Решение № 204 от 28.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 983/2014 г.

Решение № 204 от 28.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 983/2014 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Василка Илиева Производство по чл. 290 ГПК. С определение № 473 от 02.04.2014 г. е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК касационно обжалване по касационна жалба на [фирма], представлявано от управителя И. Г. срещу решение № 328 от 14.11.2013 г. на Окръжен съд Перник, постановено по гр. д. № 675/2013 г., с което е обезсилено решение № 686 от 24.06.2013 г. по гр. д. № 1720/2013 г. на Районен съд - Перник, с което са отхвърлени предявените от Б. В. Г. обективно съединени искове с правно основание чл. 222, ал. 3 КТ и чл. 86, ал. 1 ЗЗД. Касационното обжалване е допуснато по обуславящите изхода на делото процесуалноправен въпрос - дали при констатиране на неправилно приложение на материалния закон от първоинстанционния съд, въззивният съд има право да обезсилва решението му и да връща делото за ново произнасяне или е длъжен, като определи правилната правна квалификация, сам да се произнесе по същество на спора, както и по материалноправния въпрос относно характера на отношенията на страните по мандатен договор за управление на търговско дружество и приложимостта на разпоредбите на КТ, по време на действието и след прекратяването на такова правоотношение. Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и за да се произнесе по поставените въпроси, съобрази следното: За да обезсили първоинстанционното решение, въззивната инстанция е приела, че съдът се е произнесъл по непредявен иск. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес, съдът при произнасянето си е обвързан от фактическите твърдения на ищеца в исковата молба, а в настоящия случай ищецът изрично е основал исковата си претенция на твърденията за съществувало между страните трудово правоотношение, което е прекратено и съдът е бил длъжен да се произнесе дали между страните по делото е имало трудово правоотношение и съответно дали при прекратяване на същото се дължи обезщетение по чл. 222 КТ и в какъв размер. Вместо да се произнесе по основателността на иска въз основа на въведените в обстоятелствената част на исковата молба твърдения, районният съд се е произнесъл по дължимостта на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ при сключен договор за управление, какъвто не е предявен. Посоченият от касатора процесуалноправен въпрос дали при констатиране на неправилно приложение на материалния закон от първоинстанционния съд, въззивният съд има право да обезсилва решението му и да връща делото за ново произнасяне или е длъжен, като определи правилната правна квалификация, сам да се произнесе по същество на спора, т. е. относно правомощията на въззивния съд е разрешен в обжалваното решение в противоречие със задължителната практика на ВКС- ТР № 1 от 17.07.01 г. по гр. д. № 1/01 г. на ОСГК на ВКС-т. 4 и решение № 568 от 17.07.2007 г. по гр. д. № 590/2006 г. на II г. о. на ВКС, решение № 577 от 21.06.2000 г. по гр. д. № 1793/1999 г. на IV г. о. на ВКС, решение № 1117 от 28.10.1999 г. по гр. д. № 425/1999 г. на II г. о. на ВКС и решение № 71 от 23.02.2012 г. по гр. д. № 594/2011 г. на IV г. о. на ВКС, с която е прието, че от изложените факти в исковата молба съдът извлича точното правно основание, въз основа на което решава конкретния правен спор. Когато в решението си съдът е разгледал спорното материално право, определяйки погрешна правна квалификация, решението не е недопустимо, а неправилно като постановено в нарушение на материалния закон. Настоящият състав намира за правилно второто становище. Решението е недопустимо като произнесено по непредявен иск, когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца; когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран. Когато в решението си съдът разглежда спорното материално субективно право - претендираното или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, определяйки погрешна правна квалификация, решението не е недопустимо, а неправилно като постановено в нарушение на материалния закон. В този случай, съдът е определил неправилно правната норма, регулираща спорното правоотношение, което рефлектира върху правилността на постановения съдебен акт. Отговорът на материално правния въпрос следва да се съобрази с приетото в решение № 306/25.06.2012 г. по гр. д. № 1387/2011 г., на IV г. о. на ВКС, според което правоотношението, което се създава между управителя и управляваното от него дружество/О., Е./ възниква от избора на управителя; това правоотношение не е трудово, а има мандатен характер и се регламентира от нормите на гражданското и търговското право. Отношенията между управителя и дружеството се уреждат с договор за възлагане на управлението, който съгласно разпоредбата на чл. 141, ал. 7 от ТЗ следва да е писмен. Този договор е мандатен - договор за поръчка и съществена негова характеристика е равнопоставеността на страните по него, поради което управителят няма качеството на работник или служител на дружеството по смисъла на КТ. Тъй като основните правомощия на управителя да управлява и представлява дружеството произтичат от закона и от факта на избирането му, в договора за възлагане на управлението неговите права само се конкретизират, като могат да се уговорят и размера на възнаграждението му, определено от общото събрание, начина на плащането му, размера и начина на ползването на отпуски, различни обезщетения и пр., но без това да превръща създаденото мандатно правоотношение в трудово, дори когато договорът е озаглавен "трудов". В последния случай, независимо от това как страните са озаглавили договора и независимо дали той е сключен преди или след влизането в сила на правната норма на чл. 141, ал. 7 (нова - ДВ, бр. 58/2003 г.) от ТЗ, този договор, уреждащ отношенията между управителя и дружеството, не е трудов договор, а е договор за поръчка (мандат) и е действителен, а не е нищожен като сключен в противоречие с посочената правна норма. Именно с оглед вида и характера на правоотношението между управителя и управляваното от него дружество и с оглед правната природа на договора за възлагане на управлението между тях, възнаграждението на управителя, дължимо от дружеството, е възнаграждение по граждански договор, а не е трудово възнаграждение, като също е без значение как то е наименовано и как е оформено счетоводно и какви отчисления и удръжки са правени по него. Спорът за дължимостта на това възнаграждение следва да се квалифицира като гражданскоправен спор, осъдителният иск за заплащането на възнаграждението на управителя е облигационен - с правно основание чл. 79, ал. 1, предл. 1, във вр. с чл. 286 от ЗЗД, а не е налице трудов спор, респ. не е налице и иск за заплащане на трудово възнаграждение по чл. 128, т. 2 от КТ. Регламентираните в КТ, основания за възникването и прекратяването на трудовите правоотношения също са неприложими относно управителя и сключения между него и дружеството мандатен договор за възлагане на управлението. Мандатното правоотношение между тях може да бъде прекратено, освен на другите прекратителни основания, посочени в закона /обективното гражданско и търговско право/, и по искане на управителя или по решение на органа, който го е избрал - общото събрание, включително и когато то избере нов управител на мястото на стария. По касационните основания В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение - основания за касационно обжалване по чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК. Моли се за отмяна на въззивното решение и постановяване на ново решение по същество на спора, с отхвърляне на предявения иск, като неоснователен и недоказан. Претендира разноски. Ответната страна не е депозирала писмен отговор по смисъла на чл. 287 ГПК и не взима становище по касационните оплаквания. В съответствие с правомощията си по т. 3 и т. 10 от ТР № 1/01 г. по гр. д. № 1/01 г. на ОСГК на ВКС настоящият състав приема, че в случая неправилно е обезсилено първоинстанционното решение и делото е върнато за ново разглеждане на Пернишкия районен съд. Това е така, защото районния съд не е разгледал иск на непредявено основание. Видно от изложените факти в обстоятелствената част на исковата молба предявен е иск за заплащане на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ, в размер на 6 месечното брутно трудово възнаграждание, по повод прекратено трудово правоотношение. Задължение на районния съд е било да определи правната квалификация на иска, а на въззивния съд -да изложи свои фактически и правни съображения в тази насока. Неправилен е изводът на въззивната инстация, че първоинстанционния съд се е произнесъл недопустимо по непредявен иск - дължимост на обезщетение по чл. 222, ал. 3 КТ при сключен договор за управление. Районният съд се е произнесъл по спорното материално субективно право, очертано в обстоятелствената част и петитума на исковата молба, при правилна правна квалификация, а мотивите му за несъстоятелност на иска, с оглед развилите се отношения между страните не съставлява нарушение на материалния закон - дадена неправилна правна квалификация. Задължение на въззивната инстанция, като инстанция по съществото на спора е, да се произнесе по делото и го реши при съответстващата правна квалификация. Предвид изложеното, обжалваното въззивно решение следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд, който следва да се произнесе по съществото на гражданскоправния спор. Водим от гореизложеното и на основание чл. 293, ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.