Определение № 7 от 08.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2831/2020 г.

С решение № 3141 от 20.05.2020 г. по гр.д.№ 4263/2018 г. на СГС е отменено решение от 02.08.2017 г. по гр.дело № 70483/2015 г. на Софийски районен съд, в частта, с която е отхвърлен предявения от Г. Б. Н. срещу Столична община и Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, иск с правно основание чл.124 от ГПК - за признаване за установено по отношение на ответниците, че той е собственик на основание придобивна давност, изтекла в периода от 1980 г. до 17.11.2015 г., на недвижим имот /дворищен парцел/, находящ се в [населено място],[жк], съставляващ имот с № ...., кв....., при описани съседи, заедно с построената в него къща, на един етаж, състояща се от три стаи, хол, антре и сервизни помещения, а по КК представляващ поземлен имот, с трайно предназначение: урбанизирана територия, начин на трайно ползване: ниско застрояване/ до 10 м./, находящ се в [населено място], район „В., с идентификатор № ...., целият с площ от 189 кв.м., заедно с построената в него жилищна сграда, еднофамилна, с идентификатор № .... със застроена площ от 93 кв.м. и вместо това е уважен този иск като е признато за установено по отношение на Столична община и Държавата, че ищецът е собственик на основание давностно владение на същия недвижим имот. Със същото решение е обезсилено решението на РС, в частта, с която е отхвърлен предявения от Столична община насрещен иск с правно основание чл.124 ГПК- за признаване за установено по отношение на Г. Б. Н., че Столична община е собственик на основание придобивна давност, изтекла в периода от 1966 г. до 17.11.2015 г. на същия недвижим имот с площ от 300 кв.м., съставляващ имот с № ...., кв...., заедно с построената в него къща, на един етаж, с идентификатор на поземления имот № .... с площ от 189 кв.м., и на къщата № .... със застроена площ от 93 кв.м. и в тази част делото е върнато на Софийски РС, за ново разглеждане от друг състав на същия съд на действително предявения от Столична община против ищеца насрещен иск. Против това решение са подадени касационни жалби от Столична Община и от Държавата, чрез Министъра на регионалното развитие и благоустройството. В касационната жалба, подадена от Столична община се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 6 ЗС, тъй като съдът не е съобразил, че към момента на актуване на имота през 1966 г. не е имало установен собственик, нормата на пар.1 ЗДЗС и че имота не е съществувал като самостоятелен и държавата го е владяла за себе си както и това, че записването на имота в разписния лист не легитимира лицето като собственик. Навежда се оплакване за допуснати съществени процесуални нарушения при анализа на доказателствата и за необоснованост на извода, че ищецът, а не държавата, респективно общината е станала собственик на имота. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал.1 т. 1-3 и ал.2 пр. 2 и 3 ГПК но не са формулирани въпроси, по които се твърди противоречие с практиката на ВКС. Цитирано е определение по чл. 288 ГПК № 252 от 26.03.2010 г. по гр.д.№ 926/2009 г. на ВКС, І гр. и решение № 783/0.08.2009 г. по гр.д.№ 3221/2005 г., ІV гр.о. на ВКС. Твърди и противоречива съдебна практика, формирана със същите съдебни актове. Позовава се на основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК, но не формулира правен въпрос, а цитира част от съдържанието на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Основният въпрос, по който се акцентира е легитимира ли записването в разписната книга лицето като собственик. Ответникът по касация Г. Н. възразява срещу допускането до касационен контрол, тъй като в изложението се съдържат само сбор от твърдения, които са необосновани и неверни и позоваване на различни основание по чл. 280 ГПК без да са формулирани въпроси и да са обосновани твърдените противоречия. Затова моли да не се допуска касация по тази жалба. Държавата, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството взема становище за допускане до касация на въззивното решение но касационната жалба на общината. В касационната жалба, подадена от държавата се прави оплакване за противоречие с материалния закон – чл.6 ЗС в първоначалната му редакция, за необоснованост на извода, че имота е имал собственик и за неправилен анализ на доказателствата. Основният довод е, че съдът е отказал да приложи нормата на чл. 6 ЗС въпреки, че не е установен друг собственик на имота. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал.1 т. 1 ГПК поради противоречие на въззивното решение с решение № 321/14.10.2011г. по гр.д.№ 1167/2010 г. на ВКС, І гр.о., решение № 27 от 15.04.2016 г. по гр.д.№ 3554/2015 г. на ВКС, І гр.о. и решение № 541 от 06.07.2010 г. по гр.д.№ 661/2009 г. на ВКС, І гр.о. Наведено е и основанието по чл. 280, ал.2 пр.3 ГПК. Столична община взема становище за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по тази ксационна жалба. Ответникът Г. Н. оспорва допускането до касационно обжалване тъй като цитираните и представени решения са постановени по други факти, от което не следва, че решението по настоящото дело им противоречи. Касационните жалби са постъпили в срок, изхождат от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване са, поради което съдът ги преценява като допустими. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е констатирал и приел следното: Тъй като в съставените акт за частна общинска собственост № .... г. и акт за държавна собственост №.... г., с които е актуван терен с площ от 5500 кв.м., част от който е прецесния имот, като основание за придобиване е посочено „стар общински имот“ и защото общината не доказва на какво основание го е придобила, съдът е приеме, че първия акт е съставен на основание чл.6 от ЗС в първоначалната му редакция, т.е. поради това, че имота няма друг собственик. По делото е представен договор за продажба на недвижим имот, сключен на 10.10.1980 год., с който Б. Н. М. е купил от С. В. В. дворище с площ 300 кв.м., ведно със застроената в него къща и долепена тоалетна с чешма. СТЕ е установила, че първият план е от 1956 г. процесния недвижим имот е част от имот пл.№ ...., пол....., но към него няма съставена разписна книга. Имотът е отреден „за залесителен пояс“, но няма отчуждаване и мероприятието не е реализирано. При действието на този план е съставен първият АДС 1657 / стар 5081/ от 25.11.1966 г. на основание заповед от 16.09.1966 г., с която е съставена комисия, която да издири и актува държавни имоти. От представеното писмо от ответника Столична община на л.58 от делото на РС е видно, че комисията е констатирала, че в София,[жк]в периода 1956-1966 г. имотите са застроени, като част от гражданите са софийски жители без жилища, а друга част са недобросъвестни поради това е предложила на народния съвет на част от гражданите по списък да се признае право на строеж, а на останалите имоти, също по списък да се актуват. Списъците не са приложени към писмото. От СТЕ е видно, че следващият архивен кадастрален план е от 1972 г. и в него процесния имот е заснет като самостоятелен с пл. № ...., к.л. .... Видно от скицата от този план, имота е застроен с масивно жилище и малка постройка до него. През 1992 г. е подпълнен кадастралният план, като този имот е записан на наследодателят на ищеца Б. Н.. Кадастралният и регулационен план от 1990 г. предвижда този имот за обществено мероприятие „за ОЖС, КОО и клуб“ И това обществено мероприятие не е реализирано, няма данни и за отчуждаване. По плана от 1997 г. бивш имот .... е включен в имот пл. № ...., целия с площ 918 кв.м., като част от него попада под улича, поради което площта е редуцирана. От показанията на св.Н. К. се установява, че имота винаги е бил частен, бил е застроен още когато Б. го е купил от С. и се е ползвал за жилищен. Ищецът Г. живеел там със семейството си. Установява се, че отразеното в АДС № 1655 от 26.09.1970 г., че „ стар общински имот“, пл.№ ...., пол.... с площ 390 кв.м., при описани съседи е празно място, заето от Т. И. не кореспондира на останалите доказателства, т.е. констатациите в АДС са опровергани. Съдът е приел, че е оборена доказателствената сила на акта за държавна собственост, респективно след това и на съставения през 1997 г. акт за частна общинска собственост, поради което за него не действа забраната за придобиване по давност по чл. 86 ЗС и не е спряло течението на придобивната давност на основание пар.1 ЗДЗС. Тъй като са установени елементите на придобивната давност, съдът е приел, че ищецът се легитимира като собственик по давност на процесния имот. По отношение на насрещният иск, предявен от общината, основан на придобивна давност, текла от 01.11.1966 г. до 02.11.1971 г. или до 02.11.1976 г., съдът е приел, че е ненадлежно предявен, тъй като искането за установяване на това придобивно основание за общината е заявено в отговора на исковата молба. Затова решението на РС, в частта, с която е отхвърлен този иск е обезсилено и делото е върнато на РС за привеждане на исковата молба по насрещния иск в надлежен вид ако това стане, за евентуално произнасяне по нея. Столична община се позовава на основанията по чл. 280, ал.1 т. 1-3 ГПК, но не е съобразена новата редакция на този текст след изменението му / ДВ бр. 86/2017 г./. Не са формулирани правни въпроси, които да са включени в предмета на спора, по които се твърди противоречие с практиката на ВКС. Това е достатъчно според приетото в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да не бъде допуснато касационно обжалване в производството по селекция на касационните жалби. Допълнителното основание също не е обосновано. Цитираното от този касатор определение по чл. 288 ГПК № 252 от 26.03.2010 г. по гр.д.№ 926/2009 г. на ВКС, І гр.о. е постановено в производство по чл. 288 ГПК, а тези актове не са правораздавателни и не формират съдебната практика на ВКС, респективно не съставляват такава по смисъла на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Същото се отнася и за представеното определение № 85/06.02.2009 г. по гр.д.№ 4684/2008 г. на ВКС, І гр.о. С цитираното решение № 783/0.08.2009 г. по гр.д.№ 3221/2005 г., ІV гр.о. на ВКС е посочено, че записването в разписния лист няма значение за придобивния способ. Приетото от въззивният съд по никакъв начин не противоречи на приетото в това решение. Процесният имот не е бил записан на праводателя на наследодателя на ищеца, но следва да се има предвид, че към първия кадастрален план на този район от 1956 г. изобщо не е съставена разписна книга, Записан е за първи път когато е нанесен в кадастралният план през 1992 г. /след отмяната на гл.2 от ЗСГ - ДВ, бр. 21 от 13.03.1990 г., когато отпада забраната за придобиване по давност на недвижими имоти извън кръгът на лицата по чл. 15 и отпадат ограниченията на чл. 28 и чл. 29 от този закон./. Съдът не е приел, че ищеца е собственик на основание това записване, а го е признал за собственик на основание придобивна давност, като е отчел, че имота не е бил „стар общински имот“ нито е бил безстопанствен, а е бил застроен с жилище, в което е живял наследодателят на ищеца, а след това и той самия със семейството си. Затова не се допуска касационно обжалване на първото наведено основание – противоречие със съдебната практика. Основанието по първоначалната редакция на чл. 280, ал.1 т.2 ГПК – наличие на противоречива съдебна практика по конкретен въпрос, свързан с предмета на спора и определящ изхода му вече не съществува и се преценява към основанието по действащата норма на чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Поради това, че няма формулиран въпрос и защото дори да се приеме, че касаторът е искал съдът да се произнесе за значението на записването в разписната книга за правото на собственост, не се допуска касационно обжалване и на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК, защото, както вече се посочи, този въпрос е неотносим и не определя изхода от спора. Столична община се позовава и на основанията по чл. 280, ал.2 пр. 2 и 3 ГПК, като е акцентирано отново на въпроса легитимира ли записването в разписната книга лицето като собственик и за приложението на пар.1 ЗДЗС. Съдът е изложил мотиви за допустимостта на иска, които са свързани с това, че общината оспорва правото на ищеца и е актувала имота за общински. Съдебното решение не е вероятно недопустимо. Позоваването на чл. 280, ал.2 пр.3 ГПК е свързано с „очевидна неправилност“ на обжалваното въззивно решение, явно по твърдения за противоречие с пар.1 ЗДЗС. Съдът не констатира противоречие с тази императивна правна норма, тъй като не се установява придобивното основание на общината. От писмото, изготвено от комисията, назначена със заповедта от 1966 г. се установява, че имотите, обследвани от комисията в „М. предградие“ не са безстопанствени, а са застроени и в тях живеят семейства. Преценявано е дали те имат право да построят жилища и да живеят или не, а това не установява имотите да са стари общински. Общината не е установила и наведеното от нея придобивно основание придобивна давност, тъй като не е упражнявала фактическа власт върху актуваните от нея имоти. Оборени са и част от другите констатации в съставеният акт за държавна собственост – че имота е празно място, че е зает от друго лице. Още в плана от 1972 г. имотите са заснети като застроени, а в същия смисъл е и писмото, с което комисията от 1966 г. е докладвала, че имотите са застроени и хората живеят в построените жилищни сгради. Изложеното опровергава наведените от общината придобивни основания „стар общински имот“, „имот, който няма друг собственик по смисъла на чл. 6 ЗС, придобивна давност. Затова изводът на съда, че общината не доказва придобиване на процесния имот, поради което пар.1 ЗДЗС не е пречка за течението на придобивната давност в полза на ищеца не е в противоречие с тази императивна по съдържание правна норма. В случая тя е неприложима. Затова не се допуска касационно обжалване и по това наведено от общината основание за допускане до касация. В изложението към касационната жалба на държавата, чрез МРРБ се навеждат основанията по чл. 280, ал.1 т. 1 ГПК, като се твърди противоречие на въззивното решение с решение № 321/14.10.2011г. по гр.д.№ 1167/2010 г. на ВКС, І гр.о., решение № 27 от 15.04.2016 г. по гр.д.№ 3554/2015 г. на ВКС, І гр.о. и решение № 541 от 06.07.2010 г. по гр.д.№ 661/2009 г. на ВКС, І гр.о. относно приложението на чл. 6 ЗС в първоначалната му редакция. Наведено е и основанието по чл. 280, ал.2 пр.3 ГПК. В решение № 541 от 06.07.2010 г. по гр.д.№ 661/2009 г. на ВКС, І гр.о. е прието че за да се формира извод, че е налице втората хипотеза при която се прилага чл. 6 ЗС в първоначалната му редакция следва да се имат предвид основните данни за недвижимите имоти, включително и тези за правото на собственост, съдържащи се в различните карти, планове, регистри и друга документация, одобрени по реда на Закона за единния кадастър на НРБ /отм./, ЗТСУ /отм./, съответно ЗКИР, ЗС, ЗСПЗЗ и ЗВСГЗГФ. Ако по време на отреждането със съответния план /кадастрален, уличнорегулационен, дворищнорегулационен/ един имот е с неизвестен собственик, той се води като безстопанствен и съгласно чл. 6 ЗС /първоначална редакция/ и преминава в патримониума на държавата като собственик на всички имоти, които нямат друг собственик. Обжалваното решение не противоречи на това решение, тъй като съдържащите се данни в плановете не са посочени като единствен източник, по който може да се прави извод дали имота е безстопанствен, а в случая е установено, че той е бил застроен с жилищна сграда още преди 1972 г., в която винаги са живели хора и конкретно наследодателят на ищеца и той самия. От обстоятелството, че не е била съставена разписна книга към кадастралния план от 1056 г. не може да се прави извод, че имота е бил безстопанствен към този момент. На решение № 541 от 06.07.2010 г. по гр.д.№ 661/2009 г. на ВКС, І гр.о. съдът се е позовал и в решение № 27 от 15.04.2016 г. по гр.д.№ 3554/2015 г. на ВКС, І гр.о. Последното е постановено по отрицателен установителен иск за собственост, какъвто не е предмета на спора по настоящото дело, като касационно обжалване по него е допуснато за преценка допустимостта на предявеният иск. Въпреки това в мотивите на решение № 27 от 15.04.2016 г. по гр.д.№ 3554/2015 г. на ВКС, І гр.о. като неоснователен е преценен доводът, че при одобряването на околовръстния полигон всички имоти, за които собствениците им не разполагат с документ/титул за собственост, ex lege са станали държавни и не могат да бъдат придобити по давност. Посочено е, че дали един имот е с неустановен собственик следва да се установи в хода на конкретното производство при разглеждането на спора по същество. С третото, посочено от този касатор решение № 321/14.10.2011г. по гр.д.№ 1167/2010 г. на ВКС, І гр.о. е обобщено, че е последователна е съдебната практика, че АДС и АОС се ползва с доказателствена сила, съгл. чл. 5, ал.2 от ЗОС и ЗДС, но тя при оспорване може да бъде опровергана, защото самият акт не създава права за държавата, респективно за общината – чл.5, ал.3 от ЗОС. В настоящия случай констатациите в АДС от 1966 г. и последващите съставени актове, че имота е празен са опровергани от отразеното в него, че е зает от физическо лице, от писмото на нарочно създадената комисия, създадена 1966 г. за обследване на държавни имоти. Правото на собственост за държавата, респективно за общината възниква с реализиране на фактическото и правно основание за придобиване правото на собственост, което при оспорване, подлежи на доказване от ползващият се от акта. Тъй като общината не може да докаже отрицателния факт, че даден имот не е имал друг собственик към момента на актуването, в тежест на този, който оспорва констатациите в акта за държавна, респективно за общинска собственост е да установи, че към момента на актуването, имота е имал собственик. Ако успее да докаже това, имота не се придобива от държавата, респективно от общината и за него не действа забраната за придобиване по давност, установена с нормата на чл. 86 от ЗС във всичките й редакции и не се прилага пар.1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността. Същите мотиви е изложил и въззивният съд. Разликата в установените факти по делата и начинът на интерпретацията им не сочи на противоречива съдебна практика. По настоящото дело и от писмото на комисията от 1966 г., което е представено от общината по настоящия спор с отговора на исковата молба и от свидетелските показания се установява, че имота винаги е бил частен имот, бил е застроен и е стопанисван от лицата, живеещи в него, т.е. установено е, че имота не е бил безстопанствен. Затова обжалваното решение не е постановено в противоречие, а в съответствие с цитираното от този касатор решение № 321/14.10.2011г. по гр.д.№ 1167/2010 г. на ВКС, І гр.о. По изложените съображения не се допуска касационно обжалване и по двете касационни жалби. Съобразно този резултат и на основание чл. 78, ал.4 ГПК, на ответникът и по двете касационни жалби следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски в доказаният размер с договорът за правна помощ 1200 лв., за които е отразено, че са изплатени в брой. Водим от горното, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение