Определение № 50933 от 22.12.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2149/2022 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България против решение №342/10.03.2022 г., постановено по гр.д.№ 2657/2021 г. от 12-ти състав на САС. Ответниците по касационната жалба я оспорват, с писмен отговор. Касационната жалба е подадена в срок и е процесуално допустима. С обжалваното решение, съдът е приел, че субективно съединените искове с правно основание чл.2б, ал.1 ЗОДОВ са основателни за сумата от по 20 000 лева за всеки един от ищците. Съдът е приел, че ищците са пострадали от деяние, което е извършено на 10.07.1999г. от гръцки гражданин който по непредпазливост е причинил настъпването на ПТП, при което са починали и двамата им родители.Същите са били конституирани в наказателното производство в качеството им на частни обвинители. Прието е за безспорно, че досъдебно производство по сл.д.№71/1999г. по описа на СлТО-Сандански е било образувано с постановление от 11.07.1999г., делото е било внесено с обвинителен акт на 17.09.2016г., а окончателно производството е приключило на 17.10.2018г., когато осъдителната присъда по отношение на подсъдимия е влязла в законна сила. Общата продължителност на наказателното производство е била около 19г. и 3 месеца. Прието е, че наказателното производство не е приключило в „разумен срок“ по смисъла на чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС, което е формално основание за ангажиране отговорността на ответника за претърпените от пострадалите неимуществени вреди от това, че делото не се е развило и приключило в срокове, които са съобразени с фактическата и правна сложност на конкретното дело. За безспорно е прието, че е изчерпана административната процедура за обезщетение за вреди по реда на Глава 3-та “а“ от ЗСВ, като страните не са постигнали споразумение относно размера на обезщетението. В изложенето на касационните основания по допустимостта на касационното обжалване се съдържат въпроси, свързани с приложението на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, при определянето на обезщетение за неимуществени вреди. По тези правни въпроси е налице съдебна практика, съобразена от въззивния съд. Съобразно тази практика, в различните фактически хипотези при различните дела, е налице различие при определянето на размера, но това не води до противоречиво разрешаване на правния въпрос, доколкото критериите дори и да се единни, за всеки различен случай те са различават като степен на определяне на вредите, оттам и на различните обезщетения. Критериите за определянето на обезщетението по справедливост, съгласно разпоредбата на чл.52 ЗЗД са многократно посочвани от ВС и ВКС в задължителна съдебна практика, като при спазването им, но определяне на различен размер, с оглед преценката на различните състави на съда, повтарянето на мотивите относно критериите, въз основа на които се определя по справедливост обезщетение, повторението на залегналите в трайната и задължителна съдебна практика критерии не следва да се счита за противоречие в практиката, доколкото размера на обезщетенията, макар и определени при еднакви критерии, е различен, предвид и различния обем на търпените неимуществени вреди във всеки един случай. Иначе, по приложението на понятието „справедливост”, е налице богата и единна практика на ВКС, обективирана в множество решения, постановени по реда на чл.290 ГПК и представляващи съдебна практика по смисъла на ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, например №407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на ІІІ г.о., №394 по гр.д.№ 1520/2011 г. на ІІІ г.о., №391 по гр.д.№ 201/2011 г. на ІІІ г.о., № 395по гр.д.№ 159/2011 г. на ІІІ г.о., №3 по гр.д.№ 637/2011 г. на ІІІ г.о, № 51 по гр.д.№ 465/2011 г. на ІV г.о. и др. Съгласно тази практика, справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател. В този смисъл справедливостта по см. на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие, а тя се извежда от преценката на конкретните обстоятелства, които носят обективни характеристики-характер и степен на увреждане, начин и обстоятелства, при които е получено, последици, продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, обществено и социално положение. Принципът на справедливост включва в най-пълна степен обезщетяване на вредите на увреденото лице от вредоносното действие, и когато съдът е съобразил всички тези доказателства от значение за реално претърпените от увреденото лице морални вреди /болки и страдания/, решението е постановено в съответствие с принципа на справедливост. Наличието на съдебна практика, както и съобразяването й от страна на въззивния съд с обжалваното съдебно решение, води до липса на основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно допустимостта на касационното обжалване, като повторението на критериите по отношение на които се определя обезщетението, не следва да води и до един и същ размер на обезщетенията при различните казуси, предвид различния по вид и обем вреди, които те обезщетяват. Предвид изложеното, касационното обжалване не следва да се допуска. Водим от горното, състав на ВКС