Определение № 413 от 14.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4243/2019 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Многопрофилна болница за активно лечение (МБАЛ) „Свети Пантелеймон - Ямбол“ АД, ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление гр. Ямбол, ул. „Панайот Хитов“ № 30, чрез адв. Д. против решение № 49 от 24.06.2019 г. по гр. д. № 165/2019 г. на Апелативен съд - Бургас.

Ответниците Г. П. Т., К. Г. П. и П. Г. Т., всички чрез адв. К. са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Изразяват становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски.

Касационната жалбата е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

Предмет на жалба е цитираното въззивно решение, с което е потвърдено решение № 7 от 14.03.2019 г. по гр. д. № 127/2018 г. на Окръжен съд -Ямбол за уважаване на предявените от ищците против касатора искове с правно основание чл. 49 ЗЗД за сумата от по 25 100 лв. за всеки един от тях, представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди - болки и страдания в резултат от настъпилата смърт на М. П. Т., съпруга на първия ищец и майка на втората и третата, с присъждане на дължимото обезщетение в горния размер, ведно със законната лихва от 13.05.2013 г. – датата на увреждане със смъртта на наследодателката, до окончателното изплащане, както и на сторените разноски.

За да постанови обжалвания правен резултат въззивният съд е установил наличието на предпоставките от фактическия състав на непозволеното увреждане по чл. 49 ЗЗД за ангажиране безвиновната отговорност на ответната болница, а именно: действия и бездействия на медицинския персонал на лечебното заведение в нарушение на стандартите за добра медицинска практика (изразена в неизвършено своевременно и адекватно диагностициране на пациентката и непровеждане на необходимото - с оглед установените нормативни изисквания за съответната медицинска дейност - пълно изследване); осъществяването на медицинската дейност по възлагане и в интерес на болницата; вреда – настъпилата смърт на наследодателката на ищците и причинна връзка между поведението на медицинските лица от състава на болницата с настъпилия вредоносен резултат, доколкото несъмнена причина за смъртта е констатираният тотален дифузен фибринозно – гноен перитонит от перфорирала язва на дванадесетопръстника, който е настъпил и се е развил по време на престоя на болната в лечебното заведение и е довел до полиорганна недостатъчност. При анализа на събраната доказателствена съвкупност второинстанционният съд е приел, че действията на лекарите - част от персонала на ответника, извършили прегледа и изследванията на наследодателката на ищците на 28.04.2013 г. са противоправни, защото не е положена дължимата грижа за спазване медицинските стандарти за качество на оказаната медицинска помощ, което е могло да предотврати фаталния край и да увеличи шансовете за продължаване живота на болната. Развил е мотиви, че поведението на лекарите не е било съобразено с добрата медицинска практика, тъй е изяснено, че страданието при пациентката е могло да бъде установено чрез допълнителни изследвания, посочени от назначените по делото вещи лица, а именно - поставяне на НГС и инсуфлация през нея, ехография на коремни органи, както и по възможност КТ на корем, при изчерпване възможностите на предходните. Така в заключение е прието, че в случая действията и бездействията на лекарите, работещи при ответника имат характеристика на противоправни и при условията на чл. 49 ЗЗД ангажират неговата отговорност. В съгласие с решаващите изводи на първоинстанционния съд за основателност на предявените искови претенции и то в предявения им размер, като справедлив и адекватен паричен еквивалент за търпените неимуществени вреди, въззивната инстанция е препратила към тях, с оглед правилото на чл. 272 ГПК.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът повдига правни въпроси, които поддържа да са обуславящи изводите на въззивния съд по конкретното дело и за които даденото разрешение е в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поддържа наличие и на фактическия състав по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, като основание за достъп до касация на въззивното решение, поради очевидната му неправилност.

Въпросите, които се твърди, че са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, т. е. поставени за разглеждане на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, са следните:

1. „Следва ли съдът да обоснове изводите си за причинна връзка между настъпила вреда и противоправно поведение на дееца въз основа на факти, доказани по безсъмнен начин и в частност следва ли при вреда настъпила при и по повод оказана здравна помощ от медицинско заведение да се посочва кое е конкретното лице извършило нарушението, както и в какво точно се изразява нарушението на утвърдените медицински стандарти и правилата за добрите медицински практики?“.

2. „Дали за уважаването на иска по чл. 49 ЗЗД следва да бъдат установени всички факти, за които законодателят не е въвел оборима презумпция, респ. налице ли са основания за постановяване на осъдително решение при непопълване на доказателствения материал с посочените факти, които са обуславящи за делото?“.

По първия въпрос страната сочи отклонение на въззивното решение с практиката на ВКС, намерила израз в Решение № 77/30.05.2017 г. по гр. д. № 2956/2016 г. на ВКС, IV, г.о., вкл. задължителната такава, обективирана в Постановления на Пленума на Върховния съд №№ 7/1958 г., 7/1959 г., 4/1961г., № 17/1963 г. и № 9/28.12.1966 г.

По втория въпрос също се поддържа противоречие със задължителната практика на ВС, изразена в посочените по-горе ППВС №№ 7/1958 г., 7/1959 г., 4/1961 г. и 17/1963 г.

Предвид съдържанието на така поставените въпроси следва да се приеме, че питането на страната е с процесуалноправен характер и се отнася до задължението на въззивния съд да основе и мотивира решението си при спазване изискванията на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. чл. 49 ЗЗД.

В частта относно необходимостта от мотивиране наличието на причинна връзка между противоправното поведение на длъжностните лица, на които е възложена работата и вредата въз основа на несъмнено установени по делото факти, респ. от излагане на съображения за извършеното конкретно нарушение на утвърдените медицински стандарти и правилата за добрите медицински практики от съда (вкл. и въззивен), сезиран с иск по чл. 49 ЗЗД от медицински деликт, питането осъществява общо основание за селекция на касационната жалба. Такъв характер има и въпросът в частта му относно изискването за обосноваване в решението наличието на всички елементи от фактическия състав на основанието по чл. 49 ЗЗД, за които липсва въведена оборима презумпция.

Горните поставени въпроси макар и релевантни, не формират основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, защото не се установява противоречие на даденото по тях от въззивния съд разрешение със сочената практика на ВКС, вкл. и задължителната такава.

При произнасяне по иск по чл. 49 ЗЗД за вреди от медицински деликт съдът следва да обсъди в решението си всички доказателства за наличието на вреди за пострадалия, явяващи се в причинна връзка с противоправното поведение на извършителя/извършителите на работата, изхождайки от постановката, че медицинската помощ е правнорегламентирана дейност. Съгласно чл. 80 от Закона за здравето, качеството и се основава на медицински стандарти, утвърдени по реда на чл. 6, ал. 1 от Закона за лечебните заведения и Правилата за добра медицинска практика, приети и утвърдени по реда на чл. 5, т. 4 от Закона за съсловните организации на лекарите и лекарите по дентална медицина. По силата на чл. 6, ал. 1 от Закона за лечебните заведения, дейността на лечебните заведения и на медицинските и други специалисти, които работят в тях, се осъществява при спазване на медицинските стандарти за качество на оказваната медицинска помощ и осигуряване защита на правата на пациента, а медицинските стандарти се утвърждават с наредби на министъра на здравеопазването. Ето защо, когато съдът се произнася по въпроса осъществен ли е деликт при изпълнение на медицинска дейност, той следва да обсъди не само доказателствата за фактите какви действия са били предприети или не са били извършени от медицинските специалисти, но и доколко те са отговаряли на дължимото съобразно утвърдените медицински изисквания - да посочи в какво се изразява нарушението на утвърдените медицински стандарти и правилата за добрите медицински практики. Освен това, следва да обоснове дали именно поради противоправното поведение на лекарите и другите медицински работници, които осъществяват работа в интерес на възложителя, е настъпил вредоносния резултат – т.е. наличието на причинна връзка помежду ми, с което да изчерпи фактическите си и правни изводи относно предпоставките от състава на основанието по чл. 49 ЗЗД. Всичко това в случая е сторено от въззивния съд и е намерило отражение в мотивите към решението му. В изпълнение на правомощията си на инстанция по същество на материалноправния спор апелативният съд, съобразно правилото на чл. 269 ГПК, се е произнесъл по основателността на иска и по правилността на обжалваното пред него първоинстанционно решение, очертани в оплакванията и доводите, заявени във въззивната жалба и отговора по чл. 263 ГПК. Съдът е посочил, че поведението на медицинския персонал на ответното лечебно заведение е в нарушение на стандартите за качество на оказаната медицинска помощ и се изразява в неизвършено своевременно, и адекватно диагностициране на пациентката и непровеждане на необходимото - с оглед установените нормативни изисквания за съответната медицинска дейност - пълно изследване. В обжалваното решение са обсъдени всички доказателства относно релевантните по спора факти от значение за възникване на вземането, основано на чл. 49 ЗЗД и са изложени обосновани мотиви за това, което е в пълно съгласие с установената съдебна практика по приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, вкл. и тази, на която страната се позовава (Решение № 77/30.05.2017 г. по гр. д. № 2956/2016 г. на ВКС, IV, г.о., Решение № 217/9.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 101/28.10.2016 г. по гр. д. № 853/2016 г. на ВКС II г. о., Решение № 65/30.07.2014 г. по т. д. № 1656/2013 г. на ВКС, II т. о. и др.). Според тези еднопосочна и безпротиворечива практика в решението си съдът е длъжен да обсъди всички събрани по делото доказателства, относими към релевантните за спора факти. Съдът не може да основе изводите си по съществото на спора въз основа на произволно избрани доказателства, поради което следва да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи мотиви защо приема едни от тях за достоверни и отхвърля други, както и въз основа на кои от тях намира определени факти за установени, а други за неосъществили се. Това задължение има и въззивният съд като инстанция по същество на спора. В рамките на заявените във въззивните жалби оплаквания, въззивният съд следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от процесуалния закон (ГПК) ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. В разглеждания случай въззивният съд е изпълнил задължението си да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване и е обсъдил всички доказателства по делото и доводите на страните. Съдът е подложил на преценка всички правнорелевантни факти от състава на приложимия материален закон и е обсъдил в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Обсъдени са и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото, вкл. и оплакването на жалбоподателя - ответник, че първоинстанционният съд е игнорирал факта на настъпване на леталния изход в друго лечебно заведение. Ето защо, въззивното решение е постановено в пълно съответствие със създадената съдебна практика по приложението на нормите, визирани в питането, която кореспондира със задължителната такава – вж. постановките по т. 2 от ТР № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК. Затова липсва основание за достъп до касация по тази част от повдигнатите въпроси.

Останалите въпроси, поставени в обхвата на питането на касатора – относно необходимостта в мотивите решаващият състав да сочи конкретното медицинско лице, извършило непозволеното увреждане при оказване на здравна помощ на пострадалия в лечебно заведение, респ. има ли основания за уважаване на деликтния иск при дефицит на доказателствен материал относно релевантните факти - не удовлетворяват общо основание (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК) за селекция на касационната жалба.

Първият от тези въпроси не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд по делото, защото последният е приел (в съответствие със създадената съдебна практика), че за успешното провеждане на иска по чл. 49 ЗЗД е достатъчно да се установи неизпълнение от страна на длъжностни лица (медицински специалисти при ответника) на нормативно установени техни задължения, произтичащи от утвърдени медицински стандарти и правила за добра медицинска практика, без да е необходимо да се изяснява кой от тях е конкретния извършител на деликта.

Вторият въпрос пък произтича от становище на страната по правилността на изводите на възивната инстанция относно наличието на елементите от състава на предявения деликтен иск при твърдян дефицит на доказателства за релевантните факти, т.е. за необоснованост на обжалваното решение. Въпрос, изведен от становището на страната и изразяващ нейното несъгласие с правните изводи на съда по съществото на спора, не притежава характеристиките на правен по смисъла на разясненията по т. 1 от ТР №1 от 19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК. Поддържаното оплакване пък съставлява касационен довод по чл. 281, т. 3 ГПК и е относимо в производството по разглеждане на жалбата - по чл. 290 ГПК, но не и в предхождащата го фаза по нейното селектиране по критериите на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК.

Липсата на поставен правен въпрос, сама по себе си, има за последица недопускане до касационен контрол, без да се разглеждат заявените допълнителни основания за това – така мотивите към т. 1 от ТР № 1/2010 г. на ВКС, ОСГТК.

Предвид на изложеното, липсват предпоставки в приложно поле на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По въпроса относно необходимостта от обосноваване на причинната връзка между настъпилата вреда и противоправно поведение на дееца въз основа на факти, доказани по безсъмнен начин и в частност следва ли при вреда настъпила при и по повод оказана здравна помощ от медицинско заведение да се посочва кое е конкретното лице извършило нарушението, както и в какво точно се изразява нарушението на утвърдените медицински стандарти и правилата за добрите медицински практики, като основание за селекция на касационната жалба се поддържа и това по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с довод, че той е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

На първо място, касаторът не е обосновал предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която се нуждае от промяна, поради изменение на законодателството или обществените условия. В хипотезата „въпрос, от значение за точното прилагане на закона“ липсва изложение, съдържащо аргументи за неточно приложение на закона от въззивния съд, в съответствие с практика на ВКС, която е формирана в резултат на неточно приложение на закона или не е актуална. Изложението не съдържа мотивиране и на другата хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – „въпрос, от значение за развитието на правото“ чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретни разпоредби, съдържащи непълна, неясна или противоречива правна уредба, за да се създаде практика по приложението им. Ето защо и по тази част от изложението (което не е съобразено с изискванията на т. 4 от ТР 1/19.02.2010 г. на ВКС, ОСГТК) и поставения въпрос настоящата инстанция намира, че не са налице основания за допускане на касационен контрол. На второ място, с изложението страната въвежда две основания – по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК спрямо един и същи въпрос, което не е допустимо, според тълкувателните мотиви в т. 1 от цитираното тълкувателно решение. Там е аргументирано разбирането, че всеки от съставите по чл. 280, ал. 1 ГПК е самостоятелен, т. е. касаторът следва да въведе общо основание (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК) по отношение на всяко допълнително основание по т. 1 – т. 3 на ал. 1 на чл. 280 ГПК, което предявява. В случая, по отношение на втория въпрос в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК страната е поискала достъп до касация на две различни самостоятелни допълнителни основания, като по този начин не е съобразила горните разяснения на тълкувателния акт. Така се налага, че и на заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е обосновано наличието на предпоставки за допускането на касационен контрол.

Липсва основание за достъп до касация и с оглед поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение - чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК.

За да бъде разгледано същото основание твърдението за наличието му следва да бъде мотивирано. Основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Такива пороци на съдебното решение са приложение на закона в противоположен смисъл, решаване на делото въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма, нарушаване на правилата на формалната логика, нарушения на императивна материалноправна норма, на основополагащи за производството процесуални правила. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. Пороци на съдебния акт от категорията на посочените по-горе не са обосновани от касатора, а и не се констатират от настоящата инстанция. С оглед на очертаната по-горе и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК изложението не съдържа аргументирани съображения за наличие на предпоставките му. Други предпоставки по чл. 280, ал. 2 ГПК настоящата инстанция не констатира, предвид постановяване на решението от съдебен орган, функциониращ в надлежен състав, в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвяне на акта в писмена форма, подписан от съдебния състав, който го е постановил с ясни мотиви и диспозитив, при наличие и надлежно упражнено право на иск и право на жалба. Затова не следва да се допусне касационен контрол и на това основание.

В обобщение, не е обосновано приложно поле на заявените основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото, жалбоподателят следва да заплати на ответниците по жалба сторените от тях и претендирани разноски за настоящото производство. Видно от приложените договори за правна помощ и съдействие ответниците Г. П. Т. и К. Г. П. са заплатили за адвокатско възнаграждение сумата от 1 900 лв., а П. Г. Т. е заплатила сумата от 960 лв., като вписването в договорите за извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – така т. 1 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК.

По тези съображения, Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение