Определение № 60262 от 10.06.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1373/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. А. Ш., А. У. Т., Б. Д. Т. и Е. Д. Т., чрез пълномощника им адвокат А. Б., против решение № 904382 от 3.12.2020 г., постановено по гр.д. № 411 по описа за 2020 г. на Окръжен съд-Благоевград, с което е потвърдено решение № 772 от 8.02.2018 г. по гр.д.№ 73/2016 г. на Районен съд-Разлог за отхвърляне на предявения от Д. А. Т. /починал на 13.02.2018 г., в чиито права са конституирани А. У. Т., Б. Д. Т. и Е. Д. Т./ и Е. А. Ш. против С. С. Т., Е. М. К., А. М. Т., Е. П. Г. и Д. М. Д. ревандикационен иск по отношение на 2/3 ид.ч. от поземлен имот с идентификатор *** в [населено място] с площ от 623 кв.м., стар имот пл. № *, за който са били отредени парцел * и парцел * и 2/3 ид.ч. от построената в него двуетажна еднофамилна жилищна сграда с площ 43 кв.м. с идентификатор **** С. С. Т., Е. М. К., А. М. Т., Е. П. Г. и Д. М. Д. не са подали писмен отговор по реда и в срока по чл.287, ал.1 ГПК. За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, касационният съд съобрази следното: Окръжният съд е констатирал, че във въззивната жалба на ищците е оспорена, приетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка /наличието на устна делба между наследниците, начало на давностното владение от 1985 г./ и е наведен довод за необсъждане поотделно и в съвкупност на събраните доказателства /не са обсъдени писмените документи/, както и че въззивното производство е второ, след като с решение № 5 от 11.05.2020 г. по гр.д. № 1241/2019 г. ВКС, I гр.о. е отменил предходно въззивно решение за уважаване на иска, поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, довело до необоснованост на съдебния акт и нарушение на материалния закон, поради необсъждане на всички доказателства, което е довело до неизясняване на релевантните за спора факти. Посочил е, че ревандикационният иск се основава на твърденията, че поземленият имот има наследствен характер и през 1960 г. общите наследодатели са построили в него сграда, в която са живели до смъртта си, а след това ищците са ползвали имота заедно с ответниците, които през 2011 г. без знанието и съгласието на ищците започнали изграждането на пристройка и се снабдили с констативен нотариален акт. Ответниците са се позовали на придобивна давност, като твърдят, че през 1984 г. е извършена неформална делба, при която Д. Т. получил незастроен имот, в който с помощта на техния наследодател П. Т. построил къща, спорният имот останал на П. Т., а Е. Ш. получила земеделска земя; Д. Т. се изнесъл да живее в новопостроената къща и след 1985 г. ответниците осъществявали давностно владение върху имота. Въззивният съд е приел за установено, че страните са наследници на А. Т., починал 1970 г. и наследен от съпругата си Д. Т., починала 1990 г. и три деца: Д. Т. /първоначално ищец, починал в хода на делото и наследен от А. У. Т., Б. Д. Т. и Е. Д. Т./, Е. Ш. и П. Т., починал 1990 г. и наследен от ответниците. Ответниците са признати за собственици на процесния имот по наследство и давностно владение с нотариален акт № 162, том I, рег. № 1052, дело № 144 от 2011 г. На същите е издадено разрешение от 2015 г. за поставяне на „навеси“ и разрешение за строеж от 2011 г. за пристройка към съществуващата жилищна сграда с РЗП 120 кв.м. Същите са декларирали собствеността и са плащали данъци, а за ползваното електричество са открити две партиди на името на С. С. и Д. Д.. Д. Т. е признат за собственик по наследство и доброволна делба въз основа на обстоятелствена проверка на съседен на процесния имот с нотариален акт № 125 от 11.03.1985 г. Съдът е посочил, че по делото са представени писмени доказателства от преписка на РП-Разлог и документи от РУ-Разлог, както и че от изслушаната съдебно-техническа експертиза се установява, че по разписния лист към плана от 1968 г. А. Т. е записан като собственик на имот пл. № 35, от който са образувани парцели *, *, *, * и *, като по-късно е добавено името на Д. Т., а по-късно – и на ответниците. Окръжният съд е счел, че от съществено значение за решаване са спора са събраните гласни доказателства и изцяло е възпроизвел показанията на свидетелите Б. Т., син на ищеца Д. Т., А. Т., съпруга на ищеца Д. Т., М. Р., брат на ответницата С. Т., И. П., без родство със страните и М. Т., съпруг на ответницата А. Т.. Преценявайки показанията на свидетелите с оглед чл.172 ГПК с оглед близката им родствена връзка и вероятната им заинтересованост от изхода на делото е счел, че показанията на М. Т. и М. Р. са обективно дадени, взаимно допълващи се помежду си и с останалия доказателствен материал. Изцяло е възприел и показанията на свидетеля П. относно извършеното строителство в имота и ползването на същия от страните по делото, като посочения свидетел няма родствена връзка със страните и показанията му са ясни, пълни и припокриващи се с показанията на другите двама свидетели на ответниците. Показанията на ангажираните от ищците свидетели Б. Т. и А. Т. са вътрешно противоречиви и некореспондиращи както помежду си, така и с останалия доказателствен материал. Налице е противоречие в тези показания както по отношение ползването на процесния имот от ищците по делото, така и по отношение начина на разпределение на това ползване между тях. Б. Т. твърди, че Е. Ш. не е живяла с мъжа си, а в процесната къща на втория етаж /при посочени различни периоди на обитаване на този втори етаж от двамата свидетели/, а А. Т., твърди, че ищцата Ш. е живяла с мъжа си. Съдът е посочил, че липсва каквато и да било логика, след като Е. Ш. е живяла със съпруга си до смъртта му /която според свидетелските показания е настъпила три дни преди разпита/, то през нощта да преспива на друго място – в процесната къща. Налице е противоречие и в самите показания на свидетеля Б. Т. и относно ползването на имота от Д. Т. – от една страна свидетелят твърди, че къщата е ползвана от ищците до 2015 г., след 2007 – 2008 г. обитавали втория етаж, в който според А. Т. няма нито санитарен възел, нито вода, а от друга страна същия свидетел заявява, че от 1990 г. ответниците завзели целия имот. Свидетелските показания относно извършената неформална делба се подкрепят и от отразеното в нотариалния акт по обстоятелствена проверка, издаден през 1985 г., в който е отразено, че Д. Т. е признат за собственик на парцел * по наследство и доброволна делба. При така възприетите свидетелски показания съдът е счел са установено, че след смъртта на А. Т. е постигнато съгласие между наследниците за разпределение собствеността на наследените имоти, като на наследодателя на ответниците бил предоставен процесния имот парцел *, на Д. Т. – парцел *, в който да си построи къща, а на Е. Ш. – полученото обезщетение за отчуждените два парцела за детски ясли. Макар делбата да е нищожна, поради неспазване на установената от закона форма, уговорката между сънаследниците съставлява основание за установяване на владение върху имота, който е даден в дял и поставя началото на течението на давностния срок – в случая от 1985 г. Тъй като останалите наследници са изявили съгласие с така установеното владение, не е необходимо да се демонстрира промяна в намерението да се владеят техните идеални части. В случая единствено ответниците са ползвани имота, поддържали са и са ремонтирали същия, започнали са извършване на строеж на пристройка. По отношение на тези си изводи съдът се е позовал на практиката на ВКС по решение № 97 от 19.10.2020 г. по гр.д. № 325/2020 г. на ВКС, I гр.о., с което е дадено следното тълкуване: Превръщането на държането във владение не изисква някакъв специален акт /макар, че може да съществува и такъв/. Фактическото разделяне на наследствените /съсобствените/ имоти, при което всеки от съсобствениците установи самостоятелна власт върху конкретен имот, живее постоянно в него със семейството си със знанието и без възражение на останалите и при липса на спорове относно начина на фактическо разпределение, ползването и стопанисване на имотите и без претенции за упражняване на права на съсобственик по чл.30, ал.3 или чл.31, ал.2 ЗС, са действия, които преценени комплексно демонстрират промяна на намерението за своене и установяване на владение за себе си. /В този смисъл са мотивите към т.1 от ПП-6-74/. Това е така, защото тези действия покриват съдържанието на правото на собственост. При съчетаното им проявление, те установяват признаците на владението, защото са явни – възприемат се от съсобствениците, не са смутени от никой от тях и са непрекъснати. Когато се упражняват в продължение на период от 10 години, предпоставките на придобивната давност, визирани в чл.79 ЗС са реализирани. Противопоставянето и оспорването на начина на разпределение след изтичане на придобивната давност е без значение, тъй като позоваването на давността не е елемент от фактическия състав на придобиването по давност – ТР № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС. Не е необходимо отношенията между съсобствениците или сънаследниците, /които често са близки роднини/ да са се влошили, да са преустановени контактите между тях, за да се приеме, че е променено държането на идеалните части на другите във владение за себе си. Съществено е действията на своене, покриващи съдържанието на правото на собственост да са изявени пред съсобствениците по начин, че те да могат да разберат, че имота се свои изцяло от този, който упражнява и фактическа власт върху него. Заключването на имота и преустановяване на достъпа на другия съсобственик в него може да бъде действие на отблъскване на владението, но това не изключва възможността съсобствениците фактически да са разпределили съсобствените имоти и всеки да е започнал да владее за себе си имота, който фактически му е разпределен без кавги и разправии между тях. Сам по себе си факта на добри или лоши отношения между съсобствениците е без значение за факта на владение и не е основание по чл.115 и чл.116 ЗЗД за прекъсване и спиране на давността. Без значение са и фактите, съставляващи основания за спиране и прекъсване на давността, посочени в тези текстове, които са се проявили след изтичане на срока на придобивната давност, когато правото на собственост вече е придобито. Посочил е, че това тълкуване е напълно относимо в настоящия случай, като дава отговор на всички възражения и доводи на страните. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК Е. А. Ш., А. У. Т., Б. Д. Т. и Е. Д. Т. се позовават на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по следните въпроси: 1) за правомощията и задълженията на въззивната инстанция и в частност да обсъди всички твърдения на страните и събраните във връзка с тях доказателства; 2) за приложимостта към настоящия спор на презумпцията, че осъществяващия фактическа власт върху имота владее изцяло и само за себе си; 3) длъжен ли е въззивният съд, когато пререшава спора по жалба на ищеца в решението си да обсъди и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения, както и за дейността на въззивния съд.. Първият въпрос е обоснован с твърдението на касаторите, че въззивният съд не изложил мотиви защо и въз основа на кои доказателства приема, че ответниците са доказали възражението си за извършена делба и респ. за осъществено давностно владение въз основа на нея, не е изложил собствени мотиви по всички възражения, с които е сезиран с въззивната жалба и не е изпълнил задължението си да обоснове изводите си, извършвайки преценка на всички събрани по делото доказателства, като доводите в касационната жалба са свързани с необсъждане на установеното от свидетеля П., че Б. Т. направил дървена стълба до втория етаж и до 2010 г.- 2012 г. ползвал за час-два една стая, за да подстригва, неотчитане заинтересоваността на свидетелите Т. и Р. и липсата на преки впечатления на свидетеля Т.. Касаторите не са посочили кои от доводите във въззивната им жалба не са обсъдени. Във въззивната си жалба са въвели следните оплаквания срещу изводите на първоинстанционния съд: че след смъртта на общите наследодатели ищците и ответниците са продължили да владеят процесния имот, че ищците са живели в процесния имот и след построяването на собствената си къща и до 2015 г. са имали свободен достъп до процесния имот и са ползвали втория етаж, до който имало изградена дървена стълба, че не може да бъде взета предвид и допусната като основа за решаване на спора уста делба между наследниците, тъй като не е спазена формата за валидност на доброволната делба, че не е имало устна делба и неправилно е определена датата на давностното владение още повече, че вторият от общите наследодатели е починал през 1990 г., че давностния срок е започнал да тече от преустановяване достъпа на ищците до имота, а това е станало през 2015 г., че ответниците е следвало да манифестират промяна в анимуса си, за да бъде определен момента на началото на давностния срок. При горната обосновка на първия въпрос и при посочените констатации, основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК не е налице. Въззивният съд е посочил кои факти приема за релевантни и въз основа на кои доказателства счита, че са установени, като изрично е мотивирал защо възприема показанията на свидетелите на ответниците, а не тези на свидетелите на ищците /въз основа на които са и доводите им във въззивната жалба, че са ползвали или са имали свободен достъп до имота до 2015 г./. Факта, че до 2010-2012 г. стая от втория етаж временно е ползвана по изградена дървена стълба от Б. Т. е ирелевантен, тъй като към този момент лицето не е било съсобственик, поради което липсата на съображения на съда за този факт, при липса на позоваване на него както във въззивната жалба, така и в хода на устните състезания, не обуславя противоречие с т.19 от Тълкувателно решение № 1 от 4.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и с Тълкувателно решение № 1/2013 по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Именно с оглед възприетата от въззивния съд фактическа обстановка – установяване на владението по съгласие на всички наследници с оглед уговорена устна делба /разпределение на собствеността/, липсва противоречие на въззивното решение с Тълкувателно решение № 1 от 6.08.2012 г. по т.д. № 1/2012 г. на ОСГК по втория въпрос, доколкото в тълкувателното решение изрично е посочено, че в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79 ЗС. По третия въпрос също касаторите твърдят противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС по решение № 228 от 1.10.2014 г. по гр.д. № 1060/2014 г., I гр.о., с което е дадено тълкуване, че разрешаването на спора по същество означава преди да реши дали да отмени изцяло или отчасти или да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд да извърши същата онази дейност, която извършва първоинстанционния съд при разрешаването на спора: да определи приложимия закон и с оглед на него да прецени основателността на предявения иск, като изходи от фактическите твърдения на страните и относимите към спора факти, прецени дали тези факти са доказани, съответно дали представените за доказване на тези факти доказателства са истински и относими към спора, както и да прецени дали са основателни своевременно направени от ответниците възражения и оспорвания на иска и в заключение да подведе установеното фактическо положение под приложимата правна норма. Необсъждането и непроизнасянето във въззивното решение по всички своевременно заявени възражения и доводи на ответниците, когато е приет за основателен един от доводите на въззивника-ищец за неправилност на първоинстанционното решение и спорът се разглежда по същество от въззивния съд, е съществено нарушение на процесуалните правила, което води до неправилност на въззивното решение и е основание за неговата отмяна. Касаторите считат, че въззивният съд изобщо не е изследвал фактическата обстановка и не е обсъдил доказателствата поотделно и в тяхната съвкупност, не е извършил преценка на факта, че действията за своене на имота, вкл. строителство са извършени след 2011 г., не се е произнесъл по доводите за липса на доказателства, които да установяват извършване на делба, респ. разпределение и то с участието на всички съсобственици, не е обсъдил по същество възражението на ответниците за давностно владение и елементите му, въпреки, че до 2015 г. ищците са упражнявали фактическа власт върху имота наравно с ответниците, а директно е посочил, че тези възражения са основателни, без при това да изложи каквито и да било изводи по съществото на спора и доказателствата, които ги подкрепят. Посочената обосновка повтаря тази по първия поставен въпрос и по изложените по него съображения следва, че въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС по решение № 228 от 1.10.2014 г. по гр.д. № 1060/2014 г., I гр.о., С оглед горните мотиви, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение