Определение № 2354 от 08.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1313/2026 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационни жалба на К. Л. Й., чрез пълномощник адв. К. Г. П. от САК срещу въззивно решение № 4987/31.07.2025 г. по в.гр.д. № 2416/2025 г. по описа на Софийски градски съд, в частта му с която след частична отмяна на решение № 20128297/22.08.2024 г. /допълнено с решение № 20133683/10.12.2024 г./, по гр.д. № 79471/2018 г. на Софийски районен съд, като краен резултат: е отхвърлен като неоснователен предявения от К. Л. Й. срещу Министерство на правосъдието, гр.София иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД за заплащане на сумата от 8000 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди под формата на претърпени загуби, изразяващи се в разликата между цената, на която са продадени земите на ищеца и цената, на която може да се придобие равностойни по качество и количество земеделски земи и сумата от 640 лв. - имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, изразяващи се в неплатените ренти за 4 години, причинени от процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение, проведено от държавен съдебен изпълнител като служител на МП по изп. дело № 99/2013 г. по описа на ДИС към РС- Монтана; а така също е отхвърлена и претенцията на ищеца срещу Държавен фонд „Земеделие” - взискател по посоченото изпълнително дело, за солидарното му осъждане с първия ответник за посочените суми. В писменото изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК от страна на касатора, като правни въпроси – общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са изведени следните въпроси: 1. „Има ли право собственикът на вещите да получи разликата в пазарната цена към датата на изземването им и към датата на връщането им?“. По въпроса се сочи, че решението е постановено в противоречие с приетото в решение № 296/13.02.2015 г. по гр.д. № 7288/2015 г. на ВКС, IV г.о.; 2. „Носи ли отговорност държавата за вреди от принудително изпълнение, вземането, по което е признато за недължимо?“. Сочи се противоречие с определение № 4009 по гр. д. № 4732/2024 г. на ВКС, I г.о. Поддържа и основанието по чл.280 ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата Министерство на правосъдието в писмен отговор, е изразил становище за неоснователност на жалбата. Ответникът Държавен фонд „Земеделие” не е депозирал писмен отговор и не е взел становище по жалбата. Третото лице - помагач на страната на ответника ДСИ К. И. Р. също не е депозирала писмен отговор. Върховният касационен съд,състав на Трето гражданско отделение, като направи преценка за наличие на предпоставките на чл.280 ал.1 ГПК, приема следното: За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че въз основа на изпълнителни листи: от 18.05.2000 г., издаден по ч.гр.д. № 04265/2000 г. на СРС за сумите: 6168.00 лв. - главница и 445 лв. - лихва за забава, ведно със законната лихва върху главницата от 09.05.2000 г.; и от 29.08.2000 г., издаден по ч.гр.д. № 03801/2000 г. на СРС за сумите: 4620 лв. - главница и 309 лв. - лихва за забава, по молба на Държавен фонд „Земеделие” срещу К. Л. Й. е било образувано изп. дело № 1-291/2006 г. по описа на СИС към РС- Монтана, впоследствие преобразувано под № 99/2013 г. по описа на СИС към РС- Монтана. Не било спорна между страните, че Държавен фонд „Земеделие” се снабдил с изпълнителните основания Й. за непогасени задължения от ЕТ „Корал 66- К. Й.” /прекратен/ с едноличен собственик К. Л. Й., произтичащи от неизпълнение на договори № 529147/25.09.1998 г. за стоков кредит пшеница, реколта 1999 г. и № 529147/23.09.1998 г. за фючърс пшеница, реколта 1999 г. Установено е, че исканията на К. Й. за прекратяване и спиране на изпълнителното производство са били оставени без уважение от ДСИ. Не било спорно също, че по изп. дело, ДСИ насочил принудителното изпълнение върху притежаваните от касатора по 1/6 ид.части от ниви и ливади в землището на [населено място], обл. М., които същите били продадени при извършената от ДСИ публична продан за сумата от 2706,10 лв. внесена от спечелилия проданта купувач К. А. по влязло в сила постановление за възлагане от 20.08.2014 г. Установено е също, че продадените от ДСИ идеални части от земеделски земи са били предмет на договор за аренда от 21.03.2012 г. /приложен по изп.дело/ между К. Й. и арендатора „Биоагробизнес 2006“ ООД, предоставени за срок от десет години срещу 30 кг зърно на дка за обработваема земя за стопанска година. Не било спорно, че въз основа на факти настъпили след приключването на съдебното дирене в производството, по което са били издадени изпълнителните основания, а именно изтекла погасителна давност, по иск с правно основание чл. 439 ГПК на длъжника К. Й. срещу Държавен фонд „Земеделие“, с решение № 8784/05.12.2016 г. по гр.д. № 15155/2014 г. на СГС е признато за установено, че длъжника не дължи сумите по изпълнението. Решението било потвърдено от състав на САС, като въззивното решение не било допуснато до касационно обжалване с определение от 02.05.2018 г. по т.д. № 3122/2017 г. на ВКС. С решението Държавен фонд „Земеделие“ е бил осъден да заплати на К. Й. сумата от 7721,24 лв., събрана в хода на изпълнителното производство по изпълнително дело № 99/2013 г. по описа на ДСИ-РС Монтана. С постановление от 13.06.2018 г. на ДСИ при PC М. било прекратено изп. дело № 99/2013 г. За да отхвърли предявеният иск въззивния състав е приел, че извършените от ДСИ изпълнителни действия до влизане в сила на решението, с което е бил уважен предявения от длъжника иск с правно основание чл. 439 ГПК за недължимост на сумите, поради изтекла погасителна давност, т.е. поради настъпване на факт с правно значение с действие за в бъдеще, са били законосъобразни, доколкото са били основани на съществуващи валидни изпълнителни основания- 2 бр. изпълнителни листи, касаещи непогасените задължения на длъжника- ищец. Посочено е, че правото на принудително изпълнение на взискателя се състои в правомощието му да изисква от органа на принудително изпълнение да предприеме действията, включени в съответния посочен от него способ за изпълнение. На това правомощие отговоря съответното задължение на органа на принудително изпълнение да приложи този способ. Целта била да се събере установеното вземане. Поради това, действията на ДСИ по насочване на принудителното изпълнение към притежаваните от ищеца в съсобственост земеделски земи и публичната им продан /извършена преди 02.05.2018 г./ по образуваното изпълнително производство извършени по искане на взискателя Държавен фонд „Земеделие”, в случая не представлявали действия на процесуално незаконосъобразно принудително изпълнение, обуславящи имуществена отговорност за вреди от ДСИ, респ. от взискателя. Липсвали доказателства и за наличие на солидарна отговорност от двамата ответници за твърдените вреди. Отхвърлени са като неоснователни твърденията на ищеца, че продадените по изпълнителното дело недвижими имоти били несеквестируемо имущество по смисъла на чл. 444, т. 5 от ГПК /предвиждащ, че изпълнението не може да бъде насочено върху земите на длъжника - земеделски стопанин: градини и лозя с площ общо до 5 дка или ниви или ливади с площ до 30 дка, и необходимите за воденето на стопанството машини и инвентар, както и торовете, средствата за растителна защита и семето за посев - за една година/. Посочено е, че понятието "земеделски стопанин" е легално дефинирано в § 1, т. 24 от ДР на Закона за подпомагане на земеделските производители, препраща ща към определението, съдържащо се в чл. 4, параграф 1, буква "а" от Регламент (ЕС) № 1307/2013, съгласно който земеделски стопанин "означава физическо или юридическо лице, или група физически или юридическа лица, независимо какъв е правният статут на тази група и на нейните членове съгласно националното право, чието стопанство се намира в териториалния обхват на Договорите, определен в член 52 от ДЕС във връзка с членове 349 и 355 от ДФЕС, и което осъществява селскостопанска дейност. Следователно релевантно за качеството земеделски стопанин по смисъла на Регламента е фактическото осъществяване на селскостопанска дейност, а във връзка с правилата за несеквестируемост и в качеството й на източник за издръжка на длъжника и неговото семейство. От събраните по делото доказателства не било установено, ищецът да е земеделски стопанин, т.е да е бил физическо лице, което се е самоиздържало от производството на продукцията на земеделската си земя, предмет на принудителното изпълнение. Напротив, установено е, че земеделската земя, предмет на принудителното изпълнение, към датата на публичната продан, е била отдадена под аренда, като дори в подадената от ищеца искова молба по гр.д. № 4493/2014 г. на СРС, 31 с-в изрично било посочено, че същият е прекратил дейността си на земеделски производител през 2003 г., като земеделските земи, предмет на насоченото принудително изпълнение са отдадени под аренда. Ищецът не посочил и не доказал, че реално и фактически е извършвал селскостопанска дейност в описаните земеделски земи с цел издръжка на себе си и семейство си. Същият не се ползвал със защитата на чл. 444, т. 5 ГПК, поради което насочването на принудителното изпълнение върху посочените недвижими имоти се явявало законосъобразно. Това обуславяло неоснователност на претенцията срещу Министерство на правосъдието за извършени неправомерни действия на съдебния изпълнител по изп. дело № 99/2013 г. по описа на СИС към РС- Монтана. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставения първи въпрос. Същият не притежава характеристиката на правен въпрос по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК, защото не е изводим от решаващите мотиви на въззивния съд по делото – той не е излагал аргументи за възможността собственик на вещи да получи разликата в пазарната цена към датата на изземването им и към датата на връщането им. Освен това решението, на което страната се позовава в обосноваване предпоставки от основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – решение № 296/13.02.2015 г. по гр.д. № 7288/2015 г. на ВКС, IV г.о., е изцяло неотносимо към настоящия казус, доколкото касационното обжалване при него е допуснато по напълно различен правен въпрос при друга доказателствена съвкупност. Там е разгледана хипотеза в която са иззети вещи, както и веществените доказателства, свързани с установяване на митническо нарушение, като в последствие административнонаказателното производство е прекратено по чл. 33, ал. 2 ЗАНН, след което и наказателното производство е прекратено по чл. 24, ал. 1, т. 1 НПК, без преписката да върната от прокурор на административнонаказващия орган по чл. 36 ЗАНН, като е прието, че вещите, иззети по реда на чл. 41 ЗАНН, щом не са забранени за притежание и няма друго основание за отнемането им от държавата, подлежат на връщане, като се дължи и обезщетение, ако са настъпили вреди в резултат на задържането им, което в подобна хипотеза се явява неоснователно. Въззивният съд в случая е приел за неустановено от доказателствата по делото да е налице незаконосъобразност на действията съдебния изпълнител по посоченото изпълнително дело. Приетото от съда е, че принудителното изпълнение извършени преди 02.05.2018 г. е процесуално законосъобразно, тъй като изпълняемото вземане е било удостоверено в изпълнителен лист, подлежащ на принудително изпълнение и са били спазени изискванията на процесуалния закон. Затова и по този въпрос, и на соченото основание не следва да се допуска касационно обжалване. Поставения от касатора втори въпрос, също не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната му част. Министерството на правосъдието, като възложителя на работата на държавния съдебен изпълнител, дължи обезщетение за вреди причинени от последния /чл. 441, ал. 1, изр. 2 ГПК, вр. чл. 49 ЗЗД/, причинени от процесуалната незаконосъобразност на негови действия, респ. бездействия. Отговорността ще възникне, когато има неправомерни действия на ДСИ, настъпила вреда, причинена при изпълнение на дейността на ДСИ и причинна връзка. Съдът по деликтния иск е длъжен да прецени процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител. Принудителното изпълнение, както се посочи е процесуално законосъобразно, когато изпълняемото вземане е удостоверено в изпълнителен лист или друг акт, подлежащ на принудително изпълнение и са спазени другите изисквания на процесуалния закон. При извършване на изпълнението съдебният изпълнител е обвързан от установеното с изпълнителния лист изпълняемо вземане и е длъжен да събере същото. Той не е задължен да следи за развитието на материалното правоотношение между страните по изпълнението и служебно да съобразява действията си по изпълнителното производство с него. Той може да съобрази тези обстоятелства, ако бъде уведомен за тях от някоя от страните по изпълнителното производство или от трето, засегнато от изпълнението лице, и му бъдат представени надлежни доказателства затова. Когато предприетите действия по принудително изпълнение са съобразени с представения му изпълнителен лист, тези действията няма да бъдат противоправни. Ако по изпълнителното дело не са представени надлежни доказателства, че изпълняемото вземане е погасено или е променен неговият размер, действията на държавния съдебния изпълнител по принудителното събиране на сумата няма да са противоправни. Приетото от въззивния съд е, че процесните изпълнителните действия насочени срещу земеделските имоти на длъжника са били извършени преди 02.05.2018 г. – датата на влизане в сила на решението по гр.д. № 15155/2014 г. на СГС /с което на основание чл. 439 ГПК е признато за установено, че длъжника Й. не дължи сумите по изпълнението, поради факт настъпил след приключването на съдебното дирене в производството, по което са били издадени изпълнителните основания - изтекла погасителна давност/, както и че след уведомяване на ДСИ за посоченото обстоятелство, с постановление от 13.06.2018 г. изп. дело № 99/2013 г. е било прекратено. Отсъствието на противоправност в поведението на държавния съдебен изпълнител, като елемент от фактическия състав на основанието по чл. 49, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД изключва отговорността на възложителя на работата му, в лицето на Министерство на правосъдието, с когото първият е в служебни отношения /чл. 265 ЗСВ/ за вреди от незаконни действия или бездействия при упражняване на функциите му по осъществяване на принудително изпълнение. Не е налице и соченото касатора основание за допускане касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, а именно - очевидна неправилност. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. От мотивите към въззивното решение, по посочените касационни основания за обжалване, не се установява нарушение на правилата на формалната или на правната логика. Не е налице очевидна необоснованост, доколкото от обсъдените в мотивите към решението доказателства следват, по правилата на формалната логика /законът за причинността/, фактическите изводи на въззивния съд. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение