Определение № 14 от 18.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3705/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Обжалвано е решение № 919 от 19.05.2021г. по гр.д.№ 565/2021г. на Варненски окръжен съд, с което е отменено решение № 261587 от 09.12.2020г. по гр.д. № 4913/2020г. на Варненски районен съд и е постановено отхвърляне на предявения от Община Варна против П. Р. П. и Б. А. П. иск по чл. 108 ЗС за признаване правото на собственост на основание чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ и предаване владението върху поземлен имот с идентификатор .......... по КККР на [населено място], Район А., СО „Б.-север”, с площ 862 кв.м. Касационната жалба е подадена от ищеца по иска Община Варна. Поддържа се неправилност на решението. Иска се допускане на касационно обжалване по девет правни въпроса, които касаторът намира, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Навежда се и очевидна неправилност. Ответниците по касационната жалба П. Р. П. и Б. А. П. в писмения си отговор оспорват жалбата, но не изразяват конкретно становище по предпоставките за допускане на касационен контрол. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Производството е по ревандикационен иск на Община Варна против П. и Б. П. относно поземлен имот в СО „Б.-север” в землището на [населено място], район А.. Ищецът основава правото си на собственост на чл.25, ал.1 ЗСПЗЗ като твърди, че след прекратяване на правото на ползване върху имота, което е било предоставено на ответника, то по силата на закона правото на собственост принадлежи на общината. Между страните е постановено влязло в сила решение, а именно решение № 4336 от 27.10.2017г. по гр.д. № 2411/2017г. на Варненски районен съд, с което е признато за установено по отношение на Община Варна, че П. П. Б. П. не са собственици на процесния недвижим имот и е отменен издаденият в тяхна полза констативен нотариален акт. Не се спори между страните и е установено в предходния процес, че имотът попада в територия по §4 ПЗР ЗСПЗЗ, че П. Р. П. е бил ползвател на имота по § 4б ПЗР ЗСПЗЗ, но няма завършена процедура по изкупуване на имота. Безспорно е и че ответниците осъществяват фактическа власт върху имота. За имота е съставен акт за частна общинска собственост през 2009г. Техническата експертиза по делото установява, че по кадастралния план от 1979г. процесният имот попада върху имоти с пл. №№ 840 и 841, представлява нива и няма вписан собственик; при актуализацията на плана през 1995г. е нанесен имот пл. № 840, лозе, записан на П. П. по ПМС. Според плана на старите имотни граници, използвал аерофотоснимки от 1942г., спорният имот попада в няколко поземлени имота с неидентифицирани собственици. По ПНИ на СО”Б.-север”, одобрен 2012г., имотът е записан на ответниците; по кадастралната карта записването е същото. С решение на Общинския съвет от 2000г. е определен околовръстен полигон на строителните граници на СО „Б.-север”, като по този начин е променен начина на трайно ползване на територията от земеделска в урбанизирана. Според ОУП на [населено място], одобрен на 03.09.2012 г., процесният имот попада в жилищна територия. Вещото лице сочи, че имотът е бил земеделска територия преди колективизацията, няма данни да е включван в ТКЗС, не е бил държавна собственост и не е издаван акт за държавна собственост. За имота не е провеждана реституционна процедура, не е проведено производство по трансформиране на правото на ползване в право на собственост, не е издадена заповед по §4к ПЗР ЗСПЗЗ. В заключение вещото лице приема, че процесният имот не представлява земеделска земя по чл.19 ЗСПЗЗ. При тези данни първоинстанционният съд е уважил ревандикационния иск. Приел е, общината е станала собственик по силата на закона - чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ. Имотът е подлежал на реституция по ЗСПЗЗ, но заявления за възстановяване на собствеността не са подадени, а предоставеното на ответниците право на ползване не е трансформирано в право на собственост. Въззивният съд е отменил решението и е отхвърлил иска. Решаващото му съображение е, че процесният имот няма характер на земеделска земя, считано най-късно от 2000г., а за да се придобие правото на собственост на поддържаното основание чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ е необходимо обектът на собственост да представлява земеделска земя. Събраните доказателства и по-конкретно заключението на вещото лице са категорични, че имотът няма земеделски характер, включително към момента на съставяне на акта за частна общинска собственост. Според решаващия съд основанието по чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ изисква имотът да е със земеделски характер към датата на влизане в сила на ПНИ, съответно към датата на предявяване на иска, а процесният имот след 21.07.2000г попада в урбанизирана територия по смисъла на чл. 2, т.1 ЗСПЗЗ и чл. 7 ЗУТ. При преценка на сочените основания за допускане на касационно обжалване настоящият състав намира следното: Правните въпроси, формулирани от касатора са следните: 1/ следва ли да се зачете изцяло обвързващата сила на влязлото в сила решение между същите страни за същия имот по предявен установителен иск, с което е отречено правото на собственост на ответниците или при последващ процес по чл. 108 ЗС ищецът наново следва да доказва правото си на собственост; 2/ може ли въззивният съд да преразглежда предпоставките за възникване правото на собственост на ищеца при наличие на сила на пресъдено нещо по установителен иск между същите страни за същия имот; 3/ допустимо ли е въззивната инстанция да приеме, че правото на собственост на ищеца не е доказано, ако ответниците не са правили възражения по основанията за възникване на това право; 4/ към кой момент решаващият съд следва да преценява има ли земята земеделски характер по смисъла на чл. 2 във вр. с чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ - към датата на влизане на закона в сила, към датата на влизане в сила на ПНИ за територията или към датата на съдебното решение; 5/ липсата на подробно обсъждане на всяко от доказателствата представлява ли процесуално нарушение на втората инстанция; 6/ приемането на план на новообразуваните имоти /ПНИ/ за съответната територия, включително околовръстен полигон за територия по §4 ПЗР ЗСПЗЗ, изключва ли възможността общината да се позове на придобито право на собственост по чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ за териториите по чл. 19 ЗСПЗЗ; 7/ към кой момент общината придобива по силата на закона правото на собственост за конкретните имоти в такива територии - от влизане в сила на ПНИ или още от влизане на ЗСПЗЗ в сила; 8/ незачитането на силата на пресъдено нещо на решение по установителен иск за същия имот между същите страни, обуславя ли недопустимост или очевидна неправилност на решението по последващ спор по чл. 108 ЗС; 9/ в горната хипотеза длъжен ли е въззивният съд да постанови отделен установителен диспозитив по принадлежността на правото на собственост. Предвид решаващите изводи на въззивния съд, довели до отхвърляне на иска, според които имотът понастоящем не представлява земеделска земя, то от значение за изхода на спора е четвъртият правен въпрос и производните му шести и седми въпроси. Те могат да бъдат обобщени и конкретизирани така: при поддържано от Община основание за право на собственост по чл. 25, ал.1 ЗСПЗЗ към кой момент е необходимо поземленият имот да представлява земеделска земя по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ - към датата на влизане на закона в сила, към датата на влизане в сила на ПНИ за територията или към датата на съдебното решение. Доколкото практика на Върховния касационен съд по този конкретен въпрос не се сочи и не е известна на състава, то касационното обжалване следва да се допусне на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. Въпросите първи, втори, осми, девети касаят силата на пресъдено нещо на решението по предходния спор между страните по отрицателен установителен иск за собственост и значението й за настоящия спор. По тези въпроси не се разкрива основание за допускане на касационен контрол. В мотивите на съда липсват конкретни съображения по пределите на силата на пресъдено нещо; прието е единствено, че отреченото в предходния спор право на собственост на ответниците не означава, че е доказано правото на собственост на ищеца. А това съждение съответства на разясненията в Тълкувателно решение № 8/2012г. на ОСГТК, според които предмет на отрицателния установителен иск за собственост е правото на собственост на ответника, а не това на ищеца. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.