Определение № 5066 от 06.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2223/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. А. Ц., чрез адв. Е. С., срещу въззивно решение № 478 от 23.01.2025 г., постановено по в. гр. д. № 12488/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 13162 от 26.07.2023 г., постановено по гр. д. № 60/2023 г. по описа на Софийски районен съд, за отхвърляне на предявените от Д. А. Ц. срещу УМБАЛ „А.“ ЕАД обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ – за признаването уволнението на ищцата за незаконно и отмяна на заповед № 3-354/02.11.2022 г. на работодателя, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „главен юрисконсулт“ при ответника и за заплащане на обезщетение за времето, през което ищцата е останала без работа поради уволнението в размер на 27 482,64 лв. за периода от 03.11.2022 г. до 03.05.2023 г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба – 03.01.2023 г. до окончателното изплащане. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради допуснато нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1/ „Дали длъжността „Главен юрисконсулт“ в отдел „Правно-нормативно обслужване“ е ръководна по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на КТ, вр. чл. 328, ал. 2 КТ?“; 2/ „Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички доводи и възражения на страните, както и да обсъди в тяхната взаимна връзка събраните по делото доказателства за фактите от значение за правния спор?“. По наведените въпроси се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 50250 от 17.01.2023 г. по гр. д. № 667/2022 г. на IV г.о., решение № 50093 от 07.08.2023 г. по гр. д. № 2529/2022 г. на IV г.о., решение № 691 от 02.02.2011 г. по гр. д. № 1620/2009 г. на I г.о., решение № 69 от 10.05.2022 г. по гр. д. № 2530/2021 г. на III г.о. и решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на IV г.о. Касаторът поддържа и основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК, в хипотезата на очевидна неправилност на въззивното решение. Ответната страна по жалбата УМБАЛ „А.“ ЕАД, чрез юрк. И. А., в писмен отговор изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна, в срока по чл. 283 от ГПК, срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима. В обжалваното решение въззивният състав е установил от фактическа страна, че ищцата е заемала по трудов договор № 175/13.10.2014 г., допълнително споразумение към него № 40/12.02.2015 г. и допълнително споразумение № 2491/26.07.2022 г. длъжност – „главен юрисконсулт“ при ответника; че правоотношението между страните е прекратено със заповед № 3354/02.11.2022 г. на изпълнителния директор на УМБАЛ „А.“ ЕАД, на основание чл. 328, ал. 2 КТ; че с протокол № РД 16-250/13.10.2022 г., едноличният собственик на капитала на УМБАЛ „А.“ ЕАД, чрез министърът на здравеопазването, е назначил проф. д-р А. Й. като член на Съвета на директорите на болницата и с протокол от същата дата последният единодушно е избран за изпълнителен директор; че на 13.10.2022 г. е сключен договор № РД – 16 252 между министърът на здравеопазването като орган, упражняващ правата на държавата като едноличен собственик на капитала в ответната болница и проф. д-р Й., като изпълнителен член на съвета на директорите, за възлагане на управлението на болницата „до провеждане на конкурс“. Въззивният съд е съобразил представените като доказателства по делото длъжностна характеристика за заемната от ищцата позиция (отчитайки основните задължения за длъжността и прякото ѝ подчинение на изпълнителния директор на болницата), бизнес програма на болницата за периода април 2021 г. – април 2024 г. (констатирайки липсата на възражения срещу нея от ищцата в срока по чл. 312 ГПК), както и заключение на съдебно-счетоводна експертиза относно обезщетението по чл. 225 КТ. Като основни спорни по делото въпроси, въззивната инстанция е посочила дали длъжността на ищцата е ръководна, по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на КТ, спазен ли е срокът за упражняване правото на работодателя да прекрати договора на процесното основание, сключен ли е нов договор за възлагане управлението на болницата и дали са налице предвидените кумулативно в закона изисквания за прекратяване на договора с ищцата по реда на чл. 328, ал. 2 КТ. Приела е от правна страна, че фактическият състав на чл. 328, ал. 2 KT, чието спазване единствено подлежи на съдебен контрол, обхваща заемане на ръководна длъжност от служителя, чието правоотношение е прекратено и сключване на договор за управление с новоизбрания или новоназначен управляващ предприятието на работодателя, като правото на уволнение се упражнява валидно в рамките на 9 месеца от сключване на договора за управление. По възражението, касаещо въпроса дали изпълняваната от ищеца длъжност е ръководна по смисъла на § 1, т. 3 ДР на КТ, въззивният състав е намерил, че в цитираната норма е изяснено понятието „ръководство на предприятието“, като в него са включени ръководителят на предприятието, неговите заместници и всички други лица, на които по длъжностна характеристика е възложено ръководство на трудовия процес. Съобразил е разясненията в съдебната практика, че „други лица“ по смисъла на изброяването са ръководителите на цехове, филиали, лаборатории, отдели и др. звена. Преценявайки възложените функции на изпълняваната от ищцата длъжност, е обосновал извод, че основателно първата инстанция е приела, че задълженията на ищцата отговарят на посочените в § 1, т. 3 от ДР на КТ критерии и длъжността ѝ може да се причисли към тези, които са част от ръководството на работодателя. По възражението, че не е сключен нов договор за възлагане на управлението, въззивният съд е съобразил правноорганизационната форма на ответника и релевантните разпоредби от Закона за лечебните заведения, Закона за публичните предприятия, Търговския закон и Правилника за устройството, дейността и вътрешния ред на болницата (Правилника). Посочил е, че съгласно чл. 18, ал. 2 и ал. 3 от Правилника, изпълнителният директор се назначава от министъра на здравеопазването и изпълнява задълженията си въз основа на договора за възлагане на управлението. Съобразил е, че в случая въз основа на взетите решения за избор на изпълнителен директор на болницата, е сключен договор за управление № РД-16-251/13.10.2022 г. между лицето, упражняващо правата на държавата спрямо публичното предприятие ответник, министърът на здравеопазването и проф. д-р Й. – като изпълнителен директор на ответното дружество, на основание чл. 52, ал. 1 и чл. 54 от Правилника за прилагане на Закона за публичните предприятия, който договор е в сила до провеждането на конкурс. При тези съображения е обобщил, че изводът на първата инстанция за приложимост на разпоредбата за прекратяване на трудовия договор по чл. 328, ал. 2 КТ към процесното трудово правоотношение е обоснован и съобразен с материалния закон. Като неоснователен въззивният състав е преценил и довода, че районният съд не е направил разграничение между договора за възлагане на управлението, сключен на 09.09.2021 г. и договора от 13.10.2022 г., като е приел, че такова разграничение не е необходимо при изследване законосъобразността на приложеното от работодателя основание, касаещо именно сключването на нов договор за възлагане на управлението. Спрямо възражението, че съдът е следвало да упражнява инцидентен контрол за законосъобразност на договора за възлагане на управлението, въззивната инстанция е намерила, че според трайно установената практика на съдилищата, договорът за възлагане на управлението е гражданскоправен договор за поръчка, с който възложителят предоставя управлението на търговското предприятие/дружеството. В тази връзка е обобщила, че договорът за възлагане на управлението не представлява индивидуален или общ административен акт по смисъла на АПК и посочените в чл. 17, ал. 1 и 2 ГПК хипотези на осъществяване на инцидентен контрол са неприложими за него. По отношение на момента, от който започва да тече 9 месечният срок за работодателя за прилагане на процесното основание, въззивният съд е приел, че същият тече от момента на сключване на договора за възлагане на управлението. Споделил е изводите на първата инстанция, че в случая от момента на сключване на договора за възлагане на управление на 13.10.2022 г. е започнал да тече деветмесечният срок по чл. 328, ал. 2, изр. 2 КТ, в който работодателят може да упражни правото си да прекрати едностранно трудовите правоотношения на служителите от ръководството на болницата. Застъпил е становището, че доколкото процесната заповед за прекратяване е издадена на 02.11.2022 г., то преклузивният срок е спазен. По възражението на ищцата във връзка с бизнес задачата по новия договор за управление, въззивният състав се е позовал на разяснения от практиката на ВКС, че договорът е за възлагане на управлението, ако е поето задължение в определения срок, срещу възнаграждение, да се постигне определен стопански резултат, като е без значение дали договорът се сключва с ново лице, или с такова, което е имало предходен договор за управление, дали приетата от работодателя бизнес програма е нова, сходна или идентична с предходна програма; по чие предложение е приета програмата и дали тя се съдържа в самия договор или в други документи, стига да е налице връзка между тях; както и дали преди или след възлагане на управлението са поставени за изпълнение същите или изцяло нови задачи, в сравнение с тези на предходния управител. От горното е обосновал извод, че бизнес – задачата, с конкретни икономически показатели, които управляващият предприятието трябва да постигне, може да бъде поставена с други актове или документи, които са извън самия договор за управление, стига между тях и договора за управление да е налице връзка или договорът за управление да препраща към тях. Съобразявайки се с практиката, че за прилагане на процесното основание за прекратяване на договора е без правно значение въпросът дали бизнес програмата е нова, сходна или идентична с предходната бизнес програма и дали се съдържа в самия договор, е обобщил, че достатъчно условие е договорът да препраща към тази бизнес програма, което в случая е сторено. Въззивният съд е изложил съображения, че по делото е приложена бизнес програма на дружеството, която се актуализира ежегодно, като изпълнението на тази програма се отчита пред принципала след приключване на финансовата година; че такава Бизнес програма е приета м.06.2021 г. за дейността на болницата за периода 2021 г. – 2024 г., в която са очертани конкретни икономически параметри; че според чл. 9, ал. 1, т. 2 от процесния договор за възлагане на управлението, изпълнителният директор е задължен да организира и контролира изпълнението на бизнес – програмата на лечебното заведение, както и да достига конкретните икономически цели, заложени в нея. Като допълнителен аргумент е отчел, че в случая възраженията, касаещи представената от ответника бизнес програма не са направени своевременно от ищцата в предоставения ѝ срок, а оспорването, направено във въззивната жалба, е преклудирано по смисъла на чл. 313 ГПК. Предвид изложените съображения, въззивният състав е споделил изцяло изводите на районния съд, че прекратяването на договора с ищцата е извършено при спазване предпоставките на уволнителното основание по чл. 328, ал. 2 КТ и искът за неговата отмяна по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ е неоснователен, респ. законосъобразно е отхвърлен. Предвид неоснователността на иска за признаване незаконност на уволнението, като неоснователни е преценил и исковете по чл. 344, т. 2 и т. 3 КТ, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ. Поради съвпадане на крайните изводи на двете инстанции, въззивният съд е намерил, че атакуваното решение е постановено при правилно приложение на материалния и процесуален закон и следва да бъде потвърдено изцяло. При тези мотиви на въззивната инстанция се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните: Не се констатират предпоставки за допускане на касационно обжалване по първия поставен в изложението въпрос. Така, както е зададен, същият не е правен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а е свързан с фактите по делото. Въпроси, които имат за предмет факти, макар и релевантни за спора, са фактически и с поставянето им не може да се обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касация. Същевременно не се установява и поддържаната допълнителна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото въззивното решение не противоречи на практиката на ВКС по въпроса за критериите, въз основа на които една длъжност се определя като ръководна по смисъла на § 1, т. 3 от ДР КТ, във връзка с приложението на чл. 328, ал. 2 КТ. По така обобщения въпрос е налице константна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК (решение № 50025 от 14.03.2023 г. по гр. д № 1682/2022 г. на IV г.о., решение № 178 от 07.11.2016г. по гр. д. № 1838/2016 г. на ІІІ г.о., решение № 272 от 14.10.2016 г. по гр. д. № 1691/2016 г. на IV г.о., решение № 249 от 04.07.2013 г. по гр.д. № 1358/2012 г. на IV г.о. и др.), съгласно която на основание чл. 328, ал. 2 КТ могат да бъдат уволнявани само служители от ръководството на предприятието; легалното определение на „ръководство на предприятието” е дадено в § 1, т. 3 ДР КТ –това са ръководителят и неговите заместници, но „и други лица, на които е възложено ръководството на трудовия процес”, т. е. и лицата, които упражняват функции по организиране и планиране на този процес, по разпределение на задачи между подчинени служители и работници в предприятието и по организиране на дейности, пряко свързани с ръководството на процеса и по спазването на трудовата дисциплина. Разяснено е още, че разпоредбата на чл. 328, ал. 2 КТ се прилага независимо дали служителят е пряко подчинен на ръководителя на предприятието или е на негово подчинение посредством други служители в управленската структура. Преценката за това дали длъжността е ръководна по смисъла на чл. 328, ал. 2 КТ и § 1, т. 3 ДР КТ, когато случаят се отнася и до „други лица, на които е възложено ръководството на трудовия процес”, изисква съдът да анализира съвкупно задълженията на уволнения – по длъжностната характеристика и другите събрани доказателства, които са релевантни за отношенията между уволненото лице и подчинените му служители, а не между него и ръководителите му. В трайната практика се приема също така, че преценката дали длъжността е ръководна е винаги конкретна за всеки отделен случай. В настоящия случай въззивният съд е съобразил изложените правни разрешения, като след анализ на събраните по делото доказателства и извършване на конкретна преценка на възложените функции на изпълняваната от ищцата длъжност е приел, че задълженията ѝ отговарят на посочените § 1, т. 3 ДР КТ критерии и длъжността на ищцата може да се причисли към тези, които са част от ръководството на работодателя. Следва да се отбележи, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване, след като възприетото от въззивната инстанция разрешение на правния въпрос не е в противоречие с практиката на ВКС. Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване и по втория въпрос в изложението, който е от процесуалноправен характер и касае задълженията на въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор – предмет на делото, и приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК. По този въпрос е формирана константна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които страната се позовава, съгласно която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Задължение на съда е да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да обсъди и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въпросът е привързан към доводите на касатора за допуснати процесуални нарушения и необоснованост на постановеното решение поради необсъждането на определени възражения и доводи, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си. Следва да се посочи обаче, че доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Твърденията за нарушения на императивни правни норми, като тази на чл. 235 ГПК, представляват касационни основания, чиято основателност се преценява при разглеждането на жалбата по същество, след евентуалното ѝ допускане до касация. Освен това в случая въззивният съд е изпълнил процесуалните си задължения по чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК – за да обоснове извода си за неоснователност на исковете, е формирал собствени решаващи мотиви по спора, след като е изложил и съображенията си по всички доводи и възражения, релевирани от ищцата. Видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният състав е съобразил наведеното възражение, че заеманата длъжност не е ръководна по смисъла на чл. 328, ал. 2 КТ. Както се посочи в мотивите по-горе, при преценка на възложените функции на изпълняваната от ищцата длъжност е формирал извод, че задълженията ѝ отговарят на посочените в § 1, т. 3 ДР КТ критерии и длъжността ѝ може да се причисли към ръководството. Въззивният съд е обсъдил и наведеното възражение относно упражняването на инцидентен контрол за законосъобразност на договора за възлагане на управлението, като е изложил съображения, че същият е гражданскоправен договор за поръчка. За да прецени възражението като неоснователно е формирал решаващи мотиви, че договорът за възлагане на управлението не представлява индивидуален или общ административен акт по смисъла на АПК, съответно чл. 17, ал. 1 и ал. 2 ГПК са неприложими за него. По повод оплакванията относно назначаването на директора на ответната болница, въззивната инстанция е обосновала извода си, че КТ не поставя условие уволнението по реда на чл. 328, ал. 2 КТ да се извършва само от изпълнителен директор, заемащ длъжността след конкурс, приемайки че предпоставка за прилагането на този текст е единствено сключване на нов договор за възлагане на управлението, какъвто в случая е налице. Въззивният съд е оставил без уважение и възражението за липса на бизнес програма, позовавайки се на разясненията в практиката, че за прилагане на процесното основание е без значение въпросът дали бизнес програмата е нова, сходна или идентична с предходната такава и дали се съдържа в самия договор. Приел е, че в случая бизнес програма е приета през месец юни 2021 г. за дейността на болницата за периода 2021 г. – 2024 г., в която са очертани конкретни икономически параметри за развитие. В обобщение обжалваното решение съдържа необходимите мотиви, които изясняват установената от въззивния съд неоснователност на исковите претенции. Обстоятелството, че жалбоподателката не е съгласна с извършения анализ, обем и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи, не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Касационно обжалване не следва да се допуска и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. Съгласно трайно установената практика на ВКС, очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е съдебно решение, страдащо от особено тежък порок, който може да бъде констатиран, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол, проверка за правилност на акта. Такъв особено тежък порок би бил прилагането на отменен или несъществуващ закон, прилагане на правна норма в смисъл противоположен на действителното ѝ съдържание, грубо нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в явно и грубо противоречие с правилата на формалната логика. Очевидната неправилност предпоставя обосноваване на порок на въззивното решение, установим пряко и единствено от съдържанието на акта, без анализ на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните, без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, без обсъждане и изследване на доказателствата и тяхното съдържание. Основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК съставлява квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост. В случая касаторът не сочи, а и обективно въззивното решение не страда от такъв очевиден и особено тежък порок. Към него са изложени подробни мотиви, като не са налице фактически констатации или правни изводи на въззивния съд, които да са в грубо противоречие с правната или формалната логика, за да се приеме очевидна неправилност на съдебния акт. В тази връзка следва да се отбележи отново, както е прието в константната практика на ВКС, че несъгласието на касатора с фактическите констатации и правните изводи на въззивния съд, респ. – общите касационни оплаквания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 от ГПК, сами по себе си не съставляват основание за допускане на касационното обжалване. В обобщение не са налице основавания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна своевременно поисканите такива за настоящото производство. На основание чл. 78, ал. 8 ГПК, касаторът следва да заплати на ответната страна юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева за настоящото производство, опредено съгласно чл. 37 от Закона за правна помощ, във връзка с чл. 25а, ал. 3 от Наредбата за заплащането на правната помощ. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на III г. о.,