Определение № 564 от 24.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2199/2025 г.

Производството е по чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на А. Б. Г., чрез процесуалния му представител адв. П.М. против определение №12838/03.07.2025 г., постановено по ч.гр.д. №496/2025 г. по описа на Софийски градски съд, с което са оставени без уважение частните жалби срещу решение №10430 от 31.05.2024 г. /с характер на определение/, постановено по гр.д. №69711/2023г. по описа на Софийски районен съд, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя по чл.248 ГПК. С жалбата се атакува въззивното определение като неправилно - постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано. Жалбоподателят твърди, че не е съобразена съдебната практика, съгласно която при определяне и присъждане на възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗАдв и при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение поради прекомерност по реда на чл.78, ал.5 ГПК, съдът e обвързан от предвидените в Наредба №1/2004г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. Счита, че цитираното от въззивния съд решение на СЕС възлага на националния съд да направи преценка дали разпоредбите на чл.36, ал.2 ЗА и чл.78, ал.5 ГПК, вр. чл.1 от Наредба №1/2004г. са приети в изпълнение и насочени към постигането на легитимна цел и дали ограничаващите конкуренцията последици, произтичащи от разпоредбите, са присъщи на преследването на тази цел, а не изключва приложението на Наредбата. Сочи за недопустимо несъответствие, че така определеният хонорар за извършената работа от двама адвокати следва да се обезвъзмезди с по-малко средства отколкото се следва на съда за държавна такса. Твърди, че отредените според решението 4 часа труд за адвоката по настоящото дело са крайно недостатъчни да покрият извършената от него работа като адвокат на ищеца, а именно: първоначална среща с клиента за запознаване с фактите по случая; разясняване на правните възможности на клиента, последвано от информирано решение за последващите действия, които адвокатът се ангажира да предприеме в полза на клиента; изготвяне на няколко пълномощни; няколко посещения на кантората на ЧСИ С. Я. за получаване на изискани копия от документи и тяхното заплащане; няколко посещение на кантората на ЧСИ Б. Б. за преглед на и.д. №352/2012 г., което е значително по обем; допълнителни посещения на кантората на ЧСИ Б. Б. за получаване на поискани копия от документи; написване на исковата молба и нейното входиране; искане на обезпечение и възложената гаранция; проверка на конкретното дело в адвокатска стая преди о.с.з.; явяване в открито съдебно заседание. Въз основа на гореизложеното се иска отмяна на атакуваното определение и присъждане на адвокатско възнаграждение до минимално допустимия размер съгласно Наредба №1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждение. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2, пр.2 ГПК, като касационният жалбоподател сочи следните правни въпроса, обусловили изхода на спора: 1/ Обвързан ли е съдът при определяне и присъждане на възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗАдв от предвидените в Наредбата по чл.36, ал.2 от ЗАдв минимални размери? - твърди се противоречие с: определение № 28/21.01.2022г. по ч.т.д.№ 2347/2021г. на І т.о. на ВКС, определение № 3476/20.12.2024г. по ч.т.д.№ 1945/2024г. на І т.o. на ВКС, определение № 33/31.01.2022 г. по т.д.№ 1900/2020г. на ІІ т.о. на ВКС, като се поддържа също така, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото - основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.; 2/ Следва ли решаващият състав да съобрази процесуалното поведение и на двете страни в производството и във връзка с това да изложи мотиви относно правната и фактическа сложност на делото, респ. отговорността за разноски на всяка една от тях по делото? - твърди се противоречие с: определение № 2995/13.06.2024г. по ч.гр.д. № 991/2024г. на ІV г.о. на BKC, определение № 56/06.02.2020г. по ч.гр.д.№ 39/2020г. на ІV г.о. на ВКС.; 3/ При условията на чл.78, ал.6 ГПК, следва ли да има съответствие и/или свързаност между преценката на понятието - цена на иска по смисъла на ГПК и понятието - определен интерес по смисъла на Наредба № 1/9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа? - твърди се противоречие с определение № 146/04.04.2022г. по ч.т.д.№ 358/2022г. на ІІ т.о. на BKC. Ответникът по жалбата и по делото „ЕОС Матрикс“ ЕООД оспорва жалбата, като неоснователна. Намира обжалваното определение за правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение, изчислено в съответствие с разпоредбите на чл.78, ал.4, вр. чл.37 ЗПрП, във вр. чл.25 Наредба за заплащането на правната помощ. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима в частта, с която се иска отмяна на въззивното определение в частта, с която е оставена без уважение частната жалба на адв. П. М., като процесуален представител на ищеца А. Г. против решение №10430/31.05.2024 г. по гр.д. №69711/2023 г. на РС- София в частта, с която е оставена без уважение молбата му за изменение на решение №7008/17.04.2024 г. по гр.д. №69711/2023 г. на СРС в частта за разноските. Същата е подадена в срок от надлежна страна срещу подлежащо на обжалване определение на въззивния съд. В останалата част /срещу определението на въззивния съд по въззивната жалба на адв. М. З. / жалбата е недопустима, като подадена от ненадлежна страна и следва да се остави без разглеждане. С решение №7008/17.04.2024 г. по гр.д. №69711/2023г. на РС- София са уважени предявените от А. Б. Г. и Б. А. Б. против „ЕОС Матрикс“ ЕООД искове с правно основание чл.439, ал.1 ГПК, за установяване, че ищците не дължат на ответника следните суми: сумата от 9671.45 лева - главница по договор за кредит от 08.02.2007 г., ведно със законната лихва, считано от 09.12.2011 г. до окончателното изплащане; сумата от 4670.07 лева - договорна лихва за периода 12.03.2010 г. -08.12.2011 г., както и сумата от 286.83 лева - разноски по делото, предмет на изпълнителен лист от 09.01.2012 г., издаден въз основа на заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, постановена на 09.01.2012 г. по ч.гр.д. №55247/2011 г. на РС- София, поради погасяване на вземанията по давност след влизане в сила на заповедта.Осъден е ответникът „ЕОС Матрикс“ ЕООД да заплати на адв. П. М. на осн. чл.38, ал.2 ЗАдв. сумата от 277.76 лева - възнаграждение за безплатно представителство на ищеца А. Г., а на адв.М. З. на осн. чл.38, ал.2 ЗАдв. - сумата от 243.04 лева - възнаграждение за безплатно представителство на ищеца Б. Б.. С решение №10430/31.05.2024 г. по гр.д. №69711/2023 г. на РС- София са оставени без уважение молбите с правно основание чл.248 ГПК на адв. П. М. и адв. М. З. за изменение на решение №7008 от 17.04.2024 г. по делото в частта на разноските чрез увеличаване на определеното им възнаграждение на осн. чл.38, ал.2 ЗАдв. Решаващият състав сочи, че минималните размери на адвокатското възнаграждение са определени с наредба, приета от ВАдвС по законова делегация на национална вътрешна норма. Стига до извод, че с оглед дадените отговори с решение от 25.01.2024г. по дело С-438/2022г. на СЕС, относно тълкуването на чл.101, §1 и §2 ДФЕС, вр. чл.4, §3 ДЕС, минимумите по Наредба №1/2004г. не са пазарни, нарушават конкурентното право на ЕС, а самата наредба няма правна сила и съдът следва да откаже да я приложи. От друга страна, съдът излага подробни мотиви, че решението на СЕС не отрича нуждата от осигуряване на качествени адвокатски услуги за обществото. Приема, че пропорционално на легитимната цел за осигуряване на качествени адвокатски услуги е определяне на минимална ставка, която гарантира доход на адвоката, достатъчен за неговото достойно съществуване, качествено изпълнение на задълженията и възможност за усъвършенстване. „При настоящите социално-икономически условия в столицата съдът приема за приблизително достатъчен месечен нетен доход от 5000 лв. Това възнаграждение е приблизително колкото чистият месечен доход на съдия с малък стаж в СРС, където е разгледан спорът“. Изчислява, че „при нормална натовареност от 8-часов работен ден, 21 работни дни и 11 месеца (30 дни на година за почивка за адвоката), това прави около 69,44 лв./час“. Стига до извод, че брутна сума 69,44 лв./час не е прекомерно възнаграждение при безплатното представителство. Съдът намира, че „по-голямо възнаграждение би създало предпоставки за ограничаване възможността за навлизане в адвокатската професия на млади и неопитни, но образовани и мотивирани адвокати, а също така би довело до дъмпинг на адвокатски услуги спрямо адвокати, които припечелват от търсене на клиенти, които заплащат реално хонорар - все нежелани резултати от правото на ЕС по защита на конкуренцията и вътрешния пазар на услуги“. В конкретния случай съдът стига до краен извод, че с оглед обема на извършените действия по делото, проведеното едно заседание и неголямата фактическа и правна сложност на делото адв.М., пълномощник на ищеца А. Г. е положила 4 часа труд по делото, а адв.З., пълномощник на ищеца Б. Б. - 3,5 часа труд по делото (в единственото съдебно заседание се е явила само адв. М.), така че първата има право на 4x69.44=277.76 лева, а втората - на 243.04 лева. С атакуваното определение №12838/03.07.2025 г., постановено по ч.гр.д. №496/2025 г. на Софийски градски съд са оставени без уважение жалбите, подадени от адв.П. М. и адв.М. З. срещу решението от 31.05.2024 г. по гр.д. №69711/2023 г. на СРС в частта по чл.248 ГПК. Въззивният съд приема, че действително разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗАдв предвижда, че възнаграждението на адвоката, предоставил безплатна правна помощ при основанията на чл.38, ал.1 ЗАдв, следва да бъде присъдено в размер не по-нисък от предвидения в Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, но съгласно отговора на преюдициално запитване, даден в т.1 от решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела С-427/16 и С-428/16, а категорично в същия смисъл е и отговорът на преюдициално запитване, даден с решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 (задължителни за съдилищата съгласно чл. 633 ГПК), подобна правна уредба е от естество да ограничи конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, поради което всеки съд следва да прецени дали с оглед на конкретните условия за прилагането й уредбата с посоченото съдържание отговаря на легитимни цели и дали наложеното с нея ограничение се свежда до необходимото за изпълнението на тези цели. Намера, че в процесния случай предметът и цената на предявените искове по първоинстанционното дело, фактическата и правна сложност на самото дело, както и процесуалните действия, извършени от жалбоподателките като процесуални представители на ищците по това дело при условията на предоставена безплатна адвокатска защита по чл.38, ал.1 ЗАдв, не предпоставят възнаграждения в размери над присъдените от първоинстанционния съд, а по съображенията по-горе несъответствието на тези размери с минималните размери, предвидени в чл. 36, ал. 2 ЗАдв, само по себе си също не може да обуслови незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното определение. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което съгласно чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Поставените от частния касатор А. Б. Г., чрез процесуалния му представител адв. П.М. въпроси могат да се обобщят до въпроса относно критериите за определяне на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗАдв от предвидените в Наредбата по чл.36, ал.2 от ЗАдв минимални размери. С решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C- 438/22 е прието, че член 101, § 1 от ДФЕС във връзка с член 4, § 3 от ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи, както и че национална уредба, съгласно която, от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта“ по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Изрично е посочено, че при наличието на изброените ограничения не е възможно позоваването на легитимни цели, както и, че националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба спрямо страната, осъдена за разноски, включително и когато предвидените в тази наредба минимални размери отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги. С оглед задължителния характер съгласно чл. 633 ГПК на даденото от СЕС тълкуване на чл.101, §1 ДФЕС, определените с Наредба №1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения не могат да обвържат съда при определяне на възнаграждението. В този смисъл е формирана трайна практика на ВКС /определение № 50015/16.02.2024 г. по т.д. № 1908/2022 г. на ВКС, I т. о., Определение № 931/21.03.2025 г. по т.д. № 2282/2024 г. на ВКС, I т.о. и др. /, според която при произнасяне по искане по чл. 78, ал. 5 ГПК за намаляване на адвокатско възнаграждение поради прекомерност или по искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА съдът не е обвързан от приетите в Наредба №1/09.07.2004 г. размери, които могат да служат само като ориентир при определяне на дължимото адвокатско възнаграждение. Тези размери, както и приетите за подобни случаи размери на възнаграждения в НЗПП, подлежат на преценка от съда, като от значение следва да са следните критерии: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа и фактическата и правна сложност на делото. Налице е трайна практика на ВКС, че при определяне размера на адвокатското възнаграждение следва да се съобрази фактическата и правна сложност на делото и обема на извършените от пълномощника действия. Преценката се извършва съобразно броя на страните и тяхното процесуално качество, предмета на правния спор, броя и вида на релевираните възражения, наличието или липсата на отклонение от типичното развитие на гражданския процес, вида и обема на търсената съдебна защита, вида и броя на извършените процесуални действия, действително вложените процесуални усилия за защита на поддържаната от страната теза, броя и вида на фактическите твърдения, оспорвания, възражения и т.н. Въззивният съд се е отклонил от цитираната съдебна практика, като макар формално да се е позовал на възприетите в нея критерии за оценка на действителната фактическа и правна сложност на спора, не е изложил убедителни аргументи във връзка с тях. Настоящият състав на ВКС съобразява, както че предмет на исковото производство е иск по реда на чл.439 ГПК, който не се отличава със значителна правна сложност, като е проведено само едно открито съдебно заседание; така и че в исковата молба са наведени различни основания за недължимост на процесните суми; че предявяването на исковете и пълноценната защита предполага немалка по обем подготвителна работа от пълномощника на ищеца, вкл. проучване на две изпълнителни дела; че процесуалният представител на ищеца освен искова молба е подал и молба за обезпечение на предявените искове. С оглед изложеното, като съобразява и цената на предявения иск, както и служещите за ориентир размери по Наредба № 1/2024 г. за възнаграждения за адвокатска работа, настоящият състав намира, че договореното и присъдено от първоинстанционния съд адвокатско възнаграждение за оказаната на ищеца А. Г. адвокатска защита в размер на 277.76 лева не съответства на действителната фактическа и правна сложност на делото и извършените процесуални действия. На адв. П.М. – процесуален представител на ищеца А. Б. Г., следва да се определи адвокатско възнаграждение в размер на 1 000 лева, което. По изложените съображения, ВКС приема, че обжалваното определение следва да бъде отменено, като бъде постановено друго, с което на жалбоподателя бъде присъдено допълнително адвокатско възнаграждение за първата инстанция в размер на 369.27 евро /722.24 лева/. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение