Определение № 1319 от 29.04.2025 г. на ВКС по т. д. № 890/2024 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на СТОЛИЧНА ОБЩИНА, чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 740 от 05.12.2023 г. по в. т. д. № 792/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 731 от 05.06.2023 г. по т. д. № 1483/2021 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която СТОЛИЧНА ОБЩИНА е осъдена да заплати на АДВАНС 2002 ЕООД по предявен като частичен иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД сумата 50 000 лв. – част от стойността на извършени СМР по договор от 26.07.2017 г. с № СО СОА17-ДГ55-314, подробно описана в протоколи обр. 19-1’, 19-2, 19-3 и 19-4, ведно със законната лихва върху сумата от 50 000 лв., считано от 23.07.2021 г. до окончателното й изплащане; както и по предявен като частичен иск с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД – сумата от 5 000 лв. – дължима лихва върху вземанията по протоколи 19-1, 19-2 и 19-3 за периода от 26.03.2020 г. до датата на предявяване на иска и върху вземането по протокол 19-4, считано от 29.05.2020 г. до датата на предявяване на иска; по иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД – сумата от 59 729.83 лв. – подлежаща на връщане гаранция по чл. 31 от посочения по-горе договор, ведно със законната лихва, считано от 23.07.2021 г. до окончателното й изплащане, както и по иск с правно основание чл. 86, ал. 2 ЗЗД – сумата от 8 329 лв. – обезщетение за забава върху вземането за връщане на гаранцията, считано от 08.03.2020 г. до 22.07.2021 г. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е недопустимо (тъй като според касатора е налице недопустима промяна на правната квалификация, без да са посочени обстоятелствата, на които това оплакване се основава), евентуално – че същото е неправилно поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. В жалбата са изложени подробни фактически и правни съображения относно неоснователността на предявените искове (които буквално повтарят тези във въззивната жалба), като се поддържа, че изводите на въззивния съд в обратния смисъл са необосновани и не съответстват на събраните по делото доказателства, включително поради липса на надлежно съставени и оформени протоколи за претендираните СМР. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се моли да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК. Касаторът поддържа доводите си за недопустимост на решението, както и формулира следните въпроси: 1/. Съставният по реда на чл. 1, ал. 4 от Наредба № 3 от 31.07.2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството акт за установяване състоянието на строежа при спиране на строителството (Акт обр. 10) ползва ли се с материална доказателствена сила на официален удостоверителен документ или е частен свидетелстващ документ? 2/. Каква е доказателствената сила на актовете и протоколите, които не са съставени по реда на Наредба № 3 от 31.07.2003 г.? 3/. Допустимо ли е възлагане на СМР с протоколи от работни срещи по време на строителството, при условие, че тези СМР не са заложени в одобрения проект и за тях няма одобрена КСС? 4/. Каква е доказателствената стойност на КСС към договора за СМР? 5/. Кои актове и протоколи удостоверяват кога една строително-монтажна работа е изпълнена? 6/. Как следва да се ценят актове обр. 12, когато не е изпълнена процедурата по надлежното и навременното им съставяне (оформени са без дата и подписи), нито е изпълнена заместващата процедура по чл. 5, ал. 3 от Наредба № 3 от 2003 г.? 7/. Следва ли СМР, изпълнени след спиране на строежа и преди неговото възобновяване, да бъдат приети от възложителя като работи по договора или тези СМР са работи, изпълнени на извъндоговорно основание? 8/. Доказал ли е при условията на пълно и главно доказване ищецът своята претенция, ако се е позовал на актове, които са едностранно съставени, без дата и не е спазена заместващата процедура по Наредба № 3 от 31.07.2003 г. за съставяне на актове и протоколи по време на строителството? 9/. Задължен ли е въззивният съд като втора инстанция по същество да извърши собствена преценка на фактите и подкрепящите ги доказателства съобразно разпоредбите на чл. 8, ал. 3, чл. 9 и чл. 10 ГПК? По първите три въпроса се твърди, че съдът се е отклонил от практиката на ВКС в решение № 120/20.06.2017 г. по т. д. № 1032/2016 г. на I т. о. и в решение № 404/04.09.2009 г. по гр. д. № 828/2008 г. на IV г. о. По въпроси от № 4 до № 8 не се сочи релевантна съдебна практика, нито се обосновава тяхното значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а по отношение на последния въпрос се поддържа, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с указанията в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС и трайната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, съответно цитирана. Ответникът по касационната жалба, чрез процесуален пълномощник, с писмен отговор в срока по чл. 287 ГПК изразява подробно становище за неоснователност на искането за допускане на касационно обжалване, както и за неоснователност на жалбата по същество. За да се произнесе по реда на чл. 288 ГПК, съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение съобрази следното: Касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК и атакуваният съдебен акт подлежи на касационен контрол, но в случая не се доказва приложното поле на касационното обжалване. Съобразно задължителните указания в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК, допускането на касационно обжалване в хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от наличието на изрично формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на делото, а именно такъв, който е включен в предмета на спора и е обусловил решаващата правна воля на съда за постановения краен резултат. В цитирания акт на нормативно тълкуване е изяснено, че касационният съд няма правомощия сам да извежда значимия за разрешаването на спора правен въпрос от оплакванията и доводите в касационната жалба, като е направено разграничение между основанията по чл. 281, т. 3 ГПК и основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, относими към селективната фаза на касационното производство, което следва да се съблюдава както от съда, така и от страните. Липсата на надлежно формулиран правен въпрос, който да бъде разрешен от ВКС по реда на чл. 290 ГПК, съставлява достатъчно основание за недопускане на исканото касационно обжалване. При наличие на правен въпрос, съответстващ на общото изискване за достъп до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК, касаторът следва да докаже, че по отношение на същия (респ. по отношение на всеки въпрос, ако те са повече) са изпълнени и някои от допълнителните селективни предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, които също следва да са съответно посочени и обосновани от жалбоподателя. В разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК са уредени самостоятелните основания за селектиране на касационната жалба, включително вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение, за които касационният съд е длъжен да следи служебно. При тази проверка настоящият съдебен състав установи, че няма вероятност обжалваният съдебен акт да е нищожен или недопустим. В касационната жалба са изложени доводи за недопустима подмяна на правната квалификация на първия иск от такъв, предявен на договорно основание, в претенция на извъндоговорно основание. Оплакванията не съответстват на данните по делото, респ. на формираната в решението правораздавателна воля. Исковете са разгледани от инстанциите по същество на предявените от ищеца основания (вкл. същите оплаквания са били обсъдени от въззивния съд, който е приел, че първоинстанционният съд се е произнесъл по заявените от ищеца главни искови претенции относно осъждане на ответника да му заплати дължима парична сума поради неизпълнение на договорното му задължение да стори това по сключен договор за изработка и за връщане на внесена банкова гаранция за изпълнение на същия договор), следователно произнасянето е в рамките на предмета, с който съдът е бил сезиран. От фактическа страна въззивният съд е приел за безспорно установено, че страните са били обвързани от договор № СО СОА17-ДГ55-314/26.07.2017 г., сключен по реда на ЗОП, за извършване на строителни дейности на обект „Преустройство на външна дворна част с включване на допълнителни площи от алейната мрежа и парковата част от Зоологическата градина – [населено място] на сектор „Примати“; по време на строителството са установени подземни съоръжения, неотразени в подземния кадастър - обстоятелство, наложило преработване на проекта по реда на ЗУТ и съответно спиране на строителните дейности, за което е бил съставен акт обр. 10 за установяване състоянието на строежа при спирането на строителството на 27.08.2018 г. По делото липсва и спор, че договорът фактически е бил прекратен, като след възстановяване на строителните дейности на обекта същите са били извършени от трето лице, както и че изпълнителят – ищец е предоставил по силата на сключения договор гаранция за изпълнение в размер на 59 729,83 лв. Спорни са били въпросите, дали извършените СМР до момента на съставянето на посочения акт обр. 10 СМР отговарят на посочените в акта, като ищецът твърди, че е изпълнил вповече от актуваното, както и чие виновно поведение е довело до прекратяване на договорната връзка - на ищеца - изпълнител или на ответника - възложител. Във връзка с тях съдът е съобразил следното: След преценка относно това, кои гласни доказателства и експертни заключения следва да бъдат кредитирани и защо, както и при съвкупна преценка на събраните писмени доказателства, въззивният съд е приел за установено съобразно еднопосочното становище на вещите лица, че анализът на всички приложени по делото проекти и документация обосновава извод, че описаните в процесните протоколи обр. 19 СМР са изпълнени на място от ищеца, като това се отнася в пълна степен и за протоколи акт - образец 19-1’,19-2, 19-3 и 19-4 и заключението на вещите лица в тази насока е безусловно. Както от самите заключения, така и от допълнителните пояснения на експертите, дадени в о. с. з., се установява, че тези СМР не са възлагани и не са изпълнявани от строителя, продължил изпълнението на договора след спирането му - „Чистота Искър“ ЕАД. И двете експертни заключения дават отговор, че стойността на работите, посочена в процесните протоколи, съответства на уговорената между страните, както и на допълнително приетите анализи, съобразно решенията в протоколите от работните срещи с участието на страните. Вещите лица не са установили актувани работи, за които да не е била уговорена и утвърдена цена, като относно изпълнените СМР извън първоначално договорените са налице утвърдени анализни цени, които са изготвени на база залегналите условия в чл. 5 от договора. В изготвения акт - обр. 10 за установяване състоянието на строежа към датата на спиране (27.08.2018 г.) не се съдържа детайлно описание на всички изпълнени видове и количества СМР към този момент - извод, основан на анализа на изготвените протоколи по време на проведените оперативки от № 1 до № 10, като са изпълнявани СМР по решения на самите срещи, които по-късно са били заложени и в изготвените проекти, като преработка по чл. 154 ЗУТ. Подробна количествена сметка за изпълнени демонтажни СМР, демонтаж бетонови основи, Конструкции, Метална конструкция, ВиК била изпратена от изпълнителя и приета от инвеститорския контрол на обекта, като част от описаните СМР в нея са описани като изпълнени в изготвените протоколи обр. 19-1’, 19- 2, 19-3 и 19-4. При обследването си вещите лица са установили, че СМР по процесните актове обр. 19 са изпълнени към датата на прекратяване на договора - 17.02.2020 г., и то към момента на съставянето на акт - образец 10. За тези СМР изпълнителят е предал на възложителя документи, изискани допълнително от ответника и строителния надзор. Вещите лица намират, че СМР по процесните протоколи са били изпълнени въз основа на взети решения от проведени оперативки и описани в изготвените протоколи от тях, вписани заповеди в заповедната книга на обекта и видове СМР, които са залегнали и в преработката на проекта по чл. 154 ЗУТ. Дават становище, че изпълнените СМР извън първоначално възложените са били необходими както с оглед изпълнението на предмета на договора, така и за качественото цялостно изпълнение на обекта. За тяхното изпълнение са записани заповеди в заповедната книга и са взети решения, описани в протоколите от проведените срещи от № 1 до № 10, като във всеки протокол е записано и изпълнението на задачите и решенията от предходния. Съгласно взетите решения в протоколите от оперативните срещи на ищцовото дружество изрично е било възложено изпълнението на допълнителни работи, поради пропуски в проектите, които впоследствие били включени и в преработката на проектната документация. В отклонение от Наредба № 3 за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, според която с акт обр. 15 се удостоверява изпълнението на строежа и се предава строителната документация на възложителя, в случая в изготвения акт обр. 15 за обекта не се съдържат доказателства за изпълнените СМР, които принципно следва да бъдат описани. В акт обр. 16 за обекта са описани актове и протоколи по време на строителството само с последващия изпълнител „Чистота Искър“ ЕАД, както и документи за съответствие на вложените продукти, отговарящи на изпълнените СМР също само от последното дружество, като липсва документация за изпълнени СМР и вложени продукти от „Адванс 2002“ ЕООД, предхождащи изпълнените от „Чистота Искър“ ЕООД. Експертите намират, че СМР, изпълнени от ищеца и от „Чистота Искър“ ЕАД, отговарят на заложените в проекта и преработката по чл. 154 ЗУТ, като тези, изпълнени от „Адванс 2002“ ЕООД, предхождат изпълнените от „Чистота Искър“ ЕАД и са свързани помежду си технологично с оглед цялостното завършване на обекта. Сравнението между видовете СМР и количествата, актувани по процесните протоколи за изпълнени СМР по актове обр. 19-1, 19-1’, 19-2, 19-3 и 19-4 и обобщения протокол, водят до извод, че вторият изпълнител е довършил изпълнението на обекта, доколкото в протокола с „Чистота Искър“ ЕАД са описани СМР, които не са актувани от „Адванс 2002“ ЕООД. В обобщение, от извършения оглед на място, анализ на приложените по делото документи и допълнително предоставените такива, както и приложените снимки, вещите лица мотивирано заключават, че описаните СМР в процесните актове обр. 19, съставени от ищцовото дружество, са изпълнени. В строителните книжа няма описани съставени актове обр. 12 за скрити работи, които са задължителни по Наредба № 3 за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, вкл. не са описани представените от ищеца актове обр. 12 и декларации за характеристики на вложените продукти за периода на изпълнение на СМР на обекта от фирмата, макар ищецътда е изпълнил и СМР по акт обр. 19-1, които са признати и приети от общината. Поне за тях следва да са приложени всички актове за скрити работи и декларации за вложените продукти, но същите липсват в приложения oкончателен доклад. Тези актове за скрити работи са изпратени, но не са подписани от ответната страна. Скритите работи са свързани с всички заповеди и решения, взети на общите събрания, цитирани по-горе и вписани в заповедната книга. Напр. в представения по делото дневник на бетоновите работи са записани 4 дати на полагане на бетон през месец юни 2020 г., като към него са приложени Протоколи от изпитване на бетон В30 с дата 23.11.2018 г. и бетон В15 с дата 16.12.2018 г., положен от „Адванс 2002“ ЕООД. Допълнително вещите лица са направили контролни замервания и констатации по метални конструкции, като сочат, че макар да няма метод за установяване на скритите работи, се касае за дейности, които няма как да не са били извършени, тъй като от това зависят последващите дейности на новия изпълнител и е налице т. нар. технологична необходимост. Вещите лица поддържат и че преработеният проект съдържа СМР, които вече са били изпълнени от „Адванс 2002“ ЕООД в резултат от взетите решения в рамките на провежданите оперативки. Според тях проектът е започнал, но в него са се наложили изменения в резултат на открити на терен нови обстоятелства, изпълнителят е започнал да работи по тези задачи и след това строителството е било спряно и проектът е бил преработен по реда на чл. 154 ЗУТ. Новият изпълнител на обекта е започнал работа по преработения проект, по който вече е имало изпълнени определени дейности. В този смисъл и преработеният проект съдържа работи, вече изпълнени от ищеца - въззиваем преди спиране на строителството. Експертите са съпоставили всички видове заповеди в заповедната книга и протоколите за срещи и са установили, че това, което е посочено в протоколите от проектанта по новия проект, вече е било изпълнено от „Адванс 2002“ ЕООД. Така реалното изпълнение е изпреварило в някои части проекта. Сочат, че не е възможно в рамките на един и същ проект да се дублират количества СМР, но е възможно едни и същи дейности да са осъществявани и от двете фирми, доколкото такава е технологията на строителството (изпитвания, дезинфекции). Поясняват, че при започване на работа от втория изпълнител на проекта не са били описани точно заварените и изпълнени към момента на възобновяване на строителството СМР, вкл. в КСС към договора с това дружество не е посочено на каква база е изготвена. Липсата на акт - образец 10 с подробно описване на изпълнените към момента на спирането СМР, както и липсата на акт – обр. 11, в който подробно да е описано състоянието на строежа при възобновяване на строителството, не позволяват да се даде ясен и еднозначен отговор как са определени количествата СМР, които новият изпълнител е следвало да изпълни. Вещите лица подчертават изрично, че предвидените в КСС на „Чистота Искър“ ЕАД СМР не съответстват на целия обем на СМР по преработения проект. Относно някои видове СМР и дейности – напр. разрушаване, не са предвидени съпътстващи дейности – извозване на материали, транспортни разходи, което сочи, че такава дейност по разрушаване не е извършвана от новия изпълнител. Затова експертите правят извод, че дублиращите се количества СМР са били изпълнени от „Адванс 2002“ ЕООД. От правна страна съставът на въззивния съд е приел, че ищецът е изпълнил точно и в срок задълженията си по договора от 26.07.2017 г. до спирането на строителните дейности на обекта на 27.08.2018 г., което е настъпило по обективни причини - отстраняване на пречки пред изпълнението на одобрения проект, поради негодност на първоначално изготвения проект по смисъла на чл. 267, ал. 2 ЗЗД. Точното изпълнение се изразява в извършване на всички СМР до спирането на строителните дейности така, както са конкретизирани по вид и обем в обсъдените по-горе актове - обр. 19-1, 19-1’, 19-2, 19-3 и 19-4, които безспорно и категорично са извършени в изпълнение на първоначално одобрения проект и по допълнително възлагане от възложителя във връзка с него, с оглед установените в процеса на строителството разминавания между проекта и установеното на терен. По втория спорен въпрос - дали и коя от страните по договора е допуснала виновно неизпълнение на задълженията си по него, станало основание за прекратяването му, решаващият въззивен състав е споделил изцяло извода на първата инстанция, че прекратяването на договора е настъпило обективно по реда на чл. 118, ал. 1, т. 1 ЗОП. Горният извод се основава на безсъмнено установения факт, че след сключване на обвързващия страните договор на основание чл. 112, ал. 6 ЗОП е настъпила необходимост не просто от извършване на допълнителни видове работи, а за промяна на съществени параметри на договора, касаещи неговото съдържание, включваща инвестиционния проект и техническите спецификации. Такова изменение се приема от константната съдебна практика като изменение на параметрите на поръчката и по арг. от чл. 116, ал. 5, т. 3 ЗОП (в съответната му редакция) се смята за съществено в случаите, в които засяга предмета или обема на договора за обществена поръчка. Анализът на доказателствата според съда налага извод за осъществяване именно на горната хипотеза, т. к. изменението на инвестиционния проект по реда на чл. 154 ЗУТ се е наложило по обективни причини - налични на терена несъответствия между първоначалния проект и действителната обстановка (поради непълнота на геодезичното заснемане), и е довело до изменение на параметрите на поръчката досежно вида и обема на дължимите СМР и тяхната стойност. Въззивният съд е намерил, че с оглед приложените анализни цени на дължимите по изменения проект СМР прогнозната цена надхвърля ограничението на чл. 116, ал. 2 ЗОП - увеличение до 50 % от стойността на основния договор, поради което се налага извод, че биха се изменили съществени параметри на поръчката в хода на процедурата по ЗОП, което е недопустимо. Затова е формирал извод, че правилно волеизявлението на възложителя от 17.02.2020 г. е възприето от първостепенния съд като такова за прекратяване – отказ от договора по реда на чл. 118, ал. 1, т. 1 ЗОП, в каквато насока следва да се тълкува и изявлението на изпълнителя от 25.02.2020 г. Поради обективна невъзможност за изменение на договора за СМР и с оглед желанието на страните да прекратят обвързаността си по него съдът е приел, че договорът е прекратен в хипотезата на чл. 22, ал. 2, т. 1 от същия - по взаимно съгласие. Като е отчел, че в случая действието на прекратяването е занапред, въззивният съд е заключил, че на изпълнителя се дължи възнаграждение за извършеното от него в изпълнение на договора до прекратяването му. Позовал се е на практика на касационната инстанция по приложението на чл. 266 ЗЗД и чл. 268 ЗЗД, според която и двете норми уреждат правото на изпълнителя по договора за изработка да получи възнаграждение за извършената работа. Чл. 266 ЗЗД урежда хипотезата на завършено изпълнение на възложената работа, а чл. 268 ЗЗД - хипотезата, при която работата не е завършена изцяло, тъй като възложителят се е отказал от договора в хода на неговото изпълнение поради основателна причина. Разликата в двете хипотези е в правните последици за страните, като в първата за изпълнителя възниква право на уговореното възнаграждение за възложената работа, а във втората - при отказ от договора, той има право на направените от него разходи, на възнаграждение за извършената работа и на печалбата, която би получил от изпълнението на работата. Общото и в двата случая е, че за изпълнителя се поражда вземане за възнаграждение за изработеното, независимо дали е завършил изпълнението изцяло или само частично, като не се касае за различни материални права, а за разлика в размера на дължимото възнаграждение. Горното разрешение означава, че на ищеца се дължи възнаграждение, изразяващо се в съотношението между договорената стойност, отнасяща се за уговорената от страните степен на завършеност, и стойността на частично изградения обект. Последната се установява от заключенията на обсъдените съдебно-технически експертизи и включва сбора от дължимото се по протоколите 19-1’ (115 355,07 лв.), протокол 19-2 (94 220,02 лв.), протокол 19-3 (320 578,29 лв.) и протокол 19-4 (7 409,30 лв.), поради което съдът е формирал извод, че предявеният частичен иск в размер на 50 000 лв. е доказан по основание и размер, включително при съобразяване клаузата на чл. 3.2 от обвързващия страните договор (че авансовата вноска е била удържана по първата издадена фактура от 19.12.2019 г. при първото междинно плащане). За неоснователно е прието оплакването във въззивната жалба във връзка с неподписване от ответника - възложител на протоколите обр. 19. Съдът е посочил, че съобразно трайно установената практика по приложението на чл. 264 ЗЗД, релевантно за приемането на работата е или изричното изявление на възложителя, придружаващо реалното предаване на готовия трудов резултат, че счита същия за напълно съобразен с договора, или конклудентните действия, придружаващи фактическото получаване на изработеното, от които недвусмислено следва, че е налице мълчаливо изразено съгласие от възложителя за такова пълно одобрение. Съдът е изтъкнал, че обсъдените по делото доказателства в тяхната съвкупност, а не само четирите протокола обр. 19, установяват в случая приемането на извършените от изпълнителя по договора СМР да е извършено конклудентно от възложителя - след приключване на работите, което именно е дало възможност на изпълнителя на изменения проект да продължи работата по приключването му. Използването на изработеното по предназначение от възложителя, съгласно константната съдебна практика (решение № 250/11.01.2011 г. по т. д. № 535/10 г. на ВКС, II т. о., решение № 48/31.03.2011 г. т. д. № 822/2010 г. на ВКС, ТК, II т. о. и др.) представлява приемане с конклудентни действия на резултата от изработката. Съдът е съобразил и обстоятелството, че след получаване на изготвените от изпълнителя актове обр. 19 възложителят не е възразил относно извършването на описаните в тях СМР, а единствено е изискал допълнителна документация относно същите; същевременно ищецът, чиято е доказателствената тежест да стори това, е установил в хода на процеса при условията на пълно и главно доказване релевантните за предмета на производството факти, чрез ангажираните от него писмени и гласни доказателства и заключенията на двете изслушани технически експертизи, поради което и оплакванията, че първоинстанционният съд е основал крайните си изводи на документи, нямащи обвързваща съда доказателствена сила, са приети от въззивния съд за несъстоятелни. За такова е счетено и оплакването за необоснованост на извода на първата инстанция за отсъствие на предпоставки за разваляне на договора едностранно от възложителя поради неизпълнение на задълженията на изпълнителя да се яви и да подпише акт обр. 11, доколкото далеч преди отправяне на поканата за подписване на такъв протокол са настъпили основанията за прекратяване на облигационната връзка между страните по реда на чл. 118, ал. 1, т. 1 ЗОП. За пълнота е посочено, че към същия момент самият ответник не оспорва да е бил в неизпълнение на собствените си задължения по договора по чл. 3, т. 2 да заплати в срок извършените от изпълнителя и приети СМР към момента на подписване на акт обр. 10. Твърдения за изпълнение на горното задължение не са заявени от ответника, нито са ангажирани доказателства за това. За основателен е намерен и предявеният иск за връщане на дадената от ищеца гаранция за добро изпълнение по чл. 31 от договора в размер на 59 729,83 лв. Въззивният съд е изложил съображения, че гаранцията е получена от ответника и е усвоена от него, поради твърдяното виновно неизпълнение на задълженията по договора от страна на изпълнителя, а в случая е установено, че прекратяването на договора е инициирано от възложителя и то поради наличието на хипотезата на чл. 118, ал. 1, т. 1 ЗОП - т. е. по обективни причини, касаещи необходимостта от съществено изменение на договора. Освен това в хода на производството и пред двете инстанции твърденията на ответника относно наличие на предпоставките за задържане на гаранцията, уговорени в чл. 31, ал. 6 от договора, а именно - виновно неизпълнение от страна на изпълнителя на задълженията му по съглашението, изразяващи се в неиздаване на необходимите строителни документи и/или отказ да подпише издадени от други участници в строителството такива – са останали недоказани. Въззивната инстанция е приела, че ищецът е провел успешно насрещно доказване на релевантите факти – за издаване по време на строителството на всички необходими книжа (видно от заключението и на двете технически експертизи, втората от които не е била оспорена от ответника), както и за оказване на необходимото съдействие за съставянето на такива от други участници в строителството (строителния надзор). Що се касае до твърдението, че ищецът е отказал да подпише своевременно акта за възобновяване на строителните дейности, с оглед изложените по-горе съображения за прекратяване на договорната връзка между страните, въззивният съд е намерил това възражение за неоснователно. На отделно и самостоятелно основание апелативният съд е направил извод, че липсват предпоставки за задържане на гаранцията и поради това, че след прекратяване на договора обектът е изпълнен, макар от друг строител, и за същия е издаден акт обр. 16 за даване разрешение за ползването му. По отношение на акцесорните искове, поради липса на оплаквания във въззивната жалба, съдът е приложил разпоредбата на чл. 272 ГПК. С оглед мотивите на обжалваното въззивно решение настоящият съдебен състав намира, че касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да се допуска. Съгласно практиката на ВКС - решение № 50183 от 14.07.2023 г. на ВКС по т. д. № 2161/2021 г., I т. о., и цитираните в него: решение № 638/24.10.2008 г. по т. д. № 302/2008 г. на ІІ т. о., № 318/17.10.2011 г. по т. д. № 728/2010 г. на II т. о., решение № 48/31.03.2011 г. по т. д. № 822/2010 г. на II т. о. и решение № 250/11.01.2012 г. по т. д. № 535/2010 г. на II т. о. на ВКС, извършените СМР могат да се считат за приети по смисъла на чл. 264 във вр. с чл. 266, ал. 1 ЗЗД, ако по делото съществуват доказателства за извършени от възложителя конклудентни действия по приемане на изработеното, каквото по същество е използването на завършения обект, според функционалното му предназначение. Несъставянето на дължими с участието на изпълнителя, съгласно Наредба № 3/31.07.2003 г. за съставянето на актове и протоколи по време на строителството, актове и протоколи от ответника само по себе си не изключва завършено и предадено изпълнение, при това точно изпълнение. Според чл. 1, ал. 4 от Наредбата съставените и оформените съгласно изискванията й актове имат доказателствена сила при установяване на обстоятелствата, свързани със започването, изпълнението и въвеждането в експлоатация /приемане/ на строежите. Изискването им е с оглед осъществяване контрол в хода на строителството, предвид преминаването през различни, включително взаимозависими един от друг етапи на същото и за своевременно отстраняване на констатирани недостатъци. Съгласно константната практика на касационна инстанция тези актове имат качеството на частни свидетелстващи документи, без обвързваща материална доказателствена сила и дори двустранно подписани могат да са обект на оспорване и на установяване на значимите факти с други доказателствени средства. Предвид изложеното съдът намира, че по първите два въпроса от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съставът на въззивния съд при постановяване на решението си не се е отклонил от трайноустановената практика на ВКС по чл. 290 ГПК; такова противоречие не се открива и при съобразяване на посочената от касатора съдебна практика. Третият въпрос не притежава характеристиката на правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е изцяло относим към правилността на направения от въззивния съд извод, че е извършено допълнително възлагане на СМР по договора. Въпросът от една страна е обусловен от субективната интерпретация на касатора на релевантните по конкретното дело факти, а от друга страна не кореспондира изцяло с изразената от съда правораздавателна воля. Във връзка с поставения въпрос съдът намира за нужно да посочи, че съгласно решение на СЕС от 07.12.2023 г. по съединени дела C-441/22 и C-443/22 намерението за предоговаряне на условията на поръчката може да бъде направено и под други форми, различни от писмено споразумение, което изрично се отнася до съответното изменение, като такова намерение може да се изведе по-специално от писмени доказателства, изготвени в хода на комуникацията между страните по договора за обществена поръчка; респективно следва да се приеме, че протоколи от работни срещи между страните, надлежно подписани, могат да обективират наличието на допълнително възлагане / изменение на договор за обществена поръчка. Въпросите от № 4 до № 8, по отношение на които не е посочена конкретно и обосновано съответна допълнителна селективна предпоставка от регламентираните в чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, не е необходимо да бъдат обсъждани, доколкото допускането на касационно обжалване предполага кумулативното наличие както на общите, така и на факултативните условия за достъп до касационен контрол. Извън горното следва се има предвид, че въпросите на удовлетворяват и общото селективно основание на чл. 280, ал. 1 ГПК – те са хипотетично зададени и несвързани с правнорелевантната за изхода на спора воля на съда (Каква е доказателствената стойност на КСС към договора за СМР; кои актове и протоколи удостоверяват кога една строително-монтажна работа е изпълнена; как следва да се ценят актове обр. 12, когато не е изпълнена процедурата по надлежното и навременното им съставяне), а дори се намират и в противоречие с приетото от въззивния съд (Следва ли СМР, изпълнени след спиране на строежа и преди неговото възобновяване, да бъдат приети от възложителя като работи по договора …), доколкото съдът е формирал извод, че всички процесни СМР са били изпълнени на място от ищеца преди спирането на строителството. Не отговаря на общото селективно изискване на чл. 280, ал. 1 ГПК и осмият въпрос (Доказал ли е при условията на пълно и главно доказване ищецът своята претенция…), който също изцяло и пряко се отнася към правилността на обжалваното решение, както и отново не кореспондира с решаващите мотиви на въззивния съд за основателността на иска, изградени не върху отделно доказателство, а с оглед съвкупната преценка на целия доказателствен материал по делото. Последният въпрос удовлетворява общия критерий за допускане на касационна проверка, доколкото касае процесуалните задължения на въззивния съд като инстанция, разрешаваща спора по същество, но спрямо същия не се констатира наличието на допълнителната селективна предпоставка на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – да е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, вкл. в Тълкувателни решения. В случая съставът на въззивния съд е обсъдил и е дал отговор на всички оплаквания във въззивната жалба на касатора, извършил е надлежна преценка на доказателствата по делото, подпомогнат от приетите по делото две еднопосочни експертни заключения, дадени професионално и обосновано, както и е изложил подробно своите собствени фактически и правни изводи по предмета на спора. По горните съображения исканото касационно обжалване не следва да се допуска. При този окончателен резултат ответникът по касация има право на разноски за защитата му пред настоящата инстанция, но доказателства за извършването на такива не са представени по делото. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение