат да се коригират от въззивната инстанция. Затова при определяне размера на неимуществените вреди съдилищата задължителна трябва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди като в мотивите към решенията си трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди. Освен, че е източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, по определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди, посочването в мотивите към решението, на всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди и значението на същите за определяне на размера на обезщетението, дава възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него решение и е средство за защита на правата и интересите на страните производството, доколкото обезщетението трябва да съответства на действително претърпените вреди и не може да бъде източник на неоснователно обогатяване. Без значение при определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди са определени черти от характера на пострадалия или извършени от него действия, които не са в причинна връзка с увреждането. Дори и при наличието на такава преценката им е изключена, освен при надлежно въведено в процеса възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, съответно чл. 200, ал. 3 от КТ. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение 2073 04.04.2025 година на Софийски градски съд, въззивен ІІ-Ж състав, постановено по гр. д. № 3874/2024 година, по подадената срещу него от „Четвърта многопрофилна болница за активно лечение“ ЕАД, гр. София касационна жалба с вх. № 62 214/22.05.2025 година и такова не трябва да се допуска. С оглед изхода на делото „Четвърта многопрофилна болница за активно лечение“ ЕАД, гр. София ще трябва да заплати на адв. В. Г. Т. сумата от 484,23 €, представляваща адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗАдв, за представителство пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение