Определение № 50430 от 16.06.2023 г. на ВКС по т. д. № 369/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ГК“ ЕАД, [населено място] срещу решение № 801 от 22. 12. 2021 г. по т. д. 1061/2021 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 състав, с което е потвърдено решение № 261279 от 2. 09. 2021 г. по т. д. № 1055/2020 г. на Софийски градски съд, ТО, 2 състав, с което касаторът е осъден да заплати на „Япъстатик Проже Мюхендишлик И. Санайъ Ве Тиджарет ООД Ш.“ - дружество, учредено и съществуващо съгласно законодателството на Република Турция, на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД сумата от 110 500 евро – съставляваща неизплатен остатък по уговорено възнаграждение във връзка с възложено извършване на част „Конструктивна“ на техническите проекти на сградите, подлежащи на изграждане в обект-комплекс със смесено предназначение с наименование „София С.“ с приблизителна РЗП от 534 000 кв.м., въз основа на сключен договор за проектиране на конструкции от 03. 08. 2017 г. и споразумение от 21. 12. 2018 г. за неговото прекратяване, съгласно които са издадени три броя фактури от 23. 07. 2018 г., 27. 12. 2018 г. и 18. 11. 2019 г., ведно със законната лихва върху главното вземане в частта му за 20 000 евро, считано от 10. 06. 2020 г. до 30. 09. 2020 г. и съответно върху целия размер на главното вземане от 110 000 евро, считано от 01. 10. 2020 г. до окончателното му издължаване. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Касаторът твърди, че въззивният съд неправилно е приел, че първоинстанционният съд се е произнесъл по редовна искова молба и е постановил допустимо решение при съобразяване на фактическите твърдения на ищеца и петитума на исковата молба. Излага доводи, че въззивният съд неправилно е квалифицирал предявения иск и е приложил нормата на чл. 268 ЗЗД. Позовава се на постановяване на решението в противоречие с разпоредбите на чл. 264, ал. 1 ЗЗД и чл. 266 ЗЗД с оглед необсъждането от съда на направените възражения за неточно изпълнение в количествено и качествено отношение. Освен това оспорва извода на съда, че с оглед приемането на изпълнената работа със споразумението от 21. 12. 2018 г. правото на възложителя да направи такива възражения е преклудирано. В касационната жалба се излагат доводи, че решаващият състав на апелативния съд не е извършил преценка на споразумението от 21. 12. 2018 г., което не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила, във връзка с останалите събрани по делото доказателства. Касаторът поддържа, че въззивното решение не обективира произнасяне по възраженията и доводите на страните и обсъждане на събраните по делото доказателства. Моли обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване се основава на наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поставя следните въпроси: „1. За задължението на въззивния съд като съд по съществото на спора да определи правната квалификация на иска въз основа на заявените фактически основания и да разгледа спорното материално субективно право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска; 2. За определяне предмета на договора от 3. 08. 2018 г. за изготвяне на част „Конструктивна“ на инвестиционен проект на сграда във фаза технически проект и специфичните изисквания към този вид договори като разновидност на договора за изработка, към който намират съответно приложение съответни специални разпоредби на ЗУТ и на Наредба № 4 от 21. 05. 2001 г. относно обхвата и съдържанието на инвестиционните проекти?; 3. Следва ли съдът да извърши съвкупен анализ на събраните в производството доказателства и да обоснове приложимостта на разпоредбата на чл. 268 ЗЗД, като обоснове наличието на материалноправните предпоставки за отказ от договора за изработка по смисъла на чл. 268 ЗЗД, както и да извърши преценка относно правната квалификация на предявения иск с оглед възприетото от въззивния съд наличие на материалноправните предпоставки за отказа по смисъла на чл. 268 ЗЗД?; 4. Следва ли съдът при извършени възражения за неточно изпълнение в количествено и качествено отношение и установена непригодност на изработеното, без изрично упражнено от ответника право по чл. 265, ал. 1 ЗЗД, да намали дължимото възнаграждение съответно на установеното изпълнение?; 5. За противопоставимостта на възраженията на възложителя за неточно изпълнение в количествено отношение, които не се обхващат от установената в чл. 264, ал. 3 ЗЗД преклузия, както и използването на същите като защитно средство и възражение срещу предявен иск с правно основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД; 6. За задължението на въззивния съд да извърши преценка на споразумението от 21. 12. 2018 г. като документ, който не се ползва с обвързваща материална доказателствена сила по вътрешно убеждение и в съответствие с всички относими по делото доказателства; 7. Следва ли въззивният съд да обсъди всички възражения, релевирани във въззивната жалба и да разгледа и се произнесе по всички оплаквания и доводи във въззивната жалба, както и да обсъди самостоятелно всички събрани доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като изложи собствени мотиви и съображения защо възприема едни, а други не? За задължението на въззивния съд въз основа на мотивирана преценка на целия доказателствен материал да изгради своите фактически и правни изводи, като отговори на оплакванията, изложени във въззивната жалба; 8. Когато препраща към мотивите на първата инстанция по реда на чл. 272 ГПК, задължен ли е въззивният съд да посочи конкретно, точно и ясно какво приема за установено относно фактическите положения, като посочи върху кои доказателства се основава приетата за установена фактическа обстановка и съответно – да изложи собствени фактически и правни констатации по делото?“ По поставените въпроси се въвежда допълнителното основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като се прави позоваване на разрешаването им в противоречие с практиката на ВКС: въпроса по т. 1 – с решение по гр. д. № 1013/2012 г., IV г. о., решение по гр. д. № 455/2011 г., III г. о. и решение по гр. д. № 915/2010 г., IV г. о., въпроса по т. 2 – с решение по т. д. № 500/2012 г., I т. о., въпроса по т. 3 – с решение по т. д. № 238/2009 г., I т. о. и решение по т. д. № 494/2010 г., II т. о., въпроса по т. 4 – с решение по т. д. № 1213/2018 г., I т. о. и решение по т. д. № 1938/2013 г., I т. о., въпроса по т. 5 – с решение по т. д. № 133/2010 г., II т. о. и решение по т. д. № 3601/2013 г., II т. о., въпроса по т. 6 - с решение по т. д. № 133/2010 г., II т. о. и решение по т. д. № 3601/2013 г., II т. о., въпросите по т. 7 – с ТР № 1 от 4. 01. 2001 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1 от 9. 12. 2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение по т. д. № 674/2014 г., II т. о., решение по гр. д. № 5488/2013 г., IV г. о., решение по гр. д. № 546/2012 г., IV г. о., решение по гр. д. № 5488/2013 г., IV г. о., решение по т. д. № 1106/2010 г., II т. о. и др. и въпроса по т. 8 – с ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., и ТР № 1 от 4. 01. 2001 г. на ОСГК на ВКС, решение по гр. д. № 360/2016 г., IV г. о., решение по гр. д. № 1413/2009 г., IV г. о., решение по т. д. № 823/2010 г., II т. о., решение по гр. д. № 862/2011 г., IV г. о. и др. При условията на евентуалност по въпросите по т. 1, 2, 3 и 4 е въведено и допълнителното основание за достъп до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът твърди, че въззивното решение е очевидно неправилно, поради което следва да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. В депозирания отговор на касационната жалба ответникът по касация „Япъстатик Проже Мюхендишлик И. Санайъ Ве Тиджарет ООД Ш.“ – дружество със седалище в Република Турция изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване, съответно – за неоснователност на касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да постанови обжалваното въззивно решение, съставът на Софийски апелативен съд е приел, че на 03. 08. 2017 г. между ищеца „Япъстатик Проже Мюхендишлик И. Санайъ Ве Тиджарет ООД Ш.“ и ответника „ГК“ ЕАД е сключен договор за проектиране на конструкции, по силата на който ищецът се е задължил да изготви и предаде част „Конструктивна“ на техническите проекти на сградите, които ще се построят в обекта, намиращ се на администратативен адрес [населено място], [улица]и който ще представлява комплекс със смесено предназначение с наименование „София С.“, състоящ се от три жилищни кули, хотел, търговски и развлекателен център. Посочил е, че възложителят е следвало да заплати на изпълнителя възнаграждение в общ размер на 275 000 евро без ДДС, платимо на части в срокове, установени в договора. В решението е отразено, че между страните не съществува спор, че в изпълнение на договора възложителят е заплатил на изпълнителя аванс в размер на 55 000 евро по фактура № 39762/17. 08. 2017 г., както и че на 21. 09. 2018 г. е заплатил още 7 000 евро, представляващи частично плащане по фактура № 39797/23. 07. 2018 г. с основание „10 % плащане за „София С.“ за предаване на проект на кофражни планове“. Въззивният съд е обсъдил приетото като доказателство по делото споразумение за прекратяване на договора за проектиране на конкструкции, сключено на 21. 12. 2018 г. между страните по делото. Констатирал е, че в споразумението е прието, че поради промяна в инвестиционните намерения на възложителя за същия е отпаднала необходимостта изпълнителят да изпълни всички свои задължения по договора, поради което страните са се съгласили да намалят размера на уговореното възнаграждение по договора /на 172 500 евро без ДДС/, респ. да променят начина на плащането му, както и да прекратят сключения между тях договор. Констатирал е, че страните са постигнали съгласие, че новоуговореното възнаграждение ще представлява възнаграждение за проектантските работи по договора, които са изпълнени от изпълнителя към датата на сключване на споразумението и които са предадени на възложителя и приети от последния без забележки. Посочил е, че съгласно споразумението след изпълнение на задължението на възложителя за заплащане на възнаграждението, сключеният между тях договор за проектиране и конструкции от 03. 08. 2017 г. се прекратява автоматично по взаимно съгласие на страните. Въззивният съд е споделил изцяло мотивите на обжалваното първоинстанционно решение, че ответникът дължи на ищеца на основание чл. 266, ал. 1 ЗЗД заплащането на сумата от 110 500 евро, съставляваща неизплатен остатък от уговорено възнаграждение по процесния договор за проектиране и конструкции от 3. 08. 2017 г. и споразумение от 21. 12. 2018 г. за прекратяването на договора. В мотивите на СГС, към които е извършено препращане, е прието, че с процесното споразумение страните по договора са решили как да се процедира с частичното изпълнение на договора, като са редуцирали уговореното възнаграждение. Първоинстанционният съд е счел, че с оглед настъпилата промяна в инвестиционните намерения на възложителя, страните по договора са променили първоначалните параметри на задълженията си по договора и възложителят е заявил, че извършеното до момента проектиране го удовлетворява. Изложил е, че дори и да се приеме, че страните не са променили обема на възложеното проектиране, то изявлението на възложителя в споразумението съставлява такова за приемане на частичен облигационен резултат, което е напълно допустимо съгласно чл. 66 ЗЗД. Съставът на СГС е посочил, че е налице и следващата необходима предпоставка за пораждане на правото на възнаграждение, а именно предаване и приемане на работата от възложителя с оглед изявлението по споразумението, че извършената до момента работа от изпълнителя е предадена на възложителя и той няма забележки по нейното качество. Изтъкнал е, че това изявление е напълно достатъчно да замести съставянето на нарочен протокол за приемането на изработеното, в какъвто смисъл е била уговорката по договора. Въззивният съд е изложил съображения, че по отношение на процесния договор са приложими разпоредбите на чл. 258 и сл. ЗЗД, като е споделил като правилна извършената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска по чл. 266, ал. 1 ЗЗД. Посочил е, че първоинстанционният акт е допустим, като не се установява нередовност на исковата молба. В обжалвания въззивен акт е прието, че със споразумението от 21. 12. 2018 г. страните са констатирали вече предприетото прекратяване на договора по инициатива на възложителя /с оглед промяната на инвестиционните му намерения/, етапа на фактически изпълнените до този момент работи по договора за проектиране на конструкции и са уредили имуществените отношения по повод на това прекратяване, като споразумението обективира основателен отказ на възложителя от договора, направен на основание чл. 268 ЗЗД. Решаващият състав на въззивния съд е направил извод, че в отклонение от диспозитивното правило на чл. 268 ЗЗД страните са постигнали съгласие за изпълнената до този момент работа на изпълнителя да бъде платено новоуговореното възнаграждение, както и че изпълнителят няма да претендира каквито и да било други плащания, неустойки и обезщетения за вреди, претърпени вследствие прекратяването на сделката. В атакувания акт е квалифицирано като неоснователно възражението на въззивника, че страните не се били договорили да намалят обема на работа, като съдът се е позовал на клаузата на чл. 4 от споразумението. С оглед изводите на вещото лице по съдебно-техническата експертиза, че представените от изпълнителя чертежи и технически изчисления са непълни и приблизително съответстват на между 50-60% от цялостния предмет на договора, не отговарят на изискванията за съответствие на инвестиционните проекти във фаза „технически проект“ на Наредба № 4/2001 г. и чл. 169, ал. 1 ЗУТ и не биха могли да послужат за основание за издаване на разрешение за строеж, решаващият състав отново е акцентирал на прекратяването на договора по инициатива на ответника и уреждането на отношенията на страните по повод това прекратяване с процесното споразумение. Въззивният съд е приел, че споразумението съдържа изрично изявление, че изпълнените на този етап от договора и предадени на възложителя проектантски работи са приети от него без възражение в качествено или количествено отношение, като възложителят изрично е заявил и че изпълнителят се освобождава от задължение за изпълнение на останалата част от възложената с договора работа. По изложените съображения в решението е формиран извод, че последиците на приемането на извършената работа са настъпили и не могат да бъдат ревизирани, а възнаграждението за нея и дължимият ДДС следва да бъдат изплатени от изпълнителя в пълен размер, поради което предявеният иск като основателен следва да бъде уважен. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Доводите за недопустимост на обжалваното решение се основават на твърденията, че произнасянето на съда е осъществено по нередовна искова молба и въззивният съд не се е произнесъл при съобразяване на фактическите твърдения на ищеца и искането му с оглед изводите, че е налице хипотезата на отказ от договора от страна на възложителя /чл. 268 ЗЗД/. Настоящият състав намира, че исковата молба отговаря на изискванията за редовност, съответно правото на иск е надлежно упражнено. Останалите доводи на касатора за недопустимост на въззивния акт са свързани с поставените първи и трети въпрос от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК и се отнасят до задълженията на съда да се произнесе относно спорното материално субективно право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска, както и да определи правната квалификация на иска. По отношение на тези въпроси е формирана задължителна практика на ВС и константна практика на ВКС. Съгласно т. 9 на ППВС № 1 от 10. 11. 1985 г. когато съдът не е разгледал иска на предявеното основание, т. е. разгледал е иск, който не е предявен и не е разгледал предявения, постановеното решение е недопустимо. В множество решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК /решение № 249 от 23.07.2010 г. по гр. д. № 92/2009 г., IV г. о., решение № 124 от 24.03.2011 г. по гр. д. № 882/2010 г., решение № 131 от 14.07.2011 г. по гр. д. № 1120/2010 г., II г. о., решение № 329 от 20.12.2011 г. по гр. д. № 1789/2010 г., III г. о., решение № 157 от 30.10.2013 г. по т. д. № 1091/2012 г., I т. о. и цитираните в него решения на ВКС, решение № 130 от 23.06.2016 г. по т. д. № 748/2015 г., I т. о., решение № 163 от 24.10.2017 г. по т. д. № 2323/2016 г., II т. о. и др. / се приема, че предмет на делото е спорното материално субективно право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано от основанието и петитума на исковата молба, а правната квалификация на спорното право се определя от съда съобразно въведените от ищеца твърдения и заявения петитум. В практиката на ВКС е направено ясно разграничение между недопустимост и неправилност на решението с оглед дадена правна квалификация. Утвърдено е разбирането, че правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановено решение, само когато е нарушен принципът на диспозитивното начало в гражданския процес, т. е. когато съдът се е произнесъл извън предмета на спора и обхвата на търсената защита. Дадената от съда правна квалификация на иска, с който е сезиран, във всички случаи обуславя правилността на решението. В случая не е налице отклонение от диспозитивното начало на процеса, тъй като произнасянето на съда е по искането на ищеца и е съобразено с въведените с исковата молба факти и обстоятелства, на които се основава искът, а именно за присъждане на възнаграждение за извършена работа по договор за проектиране и конструкции от 3. 08. 2017 г. и споразумение от 21. 12. 2018 г. за прекратяването на договора, с което е постигнато съгласие за заплащане на изпълнителя на възнаграждение за изпълнената работа до прекратяването, която е приета от възложителя. Във въззивното решение действително е извършена преценка на правната характеристика на сключеното от страните споразумение и е изложен несъвпадащ с мотивите на СГС извод, че то обективира основателен отказ на възложителя от договора, направен на основание чл. 268 ЗЗД. Посочената преценка не е довела до неотчитане на въведените с исковата молба обстоятелства, на които е основан искът, и е налице съвпадаща правна квалификация на спорното право в актовете на инстанциите по същество - по чл. 266, ал. 1 ЗЗД. Въззивният съд изрично е изяснил, че в случая страните са се отклонили от диспозитивната норма на чл. 268 ЗЗД, постигнали са съгласие за прекратяване на договора и за заплащане на ищеца на възнаграждение за изпълнената и приета от възложителя работа до прекратяването на договора с процесното споразумение. В този смисъл не би могло да се приеме, че обжалваното въззивно решение е вероятно недопустимо, както и постановено в отклонение от постоянната практика на ВКС относно определянето на правната квалификация на иска. По тези съображения не са налице основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по разгледаните въпроси. Въпросите по т. 2, т. 4 и т. 5 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не покриват общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът по т. 2 няма характера на въпрос по тълкуване на приложима към спора материална или процесуална норма, а изисква анализ на предмета и съдържанието на процесния договор. Съгласно задължителните указания по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС материалноправният и/или процесуалноправният въпрос, с който се аргументира допускането на касационно обжалване, трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Освен това въпросът насочва към специалните нормативни изисквания към инвестиционните проекти/на ЗУТ и Наредба № 4/2001 г. за обхвата и съдържанието на инвестиционните проекти/, без да държи сметка за установеното по делото съгласие на страните за прекратяване на договора преди да бъде осъществено цялостното изготвяне на възложения проект, съответно в пълнота и вид, отговарящ на тези изисквания. Въпросите по т. 4 и т. 5 също не са съобразени с установените по делото обстоятелства и мотивите на въззивния съд за предсрочно прекратяване на договора с оглед промяната в инвестиционните намерения на възложителя и за съгласие на страните на изпълнителя ищец по делото да бъде заплатено възнаграждение с оглед частичното изпълнение на договора, както и за освобождаването му от задължението за изпълнение на останалата част от възложената работа. В този смисъл неоснователно при формулирането на въпросите се включват твърдения за неточно изпълнение в количествено отношение, както и за некачествено изпълнение и за установена непригодност на изработеното, последните разглеждани в аспекта на обусловената от непълнотата на проекта невъзможност за одобряването му и издаване въз основа на него на разрешение за строеж. Във въззивния акт е направен и извод за приемане на изпълнената работа, осъществено с изрично изявление на възложителя в процесното споразумение, съответно за възможност на изпълнителя да бъдат противопоставяни възражения само за скрити недостатъци, каквито не се твърдят. По тези съображения е изключен извод, че въпросите по т. 4 и 5 от изложението на касатора са с обуславящ решаващите изводи на въззивния съд характер. Въпросът по т. 6 от изложението също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК, доколкото е свързан с преценката на събраните по делото доказателства и по същество насочва към оспорване правилността на тази преценка. Освен това в обжалваното решение не е прието, че споразумението от 21. 12. 2018 г. притежава обвързваща съда материална доказателствена сила. Същото е обсъдено от съда при отчитане на съдържащите си в него изявления на органните представители на ответното дружество, съответно на формалната му доказателствена сила /чл. 180 ГПК/. В решението споразумението е преценявано с оглед останалите събрани по делото доказателства, като решаващият състав е зачел изявлението за приемане без възражение на изпълнената до подписването на споразумението работа по договора, направено от представителите на ответното дружество. Не би могло да се приеме, че в случая е обосновано и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, доколкото цитираната от касатора практика на ВКС, че акт обр. 15 за приемане на обекта, който по правната си характеристика представлява частен свидетелстващ документ, не се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила по отношение на сочените в него факти и подлежи на обсъждане наред с останалите доказателства по делото, е неотносима към настоящия случай. Въпросите по т. 7 и 8 от изложението на касационния жалбоподател се отнасят до правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото и прилагането на разпоредбата на чл. 272 ГПК и са обуславящи изхода на спора, поради което отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Тези правомощия са подробно разяснени в т. 1 - 3 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. С постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, между които са и посочените от касатора, е прието, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си. Според постоянната практика на ВКС, намерила израз и в цитираните от касатора решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК, въззивният съд може да препрати към мотивите на първата инстанция, но само като приеме, че обжалваното решение подлежи на потвърждаване и след като мотивира, защо оплакванията в жалбата са неоснователни, респ. защо събраните пред втората инстанция доказателства не променят крайния изход на спора /чл. 272 ГПК/. Дори и препращането към мотивите на първата инстанция съгласно чл. 272 ГПК не освобождава въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи във въззивната жалба, в рамките на предмета на проверката по чл. 269 ГПК, в качеството си на съд по съществото на спора - чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи. Неоснователни са доводите на касатора, че в случая апелативният съд не е изпълнил изискванията на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение. Съставът на Софийски апелативен съд е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, но е извършил самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, за да формира своите изводи от фактическа и правна страна по спорните въпроси по делото относно изпълнението на договора от страна на ищеца и приемането на изпълнената работа от възложителя, определени от оплакванията във въззивната жалба и доводите в отговора на жалбата. Наред с процесното споразумение за прекратяване на договора са обсъдени и останалите събрани доказателства, включително експертизи. Що се отнася до правилността на изводите на въззивния съд, то тя не би могла да бъде преценявана в производството по селекцията на касационните жалби. Настоящият състав на ВКС намира, че касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност не е тъждествена с касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция въз основа на мотивите към акта, без да е необходимо да се извършва присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Съгласно практиката на ВКС това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива пороци, водещи до квалифицираната форма на неправилност. Касационният жалбоподател не излага доводи за съществуването на нито една от изяснените възможни проявни форми на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, а се позовава на него само бланкетно. По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК за допускане на касационен контрол на въззивното решение. С оглед резултата по делото на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 6984, 24 лв. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение