Определение № 4805 от 08.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3001/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на А. С. К., чрез процесуалния представител адвокат И., срещу определение № 1765 от 29.05.2026 г. по в. гр. д. № 1437/2026г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 436 от 22.01.2026 г. по гр.д.№ 12867/2022 г. на Софийския градски съд, в частта му, имаща характер на определение, с която е прекратено производството по предявения от А. С. К. срещу „ХЪС ИНВЕСТ СОФИЯ“ ЕООД, ЕИК[ЕИК], иск с правна квалификация чл. 108 ЗС, за признаване за установено между страните, че ищецът притежава на основание земеделска реституция право на собственост върху 2/9 идеални части от недвижим имот: южната част на имот 289 от кадастрален лист 547, който имот е представлявал нива с площ от 3700 кв.м. в местността „А.“, землището на Д., която южна част попада в имот с идентификатор *.*.*, целият с площ от 3 161 кв.м., с административен адрес: [населено място], [улица], и за осъждане на ответника да предаде владението на описания имот, на основание чл. 130 ГПК, поради недопустимост на иска.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно като незаконосъобразно и необосновано и иска то да бъде отменено, а делото върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявения иск и/или да спре същото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, до приключване на административната процедура по възстановяването на имота.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по частната касационна жалба – „ХЪС ИНВЕСТ СОФИЯ“ ЕООД, чрез процесуалните представители адвокат Г. Ч. и адвокат А. С., с който се изразява становище, че касационното обжалване на въззивното определение не следва да бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК основания за това, по същество поддържа неоснователност на частната касационна жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че ищецът е предявил иск по чл. 108 ЗС срещу „ХЪС ИНВЕСТ СОФИЯ“ ЕООД за признаване за установено, че е собственик на основание реституция по ЗСПЗЗ на 2/9 идеални части от недвижим имот: южната част на имот 289 от кадастрален лист 547, който имот е представлявал нива с площ от 3700 кв.м. в местността „А.“, землището на Д., която южна част попада в имот с идентификатор *.*.*, целият с площ от 3 161 кв.м., с административен адрес: [населено място], [улица], и за осъждане на ответното дружество да му предаде владението на описания имот, но е заявил обстоятелството, че административното производство за възстановяване на собствеността, не е приключило. Посочено е, че възстановяването на правото на собственост върху земеделски земи не се осъществява автоматично по силата на закона, а настъпва след провеждане на специално административно производство като исканията за възстановяване на право на собственост върху земеделски земи се подават в преклузивен срок. Изложени са мотиви, че решенията на ОСЗ са индивидуални административни актове и когато са позитивни имат конститутивен характер. Прието е, че в случаите на земеделска реституция, когато след промяна на статута на земеделската земя тя е загубила този характер и е попаднала в урбанизирани територии, за да се постанови решение за възстановяване на земята в стари реални граници следва да се развие производството по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ, за да може да се отговори налице ли е такава възможност, или са налице ограниченията по чл. 10, ал. 7 ЗСПЗЗ, съставляващи пречки за възстановяване на собствеността. Посочено е, че производството по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ е преюдициално по отношение на производството по възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи, поради което, ако не е проведена или приключила процедурата по чл. 11, ал. 4 ППЗСПЗЗ, съдът не е компетентен да определя реалните граници на подлежащите на възстановяване имоти. Съдът е взел предвид, че съдебната практика е константна, че лицата, които са заявили по предвидения в ЗСПЗЗ ред претенция за възстановяване право на собственост върху земеделски имот, не могат да предявят иск за защита на правото си на собственост срещу трети лица - приобретатели преди завършване на процедурата по възстановяване на собствеността.

Формиран е решаващ правен извод, че предявеният иск по чл. 108 ЗС е преждевременно заведен, тъй като до приключване на производството по възстановяване на собствеността с решение на ОСЗ лицата, които са заявили претенция за възстановяване на собствеността, не могат да се легитимират като собственици на имота по причина, че решението на ОСЗ има конститутивно действие, т.е. едва с влизането му в сила правото на собственост се счита възстановено (ТР №1/1997г. на ОСГК на ВКС), поради което и предявеният в условията на евентуалност иск по чл. 108 ЗС, основан на твърдения за придобито право на собственост по земеделска реституция, е недопустим и производството по него правилно е било прекратено.

В приложено към касационната частна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси, които според жалбоподателя са от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно определение, като се поддържа, че по отношение на същите е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК допълнително основание за допускане на касационното обжалване, а именно:

1. Допустимо ли е предявяването на иск за оспорване принадлежността на правото на собственост върху земеделска земя по съдебен ред на основание чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ при висящо производство по чл. 14, ал. 1-3 ЗСПЗЗ? По въпроса се твърди, че приетото от въззивния съд противоречи на приетото в т.2 от ТР № 1/1997 г. на ОСГК на ВКС.

2. Въззивният съд длъжен ли е да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните и да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право? Поддържа се противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №60301 от 17.01.2022 г. по гр.д. № 479/2021 г. на ВКС, ІV г.о. и др.

Допускането на касационно обжалване на определенията съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, което предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

В конкретния случай Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение намира, че касационното обжалване не следва да бъде допускано, доколкото при така посочените решаващи правни мотиви, поставени в основата на обжалваното въззивно определение, а именно, че че ищецът не притежава процесуална легитимация да води собственически иск по чл.108 ЗС, доколкото според собствените му твърдения в негова полза не е приключило административното производство за възстановяване на собствеността върху процесния имот, формулираният от частния жалбоподател първи въпрос изобщо не е разглеждан от въззивният съд, доколкото същият касае иск по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ, какъвто в настоящото производство не е бил предявен.

Само за пълнота на изложението следва да бъде отбелязано, че така приетото от въззивния съд изцяло кореспондира с константната практика на ВКС, включително задължителните указания на ТР № 1/97 г., гр.д.№ 11/97 г. на ОСГК на ВКС, според които решенията на общинските поземлени комисии по чл.18ж, ал.1 ППЗСПЗЗ и по чл.27, ал.1 ППЗСПЗЗ за възстановяване на правото на собственост върху земеделски земи в съществуващи или възстановими стари реални граници или в нови реални граници с план за земеразделяне имат конститутивно действие, изразяващо се във възникване на собственически права занапред. В този смисъл, доколкото самият ищец признава, че в негова полза не е постановено такова решение, изводът на въззивния съд за липса на правен интерес от предявения собственически иск, като преждевременно предявен, е съобразен със задължителната практика на ВКС. В останалата му част, цитирана в приложението към касационната частна жалба, ТР № 1/97 г. е изцяло неотносимо към конкретния случай- указанията относно правния интерес да се оспорва по исков ред собствеността върху земеделска земя, се отнасят до иска за спорно материално право по чл.14, ал.4 ЗСПЗЗ, който има за предмет установяване собствеността върху земята към миналия момент на нейното обобществяване, а не спор относно принадлежността на правото на собственост към настоящия момент, поради което не се обосновава допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т.1 ГПК. В този смисъл са и решение № 58/17.05.2018 г. по гр.д. № 2781/2017 г. на ВКС, І г.о. и цитираната в него казуална съдебна практика, както и решение № 149/13.05.2011 г. по гр.д. № 1145/2010 г. на ВКС, ІІ г.о. и др.

При произнасянето си по този спор съдът е съобразил всички установени и относими към спора факти и е обосновал своите изводи, съобразявайки приложимите процесуалнопрвани норми към спора.

По формулирания от жалбоподателя втори въпрос също не е налице поддържаната допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване, доколкото при постановяване на определението си съдът е съобразил трайно установената практика на ВКС, според която въззивният съд като инстанция по същество е длъжен да направи своите фактически констатации и правни изводи, като обсъди в тяхната съвкупност всички допустими и относими доказателства, възражения и доводи на страните.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение