Определение № 883 от 02.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 6529/2013 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. С. С. чрез адв. Д. З. срещу решение №41 от 14.03.2013г. по гр.дело № 56/2013г.на Варненски апелативен съд в една част, с която е потвърдено от решение от 12.11.2012г на Варненски окръжен съд за отхвърляне на установителен иск по чл. 422 ал.1 ГПК относно станало предсрчно изискуемо вземане с правно основание чл. 240 ЗЗД ,за разликата от 11678лв до заявените по иска след изменението му 14587 лв и съотвенто присъдените съобразно този изход на делото разноски. В приложеното към жалбата изложение на основанията по допускане до касационно обжалване се поставя въпрос към кой момент се установява съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение, в производството по чл. 442 ГПК ,намира ли приложение нормата на чл.235 ал.3 ГПК по отношение на фактите, настъпили след издаване заповедта за изпълнение. Сочи се противоречива практика по този въпрос, когато се преценява плащане на длъжника извършено след заявлението. По основанието на чл. 280 ал.1 т.2 Г. цитират се решения на първоинстанционни и въззивни съдилища. (реш.№64 от 2011г в.г.д№135/2011г на Варненски АС, реш.№250/2011г по гр.д440/2011г Русенски ОС ), сочи се и основанието по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК предвид различните становища по въпроса В отговор ответникът Л. К. изтъква ,че не е налице основание за допускане до обжалване ,тъй като касаторът не развива правни аргументи, Д., установена по решението ,съответства на фактите, част от които са били невярно заявени с иска. С определение №308 от 14.12.2013г на ВКС ІІІ г.о е било спряно производството по допускане до касационно обжалване на въззивното решение, до приемането на тълкувателно решение по т.9 от Тълкувателно дело № 4/2013г ОСГТК на ВКС. Същото е вече постановено и производството по делото следва да се възобнови. След преценка Върховен касационен съд,ІІІ гр. отделение счита ,че след възобновяване на делото не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като приетото от въззивния съд с обжалваното решение е в съответствие, а не в противоречие с приетото в т.9 от тълкувателно решение №4 от 18.06.2014г по от Тълкувателно дело № 4/2013г ОСГТК на ВКС, по поставения въпрос. За да потвърди решението за отхвърляне на установителен иск по чл. 422 ал.1 ГПК в обжалваната част, въззивният съд се е позовал на писмено заявление на ищеца по образуваното въз основа на заповедта изпълнително дело ,за признаване на извършено частично плащане до размер, обосновал отхвърлянето на иска за оспорваната разлика. Искът е бил уважен само за остатъка. Заповедта е била издадена на основание по чл. 417, за вземане в размер, различен от посочения с иска по чл.442 ГПК(след неговото изменение). Касаело се е за месечни вноски ,всяка в размер на 1560 лева, кредиторът се е позовал на предсрочна изискуемост, чието настъпване длъжникът неоснователно е оспорвал. Длъжникът е продължавал да изпълнява частично, съответно кредиторът да приема плащанията, което пък последният неоснователно е оспорвал като ищец, при предявяване на иска .Остатъкът по задължението е бил заявен ,съответно признанието за извършено плащане от 29892лв е направено след подаването на заявлението за издаване на заповедта (както и след подаването на иска, с пет дни ). Съдът е съобразил чл.235, ал.3 ГПК, като е взел предвид всички факти, които са от значение за спорното право. Това са включително фактите, настъпили след предявяване на иска: от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до приключване на съдебното дирене в производството по реда на чл.422 ГПК. Поставеният в изложението въпрос вече е намерил разрешение в цитираната по-горе задължителна практика, на която решението на Варненски апелативен съд не противоречи. На ответника Л. И. К. следва да се присъдят разноски в това производство, установени вразмер на 300 лева. Ето защо Върховният касационен съд, ІІІ г.о.