Определение № 1329 от 21.05.2024 г. на ВКС по т. д. № 2037/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ответника „Рамер груп“ ЕООД срещу решение № 526 от 24.07.2023 г. по т.д. 137/2023 г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1484 от 29.12.2022 г. по т.д. № 645/2022 г. по описа на Софийски градски съд, с което е уважен предявеният от „Ди ай ес“ ЕООД срещу „Рамер груп“ ЕООД иск по чл. 26, ал. 3, т. 4 ЗМГО /отм./ и е прието за установено по отношение на ответника, че „Рамер груп“ ЕООД е действал недобросъвестно при подаване на заявка № 2018149512N от 09.02.2018 г. в Патентното ведомство на Република България за регистрация на търговската марка DISMARKET /словна/, рег. № 00103572, и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е недопустимо с доводи, че съдът е разгледал иск по отменена правна норма и че е разгледал иск, различен от предявения от ищеца. Изтъква при условията на евентуалност, че приложението на отменен закон дефинира въззивното решение като очевидно неправилно. Оспорва обжалвания съдебен акт като необоснован и постановен при процесуални нарушения, изразяващи се в необсъждане на всички релевантни за спора факти, неправилна оценка на събраните по делото доказателства и немотивираност на формираните крайни правни изводи. По тези доводи моли обжалваното въззивно решение да бъде обезсилено и делото върнато на друг състав на САС с указания за произнасяне по предявения иск, евентуално да бъде отменено и искът отхвърлен като неоснователен.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 2, предложение второ и трето ГПК, като поддържа, че обжалваният въззивен съдебен акт е недопустим, евентуално очевидно неправилен по подробно изложените с касационната жалба доводи.

Поставя следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

„1. Недопустимо ли се явява съдебно решение по иск, който касае отменена правна норма – в случая чл. 26, ал. 3, т. 4 ЗМГО, без посочване на актуална такава с цел ответникът да организира правилно защитата си и да е уведомен надлежно какъв е предметът на иска като основание?

2. Следва ли съдът да изследва точно и детайлно фактите по делото, в случая наличието на регистрирана марка при дисклейм на абсолютните основания (чл. 11, ал. 4 ЗМГО – описателност на словния елемент “market“ в марката „DIS market”), като разграничи коректно очевидните факти и се произнесе по тях независимо от субективното мнение на дадено вещо лице, за да се постигне максимална законосъобразност по спора от материалноправна гледна точка и да не се допускат от друга страна съществени процесуални нарушения?

3. При факта, че едно лице може да е собственик на марка, но да не е неин реален, по-ранен, притежател, може ли съдът да извежда изводи на недобросъвестност на заявяването у трето лице, при факта, че собственикът не доказва реално използване на по-ранна сходна или идентична марка и по същество не доказва знание у ответника (в случая), че дадена марка съществува, че е използвана така, както ищецът твърди (като “DISMARKET” слято, което е доказано, че не е така, доказано е, че марката е с водещ елемент “DIS”, а вторият словен елемент „market“ е описателен и т.н.)? Ако всичко споменато е така, изпълнен ли е фактическият състав на недобросъвестността в контекста на чл. 12, ал. 5 ЗМГО, във връзка с чл. 36, ал. 3 ЗМГО, във връзка с чл. 124 ГПК (макар такъв фактически състав на иска да не се сочи изрично)?“

По първия въпрос поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по решение № 52 от 14.05.2021 г. по гр.д. 4923/2019 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО. По всички въпроси моли касационно обжалване да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поддържа, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Ответникът по касация, „Ди ай ес“ ЕООД, оспорва касационната жалба. Поддържа, че не е налице основание за допускане на обжалваното въззивно решение до касационно обжалване. Излага доводи за допустимост и правилност на обжалваното решение. Моли за присъждане на разноски по делото.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Въззивният съд с обжалваното решение е счел поддържаните от въззивника „Рамер груп“ ЕООД възражения за недопустимост на първоинстанционното решение за неоснователни. Посочил е, че видно от петитума на исковата молба, ищецът е квалифицирал исковата си претенция по чл. 12, ал. 5, вр. чл. 36, ал. 3, т. 1 ЗМГО, но първоинстанционният съд е квалифицирал иска на база фактическите твърдения, поддържани в обстоятелствената част на ИМ, и е дал вярната правна квалификация по чл. 26, ал. 3, т. 4 ЗМГО /отм./ Изтъкнал е, че безпротиворечиво в съдебната практика се приема, че съдът не е обвързан от дадената от ищеца правна квалификация на иска, а съобразявайки обстоятелствата, изложени от ищеца, той сам я определя. Счел е, че първоинстанционият съд правилно е квалифицирал иска, тъй като процесната заявка за регистрация е подадена при действието на ЗМГО, приет през 1999 г. и отменен през 2019 г., като производството по нея е приключило при действието на стария закон - заявката за регистрация на словната марка DISMARKET е подадена от ответника на 09.02.2018 г. и е регистрирана на 09.11.2018 г. Посочил е, че действащият ЗМГО е обнародван на 13.12.2019 г., като съгласно разпоредбата на § 5, ал. 1 ПЗР на ЗМГО, действащият сега закон е приложим за производствата по регистрация на заявени по отменената уредба марки, които не са приключили към момента на приемането му, какъвто не е процесният случай. По тези доводи е обобщил, че оплакванията на жалбоподателя за недопустимост на решението поради това, че е разгледан непредявен иск, са неоснователни. Допълнил е, че твърдяната от ищеца недобросъвестност на заявителя е институт, уреден както в ЗМГО (отм.) като основание за заличаване, така и в сега действащия ЗМГО като пречка за регистрация и основание за заличаване на търговската марка, като и в двата случая фактът на недобросъвестността следва да бъде установен по съдебен ред чрез предявяване на установителен иск, като в първия случай правната квалификация на иска е по чл. 26, ал. 3, т. 4 ЗМГО (отм.), а във втория - по чл. 12, ал. 5 ЗМГО.

При формиране на горните си изводи съдът е отчел очертания от ищеца „Ди ай ес“ ЕООД с исковата молба предмет на делото. Посочил е, че ищецът твърди, че ответникът „Рамер груп“ ЕООД в качеството на заявител е действал недобросъвестно при подаване на заявка вх. № 2018149512N от 09.02.2018 г. за регистрация на търговска марка „DISMARKET“/словна/, рег. №00103572; че от 27.05.2016 г. осъществява търговска дейност чрез своя електронен магазин www.dismarket.eu., изразяваща се в продажби на хидравлични и индустриални маркучи, уплътнители, фитинги и др. подобни продукти, като търговецът се идентифицира в търговския си оборот със заявената, но нерегистрирана търговска марка DISMARKET; че за осъществените покупки онлайн на клиентите издава фактури с логото на фирмата и търговския идентификатор DISMARKET; че е действителен притежател на марката DISMARKET, но регистрацията на тази словна марка е възпрепятствана от страна на по-ранна марка DISMARKET, заявена недобросъвестно от ответника, който е пряк негов конкурент, тъй като извършва идентична търговска дейност и търгува с идентични стоки; че на 28.11.2018 г. е подал заявка № 2018153083N за регистрация в Патентното ведомство на Република България на словна марка DISMARKET за стоки и услуги от класове 17 и 35 от МКСУ, като на 26.06.2019 г. ответникът е подал опозиция със посочени по- ранни права на „Рамер груп“ ЕООД върху словната марка DISMARKET, рег. № 00103572, заявена със заявка входящ № 2018149512N от 09.02.2018 г. и регистрирана на 09.11.2018 г. за стоки и услуги от класове 7, 17 и 35 от МКСУ; че ответникът поддържа страница в интернет: https://dismarket.bg., на която също предлага за продажба индустриални маркучи, хидравлични маркучи, накрайници, кранове, тръбна арматура и др. артикули поне от началото на 2019 г., т.е. след регистрацията на словната марка и същият е създаден с цел да заблуди потребителите на оригиналния сайт www.dismarket.eu. на ищеца и да му попречи да осъществява търговската си дейност под марката DISMARKET; че ответникът е действал недобросъвестно при подаване на заявката от 09.02.2018 г. за регистрация на марката, тъй като към датата на подаване на заявката е знаел, че ищецът осъществява търговска дейност под наименованието DISMARKET преди датата на заявката, за който факт ответникът е узнал най-късно през месец ноември 2016 г ., когато е извършил покупка от сайта www.dismarket.eu., за която е генерирана фактура от 15.11.2016 г.; че ответникът е регистрирал словна марка DISMARKET, чието словно означение е напълно идентично с използваната от ищеца марка DISMARKET, с цел да извлече полза и/или увреди ищеца, тъй като двете дружества са преки конкуренти на един много тесен и специфичен пазар, и при подаване на заявката за регистрация ответникът е действал в противоречие с добрите търговски нрави и честната търговска практика.

Отчел е, че при тези фактически твърдения отправеното до съда ясно искане е да установи недобросъвестността на ответника при подаване на процесната заявка, която претенция е счел за допустима.

Посочил е, че съдебната практика безпротиворечиво приема, че за да бъде уважен иск на действителния притежател на марка за установяване на недобросъвестност на заявка за регистрация на ответника, ищецът следва при условията на пълно и главно доказване да установи кумулативно следните предпоставки: 1/ че ищецът е извършил фактически действия в търговската му дейност по използване на заявения за регистрация от ответника знак в предшестващ подаването на заявката период, т.е., че е „действителен притежател“ на марката, какъвто термин е употребен в сега действащия ЗМГО; 2/ че използваният знак е идентичен или сходен на регистрирания и сходството може да доведе до объркване на потребителите, така, че те да приемат, че означените с двете марки услуги произхождат от едно или свързани предприятия; 3/ че ответникът е знаел, че друго лице използва знака за идентифициране на предлаганите от него стоки или услуги; 4/ наличие на намерение за ползване на този знак като марка в собствената на заявителя дейност с цел извличане на имотна облага за него или за увреждане. Приел е, че са налице всички елементи от фактическия състав на разпоредбата – ищецът е ползвал марката DISMARKET в търговската си дейност около 2 години преди подаването от ответника на заявката за регистрация; от 27.05.2016 г. ищецът като действителен притежател използва нерегистрираната търговска марка при реклама на своите услуги и при реализиране на продажби чрез своя сайт www.dismarket.eu.; в периода 2016 г. - 2017 г. ищецът е използвал марката DISMARKET върху редица рекламни материали на фирмата - календари, визитки, диплянки, указателна табела и др., използвал е този знак и в издадените от него фактури при осъществените продажби; рекламирал е предлаганите услуги чрез процесната марка и в Интернет пространството, което е стигнало до знанието на широк кръг потребители. Изтъкнал е, че няма съмнение, че използваният от ищеца знак DISMARKET има същото фонетично звучене и визия като заявения от ответника, поради което е налице идентичност в словния елемент между използваната и заявената за регистрация марка, а това може да доведе до заблуда на потребителите. Приел е, че по несъмнен начин по делото е установено, че ответникът е знаел, че друго лице използва знака за идентифициране на предлаганите от него стоки или услуги, в който смисъл въззивният съд е отчел безпротиворечивите показания на разпитаните свидетели. Подчертал е, че тези показания установяват и намерението у заявителя-ответник за ползване на този знак като марка в собствената му търговска дейност с цел извличане на имотна облага за него или за увреждане. Счел е за неоснователни оплакванията на въззивника за допуснати процесуални нарушения, свързани с допускането до разпит на същите свидетели, които са бивши служители на ответника и вероятно заинтересовани от изхода на делото. Посочил е, че съгласно чл. 164, ал.1 ГПК свидетелски показания се допускат във всички случаи, с изключение на изрично предвидените в разпоредбата, които не са налице. Изтъкнал е, че показанията на свидетелите са логични, последователни и напълно еднакви по отношение на факта, че след погрешно изпратен до ответника имейл от потребител и при закупуването на продукт, предлаган на сайта на ищеца, ответникът и по-конкретно неговият управител е научил за използвания от ищеца знак. Отчел е показанията на свидетелите да установяват категорично, че именно така управителят на ответника е научил за регистрираната от бивш негов служител фирма „Ди ай ес“ ЕООД и за използваната марка DISMARKET, както и че никога преди да види горепосочения имейл управителят на ответника не е имал идея или желание да регистрира марка DISMARKET и дори не я е споменавал, както и че преди 09.02.2018 г. ответникът не е развивал търговска дейност, използвайки процесната марка. Изтъкнал е, че дори в случаи на установена „заинтересованост“ свидетелските показания не се отхвърлят, а се преценяват от съда с оглед на всички други данни по делото, съобразно чл. 172 ГПК. При отчетена възможна заинтересованост на свидетелите е приел, че показанията им следва да бъдат кредитирани, тъй като същите са еднопосочни и кореспондират на останалите доказателства по делото, вкл. събраната експертиза.

Въззивният съд е приел за неоснователно оплакването в жалбата на ответника, че съдът е следвало да вземе предвид решението на Патентното ведомство за регистрацията на марката на ответника, като се е позовал на нормата на чл. 11, ал. 1 ЗМГО, предвиждаща, че ведомството при подаването на заявка за регистрация на марка служебно следи само за абсолютните основания за отказ за регистрация, сред които не попада изследване дали заявителят е действал добросъвестно, а последното е сред относителните основания за отказ за регистрация по чл. 12 ЗМГО и този отказ може да бъде произнесен, само ако заинтересовано лице предприеме съответните действия пред Патентното ведомство.

Счел е за неоснователно и оплакването, че първоинстанционният съд не бил отчел разликата между името на домейн и търговска марка. Посочил е, че самият домейн www.dismarket.eu. очевидно инкорпорира в себе си нерегистрираната търговска марка DISMARKET и е идентичен с нея. Приел е, че това е доказателство, че ищецът е използвал именно този знак в търговската си дейност, поставяйки го като наименование на платформата, чрез която търгува. Добавил е, че домейнът указва на потребителите, че от въпросния сайт се закупуват стоки и услуги, които се предлагат под тази марка. Посочил е, че наред с приложените копия от страници на последния домейн адрес използването от ищеца на процесната нерегистрирана марка в търговската му дейност преди жалбоподателят да подаде заявката за регистрация на своята марка се установява и от останалите приложени към исковата молба доказателства, като върху всички документи на ищеца е поставен нерегистрираният знак DISMARKET. Обобщил е, че представените писмени доказателства заедно с използвания от ищеца домейн в своята съвкупност водят до извода, че същият е използвал нерегистрираната марка DISMARKET в своята търговска дейност и се е рекламирал и идентифицирал на пазара посредством нея. Допълнил е, че посоченият нерегистриран знак се съдържа и в издадените от ищеца фактури за извършени продажби и другите приложени към делото материали, които в своята съвкупност доказват, че ищецът е използвал нерегистрираната марка DISMARKET преди датата на подаване на заявката за регистрация на марката на жалбоподателя (09.02.2018 г.) и е неин притежател. Счел е за неприемливо твърдението на жалбоподателя, че използваният от ищеца знак е просто „емблема“ и същата не представлявала марка, като е посочил, че всяка една „емблема“ или лого, или изображение се регистрира принципно като търговска марка, а ако не - се смята за използван нерегистриран, но закрилян от закона, знак, както е в конкретния случай. В този смисъл се е позовал на разпоредбата на чл. 9, ал. 1 ЗМГО, като е изтъкнал, че търговската марка, в т.ч. и нерегистрираната такава, служи за идентифициране на стоките и услугите на дадено лице. Добавил е, че от доказателствата по делото се установява, че ищецът претендира права именно върху своята нерегистрирана марка DISMARKET, която, освен че е инкорпорирана в името на домейна, е била поставена и като лого на сайта, също и върху приложените фактури за извършени продажби, както и върху редица рекламни материали на ,Ди ай ес“ ЕООД - календари, визитки, дипляни, указателни табели и др., което се удостоверява от приложените към исковата молба приемо-предавателни протоколи, както и върху цялата документация на ищеца. Счел е за неоснователни доводите на жалбоподателя за липса на идентичност между нерегистрираната марка на ищеца и словната марка DISMARKET на ответника, като е подчертал, че подобни твърдения не са релевирани по време на производството пред първата инстанция и правото му да твърди тези обстоятелства е преклудирано съгласно чл. 266, ал. 1 ГПК. Независимо от това, е добавил, че по делото се установява идентичност/сходство между двата словни елемента. В тази насока се е позовал на приетата компютърно-техническа експертиза и посочил, че и на сайта на ищеца www.dismarket.eu. (стр. 7 от заключението), и на сайта https://dismarket.bg (стр. 9 от експертизата) е изписан надписът DISMARKET, който е идентичен с регистрираната марка на ответника по смисъла на чл. 12 ЗМГО. Приел е, че от събраните по делото доказателства е видно, че използваната от жалбоподателя словна марка напълно съвпада със словната марка на ищеца DISMARKET и е идентична с нея по смисъла на Методическите указания за прилагане на член 11 и член 12 от ЗМГО на Председателя на Патентното ведомство.

По тези мотиви е приел, че на база анализа на доказателствения материал във връзка с относимите норми на ЗМГО /отм./ и ЗМГО, практиката на ВКС, както и мотивите на първата инстанция, които споделя и към които на основание чл. 272 ГПК препраща, предявеният иск е основателен и първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Съобразно чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност.

Настоящият състав на ВКС намира, че противно оплакванията по депозираната касационна жалба не е налице вероятност обжалваният въззивен съдебен акт да е недопустим – чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК.

Налице е константата практика на съдилищата, включително задължителната по TP № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС и ППВС № 1/10.11.1985 г., която приема за недопустимо съдебно решение, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, а именно когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, както и ако съдът е бил десезиран. Това са случаите, когато съдът е сезиран от страна, която няма право на иск или не го е упражнила надлежно; когато решението е било постановено въпреки отсъствието на положителна или наличието на отрицателна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно или ответникът е направил своевременно възражение; когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран - разгледал е непредявен иск. В множество решения на ВКС, включително постановените по реда на чл. 290 от ГПК решение № 58/20.07.2022 г. по т.д. 309/21 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 5/20.02.2012 г. по гр. д. № 658/2011 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, решение № 77/08.03.2011 г. по гр. д. № 127/2010 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 92/23.07.2010 г. по гр. д. 92/2009 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, е прието, че предмет на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. Когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран, когато е определил предмета на делото въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала, то решението е недопустимо, тъй като е разгледан иск на непредявено основание.

В този смисъл е и формираната по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС по решение № 201 от 16.01.2019 г. по т. д. № 820/2018 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 249 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, решение № 329 от 20.12.2011 г. по гр. д. № 1789/2010 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО, решение № 157 от 30.10.2013 г. по т. д. № 1091/2012 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, решение № 130 от 23.06.2016 г. по т. д. № 748/2015 г. по описа на ВКС, ТК, I ТО, и решение № 163 от 24.10.2017 г. по т. д. № 2323/2016 г. по описа на ВКС II ТО, с които се приема, че основанието за обезсилване на обжалваното първоинстанционно решение като недопустимо и връщане на делото на първоинстанционния съд за произнасяне по предявения иск по чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК е налице при разгледан непредявен иск, тоест когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл извън заявения предмет на делото и обема на търсената защита, индивидуализирани от ищеца с исковата му молба.

Никоя от гореочертаните хипотези не е налице по делото.

Видно от сезиралата съда искова молба ищецът ясно е очертал предмета на делото, като е описал спорното материално субективно право, индивидуализирано от основанието – твърдение, че ответникът е действал недобросъвестно при подаване на заявка вх. № 2018149512N от 09.02.2018 г. за регистрация на търговска марка „DISMARKET“/словна/, рег. № 00103572, действителен притежател на която се явява ищецът, който я използва в търговската си дейност от 2016 г., което е било известно на ответника най – късно на 15.11.2016 г., и че ответникът е подал заявката за регистриране на словната марка DISMARKET, със словно означение напълно идентично с използваната от ищеца марка DISMARKET, за да извлече полза и увреди ищеца, тъй като двете дружества са преки конкуренти на един много тесен и специфичен пазар, и петитум на иска – да бъде установено, че ответникът е действал недобросъвестно при подаване на заявката.

Въззивният съд не е нарушил принципа на диспозитивното начало, като се е произнесъл по заявения от ищеца предмет на делото и в обема на търсената от него защита. Правната квалификация на иска, съобразно константната практика на ВКС, се дава от съда въз основа на въведените от ищеца твърдения и заявен петитум, като евентуалното несъвпадение в сочената от ищеца и дадена от съда квалификация на спорното право – приложимия към иска закон, няма твърдяната от касатора последица – недопустимост на съдебния акт, дори при неправилност на преценката на съда, а би била относима към правилността на съдебното решение.

За пълнота следва да бъде добавено, че търсената от ищеца съдебна защита, така както е очертана в исковата молба, е допустима – изрично призната от националния закон, съобразно действалата редакция към развитието на процесните отношения – датата на подаване на процесната заявка от ответника - ЗМГО/отм./, а и съобразно действащият понастоящем ЗМГО, което и се признава изрично от касатора, поради което правилността на извода на въззивния съд кой е приложимият закон не рефлектира върху допустимостта на предявения иск, респективно на постановеното по същия съдебното решение. В този смисъл е приетото и с постановеното в производство по чл. 288 ГПК определение № 60406 от 02.07.2021г. по т.д. 1766/2020г. по описа на ВКС, ТК, II ТО.

По тези доводи настоящият състав на съда намира, че не е налице вероятност обжалваният съдебен акт да е недопустим, противно оплакванията на касатора в касационната жалба и изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, и касационно обжалване не следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 2, предл. второ ГПК.

По същите доводи не следва да бъде допуснато касационно обжалване и по първия поставен от касатора въпрос, относим към допустимостта на обжалваното въззивно решение, като следва да бъде добавено, че въпросът съдържа невярно фактическо твърдение, че ответникът не е уведомен за предмета на делото и поради това не може да ангажира защитата си, като последното е осъществено с връчването на исковата молба и с дадения доклад на делото от първоинстанционния съд, срещу редовността на които процесуални действия касаторът не възразява. Цитираната от касатора практика по решение № 52 от 14.05.2021 г. по гр.д. 4923/2019 г. по описа на ВКС, ГК, IV ГО, е неотносима, доколкото разглежда хипотези, различни от процесната, по произнасяне от въззивния съд по нередовна искова молба и по непредявен с исковата молба иск.

Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК по останалите поставени от касатора правни въпроси.

Вторият процесуален въпрос касае правомощията и задълженията на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото, които са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013г. по т.д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства досежно заявеното спорно право, обсъдил е всички събрани по делото и относими доказателства и се е произнесъл по всички възражения на въззивника. Решаващата дейност на съда е ясно и подробно отразена в мотивите към въззивното решение, като съдът е посочил защо при така събраните по делото доказателства приема предявеният иск за основателен, с което е изпълнил изискванията на чл. 12 ГПК.

Лисват мотиви относно марка “DIS market“, защото права по повод на последната не са предмет на делото, нито във връзка с тази марка е заявено релевантно възражение в установените в процесуалния закон преклузивни срокове.

Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд досежно установената по делото фактическа обстановка, касае правилността на постановения съдебен акт, по която касационната инстанция не може да се произнесе в селективния стадий на производството.

Наличието на утвърдена съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване или промяна, изключва допускането на касационно обжалване по този въпрос при сочената от касатора допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Зададеният трети въпрос е хипотетичен, не е обсъждан от въззивния съд, основан е на невъзприети от въззивния съд фактически и правни изводи и не е обусловил мотивите му, поради което не отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК и по същия не следва да бъде допуснато касационно обжалване.

Не може да бъде прието за осъществено и заявеното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – поради очевидна неправилност на акта. В последователната практика на касационната инстанция се приема, че очевидно неправилно е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Такъв порок би бил налице например, когато въззивният съд е нарушил основни съдопроизводствени принципи или е формирал изводите си в явно противоречие с правилата на формалната логика. Цитираните предпоставки не са налице, като касаторът аргументира искането си с доводи, повтарящи оплакванията му за неправилност на решението поради неправилно приложение на материалния и процесуалния закон.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на спора право на разноски има ответникът по касация. Не доказва извършване на разноски, поради което такива няма да бъдат присъждани с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение