Определение № 1800 от 28.06.2024 г. на ВКС по т. д. № 514/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на „ Сити контрол и каруош“ ЕООД, [населено място] против решение №282 от 17.10.2023г. по т.д. №39/23г. на Варненски апелативен съд. Ответниците по касационната жалба не са заявили становище. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – адв. Д. Т. е поддържал,чрез бланкет към касационната жалба, довод за недопустимост на обжалвания съдебен акт. Накратко в изложението е посочил, че съдът е разгледал непредявен иск, като е приел, че касаторът ползвал имота без основание, а размера на обогатяването му определил по средната пазарна наемна цена. Касаторът счита, че е предявен друг иск, който имал за предмет- „получени без основание суми от трети лица“, които „ според ищеца следвало да бъдат получени от дружеството“. Така е изведено, че в исковата молба и приложенията не бил заявен като факт – ползването на имота без основание Касаторът е поддържал основание и по чл.280, ал.1, т.1 ГПК като е поставил въпросът – „ Има ли прогласената по отношение на кредитор относителна недействителност на конкретна сделка действие в отношенията между страните“. Посочено е, че практиката била единна в разбирането си, че относителната недействителност има действие само по отношение на „кредитора- ищец“. Изброени в този смисъл са съдебни актове на ВКС. Касаторът е направил оплакване, че произнасяйки се по непредявен иск по чл.59 ЗЗД, въз основа на обстоятелства, които първоинстанционният счел за неотносими към спора, решаващият състав, в противоречие с разрешенията, дадени с ТР ОСГТК№1/13, не е дал указания на страната да ангажира доказателства. Посочено е още, че в противоречие с практиката на ВКС бил решен и въпроса за основателността на предявения иск. Поддържано е кратко, че нямало доказателства за периода, в който е ползван имота, като въззивният съд бил длъжен да изложи съображения по доказателствата. Изброени са актове на ВКС. Страната е поддържала и основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Накратко е посочено, че въпреки, че е налице недопустимост на иска по чл.59 ЗЗД /като недопустимо съединен с иска по чл.647 ТЗ/ и това водело до недопустимост на решението, същият довод касаторът прави и във връзка с посоченото основание, като е формулиран въпросът – „Общият иск за неоснователно обогатяване по чл.59 от ЗЗД обусловен ли е от иска по чл.647 ТЗ и допустимо ли е съединяването на тези искове по реда на чл.649,ал.2 ТЗ“. Твърдяно е още, че в обжалваното решение този въпрос не бил обсъден, но бил обсъден в решението на първостепенния съд. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава довод за приложно поле на касационно обжалване. Страната е поддържала довод за недопустимост на съдебният акт, който се разглежда служебно от съда независимо от предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК. Доводът е неоснователен. Касаторът е твърдял, че от исковата молба и нейните уточнения е видно, че ищецът е претендирал заплащане на суми, получени от ответника на „нищожно основание“ по договори, с които той е преотдавал наетият имот и от тези наеми той се е обогатил за сметка на несъстоятелното дружество. Отчита се, че още с доклада искът „ правилно“, според касатора, бил квалифициран по чл.59 ЗЗД, тъй като такъв бил предявения иск, но същият бил разгледан от решаващия състав с оглед нетвърдяни факти. Така е достигнат извод,че въззивният съд не бил разгледал предявения иск, а друг иск- такъв за неправомерното ползване на имота без правно основание от несобственик. Доводите са фактически и правно необосновани. Съдилищата са разгледали един и същи иск с една и съща правна квалификация и при еднакви фактически данни, но при различно мотивиране на правните последици от обявената относителна недействителност на наемния договор, сключен между ищеца и ответника. Така в исковата молба, ищецът е поддържал като обстоятелство – това, че ответникът като свързано с длъжника лице е преотдал дадения му под наем имот и е реализирал печалба от това, която е получена неправомерно. Правното съдържание на този факт, ако, съобразно твърдението на ищеца в исковата молба, договора за наем, предмет на иска по чл.647 ТЗ, е недействителен спрямо кредиторите, е че за тях фактическото държане на имота / при действителност на договора между страните/, съставлява именно неправомерно ползване, за което липсва правно основание. Как това неправомерно ползване ще се реализира фактически – дали с преотдаване на трети лица, какъвто е случая, или по друг начин, то самото заемане на имота, въпреки недействителността на договора спрямо кредиторите е факт обуславящ извода за неговата неправомерност. Този извод е правен, а не фактически, както неправилно счита касатора. Обстоятелството, че първостепенният съд е приел, че е налице „нищожно основание“ за получаване на сумите от преотдаване под наем на имота от касатора, не означава, че са разгледани от въззивния съд различни факти, а само че същият се е постарал да мотивира последиците от това, че договорът е признат за относително недействителен спрямо кредиторите на несъстоятелността. Още повече, че първостепенният съд е приел същото като е посочил лаконично в мотивите си, че при уважаване на иска по чл.647,ал.1, т.6 ТЗ ответникът не е имал основание да отдава сам под наем площи и помещения от сградата, като извършвайки това, същият се е обогатил за сметка на длъжника. Те. първостепенният съд не е посочил какво определя като „нищожно основание“, а това е липса на правна интерпретация на посочените и установени факти, а не разглеждането на различни факти. Или така поддържаното от страната не обуславя нищожност на съдебният акт. Искът по чл.59 ЗЗД не е недопустим и поради соченото от касатора, че същият не е обусловен от иска по чл.647 ТЗ и по тази причина не може да бъде съединяван с него. Този довод, не е обоснован правно от касатора, който не е съобразил, характера и смисъла на предявения отменителен иск, който винаги дава приоритет на интересите на кредиторите на несъстоятелността. Така попълването на масата е свързано със задължението на синдика да упражни правомощията си / при уважаване на отменителния иск/, чрез съответния осъдителен иск- арг.чл.648 ТЗ, тъй като по този начин се завършва фактическия състав на това попълване – чрез осъдителния диспозитив и изпълнителен титул, издаден въз основа на него. Или, постановеното решение е допустим съдебен акт. Съгласно чл.280, ал.1 ГПК, правният въпрос е задължителен елемент от преценката за допускане на решението до касационно обжалване. Същият съставлява общо основание, формулира се от касатора, който следва да го изведе от решаващите мотиви на въззивния съд, обусловили постановения правен резултат- арг. т.1 ТР ОСГТК № 1 / 01 г. С оглед така приетата със задължителна тълкувателна практика дефинитивност на общото основание се налага извод, че първият поставен въпрос не е релевантен, не само поради това, че не е разглеждан от въззивният съд, но и поради това, че спрямо предявените искове същият е ирелевантен. Исковете- правен израз на повдигнатия спор, касаят отношенията между кредиторите и длъжника в несъстоятелност, както и допуснатото увреждане на кредиторовия интерес. Т.е. иска почива на твърдения за увреждане на този интерес, поради това, че длъжникът намалява своето имущество и затруднява удовлетворяването му. Какви са отношенията между лицата, сключили увреждащата сделка и произтичащи от нея е ирелевантно, тъй като в случая основателността на исковете предполага да се извърши преценка за това, че същата като недействителна спрямо кредиторите не е произвела необходимото действие и намаленото чрез нея имущество, следва да бъде възстановено в масата. Или страната не е защитила адекватно общо основание с поставения въпрос. Изложените оплаквания, че съдът не бил дал указания за това, че разглежда различен от предявения иск, вече бяха разгледани по повод твърденията за недопустимост на решението. Във връзка с обозначеното в изложението с „2.2“, следва да се отбележи, че общото твърдение за противоречие с тълкувателна практика не освобождава касатора от задължението да постави адекватен правен въпрос тъй като същият съставлява общо основание и липсата му е достатъчна за да не бъде допуснато касационно обжалване. Същото е относимо и към разгледаното в т.2.3. от изложението. Поставеният във връзка с основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК въпрос макар и вече да е разгледан в оплакванията за недопустимост на решението не обосновава нито общо основание, нито по него е защитен допълнителен критерий. Този извод се налага поради това, че както и самият касатор твърди, този въпрос не е бил предмет на разглеждане от въззивният съд, а по допълнителния критерий страната не е сочила нито една от хипотезите на основанието разяснени изрично с т.4 на ТР ОСГТК № 1 /09г. С оглед така депозираното изложение, не се обосновава извод за приложно поле на касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение