Определение № 60559 от 12.07.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1264/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на Х. К. Ю., чрез особения представител адв. В. Д., против решение № 11944 от 31 август 2020 г., постановено по гр.д. № 6307/2018 г. по описа на апелативния съд в [населено място], в частта му, с която се потвърждава решение № 3961 от 15 юни 2018 г., постановено по гр.д. № 657/2016 г. по описа на Софийския градски съд, в частта му, с която предявеният от Г. С. И., с адрес в [населено място], иск за осъждането на Х. К. Ю., с адрес в [населено място], да му заплати обезщетение за причинени неимуществени вреди – претърпени болки и страдания от телесно увреждане при удар с врата на 19.01.2011 г., е уважен в размер на 15000 лева, ведно със законната лихва от същата дата, и в тежест на касатора са присъдени разноски. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Основното оплакване на касатора е за основаване на изводите на съда главно върху свидетелски показания, които са за производни сведения, а не са резултат на лично възприятие на разпитаните свидетели; съдът е кредитирал производни показания, приемайки ги за преки, и неоснователно не кредитира преки възприятия на друг свидетел. Мотивите на съда са вътрешно противоречиви. Ищецът не е извършил пълно главно доказване на основните елементи от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД – установяване на дееца и причинно-следствената връзка; не е установено, че твърдяното увреждане е в резултат от удар от врата, както и че е извършено от касатора; за деянието на касатора няма влязла в сила присъда, поради което не може да се твърди, че касаторът е извършил противоправно деяние. Претендираните вреди са недоказани по размер – в епикризата е посочено, че ищецът не е имал оплаквания и е изписан в добро общо състояние, не са предвидени препоръки за пациента, свързани с трудовата му дейност. Ищецът сам се е лишил от социални контакти и трудова дейност, като трудовото му правоотношение е прекратено поради нежелание да посещава работното място. Присъдените неимуществени вреди в размер на 15000 лева не са в справедлив и адекватен размер, отговарящ на степента и интензитета на претърпените от ищеца вреди. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставя правен въпрос в приложното поле на чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК. Поддържа се и очевидна неправилност на решението. Ответникът Г. С. И., с адрес в [населено място], представляван от адв. М. Т., в отговор на касационната жалба оспорва изложените оплаквания срещу въззивното решение. Срещу същото въззивно решение, но в частта му, с която е отхвърлен искът на Г. С. И. против Х. К. Ю. да му заплати обезщетение за причинени неимуществени вреди – претърпени болки и страдания от телесно увреждане при удар с врата на 19.01.2011 г., в разликата между присъдената сума от 15000 лева и претендирания размер от 60000 лева, е подадена касационна жалба от Г. С. И., с адрес в [населено място], представляван от адв. М. Т.. В касационната жалба се твърди, че обжалваното решение е нищожно, недопустимо и неправилно по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Заявено е, че според данните по делото Ю. виновно е извършил противоправно действие, като с цел да навреди, умишлено силно ритнал с крак вътрешната врата на къщата, при което касаторът бил ударен силно с вратата, съборен на земята от удара и получил счупване на носните кости, разкъсно контузна рана и кръвонасядане на гърба на носа. Неправилно съдът приел, че последиците, болки и страдания, дължащи се на мекотъканни травмирания, са отшумели за 2-3 седмици след инцидента, и че възстановяване с пълно срастване на счупените носни кости настъпва средностатистически за период от около един месец след травмата. Оспорен е изводът на съда, че при последваща операция пострадалият би могъл да бъде излекуван изцяло. Въззивният съд не е обсъдил защо в следствие на нараняването пострадалият е получил посттравматични белези и цикатрикси от лицевата част на главата и в момента е налице видима деформация на костната пирамида с конкавитет на дясно. Полученото обезобразяване причинява завинаги разстройство на сетивните органи, което законът приема като тежка телесна повреда. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поставят правни въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Твърди се, че решението е и очевидно неправилно. Ответникът по тази жалба Х. К. Ю., с адрес в [населено място], не представя отговор. За да постанови съдебния си акт, въззивният съд съобразява събраните по делото доказателства. От показанията на свидетеля Б., познат на ищеца, се установяват сведения от разкази на майката на ищеца и на друго лице, което живеело в дома на пострадалия – разразил се между страните по спора словесен двубой на входната врата, при което ответникът ритнал вратата в лицето на ищеца и му счупил носа; и двамата присъствали на инцидента предали на свидетеля един и същи разказ; свидетелят сочи данни за лоши отношения на ответника към ищеца и майка му, за словесни и физически конфликти; ищецът престоял два-три дни в болница и чувствал болки от нанесеното травматично увреждане в продължение на 2-3 месеца, и имал оплакване за невъзможност да диша с едната ноздра и към момента. Свидетелят С. дава сведения за съобщено му от лицето, живеещо в жилището на ищеца, че многократно е било свидетел на кавги между страните по спора, поради което имало намерение да напусне жилището; лицето било очевидец на процесната случка, и когато разпрата приключила, той влязъл в жилището и видял, че ищецът е с разбит нос, поради което свидетелят приема, че най-вероятно лицето бързо е отворило вратата и най-вероятно е ударило ищеца по този начин. Съдът приема за достоверни показанията на свидетеля Б., тъй като неговите показания не са вътрешно противоречиви, житейски логични са, а възприятията му за здравословното състояние на ищеца след настъпването на злополуката са непосредствени. Макар това доказателствено средство да е производно, тъй като се възпроизвеждат субективни възприятия на трети лица, които са узнати от свидетеля, те са преки, а не косвени доказателства – те непосредствено са свързани с предмета на доказване и пряко изясняват всички правопораждащи спорното материално право факти – нанесеният удар с врата, ритната от ответника, вследствие на което са настъпили процесните телесни увреждания; сведенията са от разкази както на майката на ищеца, така и от трето, незаинтересовано от изхода на спора лице очевидец на инцидента, и подробно изясняват механизма на процесния деликт; ответникът не оспорва, че процесните телесни увреждания са настъпили вследствие на удар с врата в лицето на пострадалия, и това обстоятелство се изяснява и от приетата и неоспорена медицинска експертиза. Тези фактически изводи е счетено, че не се разколебават от показанията на свидетеля С., сведенията му не са достоверни и са в противоречие с обясненията на самия ответник, дадени в досъдебно производство, образувано по повод процесния инцидент; при безспорно възникнала словесна разпра между страните по спора на съответната дата, ответникът в обясненията си твърди, че не е излизал от своя апартамент и не е влизал в пререкания с ищеца, а според свидетелските показания ответникът бил пред вратата на своя апартамент, от където участвал в междусъседската свада; не е житейски логично и третото, живеещо в процесния апартамент лице, което влиза в обитавано от него жилище, да отвори вратата с такава сила и с такава рязкост, че да бъдат причинени телесни увреждания на ищеца (от медицинската експертиза се установява, че травмата изисква травматичното въздействие да е със значителна травмираща сила). Затова съдът приема, че показанията на свидетеля С. са вътрешно противоречиви, несъответни на събраните по делото доказателства и в разрез с опитните правила, поради което не са годни да формират вътрешното убеждение на съда при постановяване на крайния съдебен акт. Обстоятелствата дали ищецът страда от твърдяното от ответника психично заболяване и дали деликтният иск е предявен непосредствено преди изтичането на погасителната давност, не съставляват индиции за неоснователност на претенцията. При съвкупния анализ на представените доказателства чрез пълно и главно доказване се установява, че чрез противоправното поведение на ответника са причинени телесни увреждания в лицевата част на главата на ищеца. Презумпцията по чл. 45, ал. 2 ЗЗД не е оборена, а причинените травматични увреждания са закономерна, естествена, необходима последица от противоправното поведение на делинквента, и така са осъществени всички елементи от фактическия състав, пораждащ деликтната отговорност. При определяне на обезщетението за понесените неимуществени вреди се взема предвид, че на ищеца е причинена телесна повреда (подробно описана), наместване по оперативен път на 26.01.2011 г. на счупените носни кости, насочено към възстановяване на нормалната конфигурация на носа, а с това и на нормалната проходимост през въздухоносните проходи и нормализиране на носово дишане, пациентът е изписан от болницата в деня след операцията в добро общо състояние с подобрение, без оплаквания, мекотъканните травмирания са отшумели до 2-3 седмици след инцидента, дадени са му указания да спазва хигиенно-охранителен режим като протектира зоната на носа, възстановяването с пълно срастване на счупените носни кости настъпва средностатистически за период от около един месец след травмата. У ищеца е налице изкривяване на носната преграда, намалено обоняние, хроничен риносинуит, главоболие, има посттравматични белези и цикатрикси в лицевата част на главата, видима деформация на носната пирамида и подкожна подутина; изкривената носна преграда и затрудненото носно дишане могат да бъдат коригирани единствено чрез оперативна интервенция; затрудненото носно дишане е причина за намаление на обонянието, лесна уморяемост, задух, главоболие чести инфекции на горните дихателни пътища, сухота в устата; затрудненото носно дишане е в пряка причинно-следствена връзка с травматичното увреждане и обикновено се проявява след спадането на отоците и кръвонасяданията. При тези факти, с оглед продължителността, интензивността на засягане на физическото състояние на ищеца, обезщетението е в размер на 15000 лева – съобразно обществено-икономическите условия към началото на 2011 г., установените травматични увреждания, нетрудоспособната възраст на пострадалия, възстановяване на състоянието му в относително кратък период от един месец, но с настъпило усложнение, продължаващо и към настоящия момент. Съобразено е и че при полагане на дължимата грижа ищецът би намалил значително вредоносните последици, ако би се подложил на втора оперативна интервенция за окончателно наместване на костиците на носа; ако ищецът се подложи на нея, изживените от нея болки и страдания биха представлявали нов правопораждащ юридически факт. Обжалваното решение не е нищожно или недопустимо, както се твърди от касатора И.. Според тълкуването, дадено от ВКС в решение № 668 по гр.д. № 1790/2009 г., I г.о., съдебното решение е нищожно, когато е постановено от незаконен състав на съда, когато излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението не е изразено в писмена форма или е неподписано, когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Нито един от сочените пороци не се наблюдава в обжалваното въззивно решение. Неизменно в съдебната практика се приема, че съдебното решение е недопустимо, когато по някаква причина съдът не е сезиран с разглеждането на спора, но въпреки това е постановил решение – такива са случаите, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата ( чл. 14 ГПК ), или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск – по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска, когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. Нито една от сочените хипотези не се разкрива в обжалваното въззивно решение. Касационният съд приема, че поставените от страните въпроси не обуславят допускането на касационното обжалване. От касатора Ю. се поставя въпросът как следва да се тълкува съдържанието на понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД, и по-конкретно по въпроса не е ли нарушен принципът на справедливостта при определяне на обезщетение за неимуществени вреди, когато са взети предвид съображения, базирани на производни опосредствени доказателства, вместо непосредствено придобити и лично възприети факти – противоречие с ППВС № 4/1969 г. Въззивният съд в разглеждания случай не е нарушил постановките на соченото постановление. Изводът на ВС, че при определяне размера на имуществените вреди следва да се вземат под внимание всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, а в мотивите към решенията съдилищата трябва да посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за размера на неимуществените вреди, споделян и последователно прилаган в съдебната практика и понастоящем, се основава на разбирането, че понятието „справедливост“ по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението. Противно на твърденията на касатора, съдът е отчел факта на изписването на ищеца в добро общо състояние от болницата с подобрение, както и ограниченията в хранителния режим и хигиената; всички тези обстоятелства са обсъдени заедно с характера на увреждането; конкретно са посочени обстоятелствата, имащи значение за определяне на размера на неимуществените вреди, като неоправдано се твърди, че критериите са приложени механично. Съдът не е съобразявал твърдението на ищеца, че вследствие на инцидента е изпаднал в социална изолация, респективно – прекратил трудовата си дейност, за да бъдат относими изложените в отговора на исковата молба съображения в тази връзка, с които явно касаторът свързва осъществено от ищеца съпричиняване на вреди. Във втората си част въпросът не води до допускане на касационното обжалване. В случая липсват свидетелски показания на очевидец на инцидента. С въпроса е направено смешение между прякото и косвеното доказване (дали доказването удостоверява пряко правнорелевантен факт или пък удостоверява факт, от който може да се направи доказателствен извод за правнорелевантен факт) и преките и опосредствени възприятия. Съобразеното от съда доказателственото средство (свидетелски показания), макар и производно, се отнася до непосредствено свързани с предмета на доказването възприятия, пряко изясняващи правопораждащите спорното материално право факти, както правилно е възприето и от въззивния съд; тези свидетелски показания са съобразени и с останалите доказателства по спора. В основната си част въпросите на касатора И. не са обусловили изхода на спора. Пита се: допустима ли е намесата на държавата при деликт и когато има извършено престъпление, изразяващо се в нанасяне на телесни повреди, следва ли българският съд да сезира прокуратурата за извършено престъпление от общ характери, или това не е работа на съда; задължена ли е държавата и чрез какъв нормативен акт става тази намеса; тази намеса кореспондира ли с правата на гражданите, закрепени в чл. 32 от Конституцията на Република България; тази намеса съобразена ли е с практиката на Европейския съд по правата на човека с оглед утвърдената практика по чл. 13 КЗПЧОС; възможно ли е по силата на закон да възникнат отговорности при прикриване на престъпление от страна на властите; когато има средна и тежка телесна повреда, задължени ли са властите (съда) в конкретния случай да сигнализират прокуратурата за продължаване на процесуално следствените действия при прекратено производство от страна на прокуратурата; при продължаващи престъпления във времето и ни нанасяне на множество телесни увреждания средни и тежки наранявания и в случай на злоупотреба с право от страна на съда, длъжни ли са властите незабавно да предприемат действия за защита правата на пострадалия при престъплението; длъжни ли са гражданките съдебни състави при разглеждане на деликт, когато разберат за продължаващи престъпления по своя инициатива да сигнализират прокуратурата за престъпленията; длъжен ли е съда при информация за престъпления по своя инициатива да сезира прокуратурата. Сочените въпроси касаят интереса на касатора взаимоотношенията между страните по спора да бъдат разгледани и по наказателноправен ред, но не изпълняват изискванията на закона по същите въпроси да е сторено произнасяне от страна на въззивния съд. Според задължителните разяснения на ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда; касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Ето защо посочените по-горе въпроси, като необусловили изхода на спора, не могат да изпълнят ролята на общото основание за допускане на касационното обжалване. Отговорът на въпроса при средна и тежка телесна повреда и при продължаващи болки и страдания длъжен ли е съдът да присъди по-голямо обезщетение, е очевидно положителен, в каквато насока е и неизменната съдебна практика (и при отчитането на всички относими към размера на претърпените вреди други обстоятелства), но не се установява допълнителното основание за допускане на касационното обжалване. В процесния случай съдът е взел предвид характера на телесната увреда и при съвкупна преценка на доказателствения материал по делото е извел заключение за справедливия размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди. Затова и този последен въпрос не обосновава допускането на касационното обжалване. Произнасянето на въззивния съд в обжалвания съдебен акт не е и очевидно неправилно. Не се установява неправилност до степен, че тя да може да бъде установена непосредствено от мотивите на съдебния акт, без да е необходимо да се извършва проверка и анализ на доказателствата или на процесуалните действия на съда и страните по спора, и преценка по твърденията в жалбата за нейното наличие да се установяват от материалите по делото. При този изход на спора е основателно искането на адв. М. Т. за присъждане на разноски за оказана безплатна правна помощ на Г. С. И. за отговор на касационната жалба на Х. Ю.. При условията на чл. 7, ал. 2, т. 4, вр. чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, касаторът Ю. дължи сумата от 742,50 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,