Определение № 4922 от 30.10.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2486/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. И. П. и К. К. П., непълнолетен, действащ със съгласието на своя баща К. И. П., чрез общите им пълномощници адв. П. и адв. Б. против решение № 488 от 17.04.2025 г. по гр. д. № 996/2024 г. на Апелативен съд – София, 12-ти граждански състав. Ответниците П. Д. П. и Х. Д. П. (М.), чрез общия им пълномощник адв. В., са подали писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразяват становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендират разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е потвърдено решение № 413 от 23.01.2024 г. по гр. д. № 1618/2022 г. на Софийски градски съд, ГО, I-4 състав за отхвърляне на предявените от К. И. П. и К. К. П., непълнолетен, действащ със съгласието на своя баща К. И. П. срещу В. К. П. (починала в хода на делото, в производството пред втората инстанция и заместена при условията на чл. 227 ГПК от наследниците си по закон П. П. и Х. П.), П. Д. П. и Х. Д. П. (М.) искове с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД (главен) - за прогласяване нищожността на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № .../.... г. на С. С. – нотариус с рег. № 107 на НК, с който първите двама от ответниците продават на третата от тях 5/6 ид. ч. от апартамент № ..., находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] целият с площ от 84. 67 кв. м., заедно с избено помещение № ..., ведно с 4.866 % ид. ч. от общите части на сградата, за сумата от 25 963. 42 лв., поради противоречие с добрите нрави и с правно основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД и чл. 17, ал. 1 ЗЗД (евентуален) – за нищожност на продажбения договор като привиден, прикриващ дарение. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил от фактическа страна като безспорно, че с договор за покупко-продажба на идеални части от недвижим имот, сключен на 16.06.2008 г., ответниците В. К. П. и П. Д. П. продали на ответницата Х. Д. П. общо 5/6 идеални части (или общо 20/24 ид. ч.) от процесния (гореописан) апартамент срещу продажна цена от 25 963. 42 лева; че имотът е бил придобит на 21.11.1990 г. с договор за продажба през време на брака и в режим на съпружеска имуществена общност между ответницата В. К. П. и съпруга й Д. П. П., починал на 06.05.1995 г. и оставил за свои наследници по закон В. К. П. (съпруга) и П. Д. П., Х. Д. П. и М. Д. П. (негови деца – съответно син и дъщери). Последната от дъщерите на наследодателя Д. П. П. – М. Д. П., е починала на 27.01.2014 г. като е оставила за свои наследници ищците К. И. П. (съпруг) и К. К. П. (син). При тази фактическа обстановка решаващият състав е приел, че съгласно чл. 5, ал. 1 ЗН и чл. 9, ал. 1 ЗН, към датата на сключване на процесната сделка - 16.06.2008 г., собственици на прехвърления имот по наследяване, в качеството си на наследници по закон на Д. П. П. (починал на 06.05.1995 г.), са лицата: 1. В. К. П. (съпруга на Д. П. П.) – притежаваща 5/8 ид. ч. (15/24); 2. П. Д. П. (син на Д. П. П.) – с 1/8 ид. ч. (3/24); 3. Х. Д. П. (дъщеря на Д. П. П.) – с 1/8 ид. ч. (3/24); 4. М. Д. П. (дъщеря на Д. П. П.) – с 1/8 ид. ч. (3/24). Понастоящем, доколкото М. Д. П. и ответницата В. К. П. са починали, според инстанцията по същество собственици по реда на наследяването ( чл. 5, ал. 1 ЗН и чл. 9, ал. 1 ЗН ) на имота са: 1. ответниците П. Д. П. и Х. Д. П. (низходящи на наследодателите Д. и В. П.) – притежаващи общо 7/8 ид. ч. и 2. ищците К. И. П. и К. К. П. (преживял съпруг и низходящ на М. Д. П.) – притежаващи общо 1/8 ид. ч. Така е обоснован извод, че с атакуваната сделка ответниците В. К. П. и П. Д. П. са прехвърлили на ответницата Х. Д. П. 2/24 ид. ч. в повече от притежаваните от тях по наследяване 18/24 ид. ч. от процесния недвижим имот, т. е. са се разпоредили с повече права, отколкото са притежавали, тъй като въпросните 2/24 ид. ч. от процесния недвижим имот към момента на сделката са били притежание на М. Д. П., а понастоящем от ищците като нейни наследници по закон. В обжалваното решение са развити доводи, че решението на градския съд, предмет на инстанционен контрол, е валидно и допустимо (постановено при съществуващо и надлежно упражнено право на иск). Прието е, че твърдяната нищожност на съглашението като извършено без участието на наследника на общия наследодател (Д. П.), и наследодател на ищците – М. П., не може да обоснове негов порок в хипотезата на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД – поради накърняване на добрите нрави. Разяснено е, от една страна, че с правилото на чл. 9 ЗЗД е прокламирана свобода на договарянето, позволяваща на двете страни да направят конкретна преценка относно потребността от насрещните престации и тяхната взаимна еквивалентност. От друга страна е посочено, че добрите нрави не са писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Съдържанието на понятието „добри нрави“ следва да се търси в обективните морални категории, които са възприети в обществото, вкл. и относно еквивалентността на насрещните престации. Всяко явно несъответствие помежду им съставлява нарушение, водещо до нищожност на сделката. Прието е, че такава нарушение не произтича от твърденията на ищците и не се установява от данните по делото. Обстоятелството, че с оспорения продажбен договор са прехвърлени права, повече от притежаваните от продавачите по него, не рефлектира върху валидността му. То лишава сделката единствено от вещно – транслативния й ефект относно прехвърлените права от имота в повече, доколкото „никой не може да прехвърли повече от права, от колкото сам притежава“. Мотивиран е извод, че общо за 1/8 ид. ч. от процесния имот собствеността е на ищците като законни наследници на починалия техен наследодател М. Д. П.. Неучастието й в процесната сделка като продавач не може да обоснове нищожност на последната в хипотезата на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД (която определя като релевантни други юридически факти – наличие на такава неравностойност на престациите, при която едната от тях практически е сведена до липса на престация). Така главният иск е приет за неоснователен и отхвърлен. Разгледан и също за неоснователен е счетен предявеният евентуален иск с правно основание чл. 26, ал. 2, изр. 1, предл. 5 ЗЗД, във връзка с чл. 17, ал. 1 ЗЗД. Изложени са съображения, че в противовес с разпределението на доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК, ищците не са установили по делото, че действителната воля на страните по договора не е за продажба, а за дарение; че цената по договора не е платена и не е имало намерение за плащане, защото действителната воля е за безвъзмездност на прехвърлянето. Доколкото ищците не са ангажирали никакви доказателства в тази насока съдът е направил извод, че и евентуалната претенция не може да се уважи. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателите се позовават на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК с доводи за вероятна недопустимост на въззивното решение. Твърди се наличие и на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за селектиране на жалбата по въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички, събрани по делото доказателства, доводи и възражения на страните. Този въпрос според страната е обусловил изхода на делото и е разрешен от въззивния съд в отклонение с практиката на ВКС, вкл. задължителната такава, изразена в ТР № 1 от 04.01.2001 г., ОСГК, както и с решение №618 от 23.10.2024 г. по гр. д. № 4328/2023 г. на IV г. о. Касационното обжалване не следва да се допуска. Поставеният в изложението въпрос е свързан със задълженията на съда, вкл. и въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор, предмет на делото и касае приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Питането е привързано към оплакванията на касатора, че въззивният съд не е основал решението си на цялостен и обективен анализ на събраните по делото доказателства, не е направил преценка на доказателствата в тяхната съвкупна връзка и не е съобразил всички доводи и възражения на страната, което е довело до едностранчиви изводи. Обобщено по посочения по-горе начин, питането е обуславящо изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий, но не и допълнителния такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е създадена многобройна и последователна съдебна практика на ВКС, според която при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е сторил точно това и не се е отклонил от даденото по – горе правно разрешение. Налице са собствени мотиви при задължителна преценка на всички релевантни факти и обстоятелства, като въззивният съд мотивирано е приел, че ищците, чиято е доказателствената тежест в процеса, не са установили релевираните от тях основания за нищожност. Даден е и изричен отговор на доводите на ищците и на заявените с жалбата оплаквания за нищожност на процесния договор, като противоречащ на добрите нрави, тъй като била прехвърлена идеална част от него, която не принадлежи на продавачите, съответно като прикриващ дарение, тъй като цената по договора не е платена и не е имало намерение за плащане. При цялостен анализ и оценка на събраната доказателствена съвкупност, въззивният състав е приел, че в случая не се констатира противоречие с добрите нрави. Обосновал е решаващ извод, че макар и продавачите по процесната сделка да се прехвърлили повече права от притежаваните от тях, това не прави сделката нищожна. Дали въпросният анализ е правилен по същество, в производството по селекция на касационната жалба ( чл. 288 ГПК ) не може да се проверява – в това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, а по посочения процесуалноправен въпрос тези разрешения не противоречат на практиката на ВКС. Затова по този въпрос няма основание за допускане на обжалването. Не може да се допусне касационен контрол и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК при твърдението, че обжалваното решение е вероятно процесуално недопустимо. Съгласно трайната съдебна практика на ВКС, хипотези на произнасяне по непредявен иск, водещи до недопустимост на постановеното решение, са налице, когато съдът е излязъл вън от спорния предмет, като е присъдил нещо различно в сравнение с исканото от ищеца, респ. когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало се е произнесъл по предмет, за който не е бил сезиран. В случая обжалваното решение не страда от такива пороци. Напротив, инстанционният контрол е проведен при надлежно упражнено право на жалба срещу съдебен акт на първостепенния съд и въззивният състав е постановил своето решение при твърдяните факти, от които произтича спорното право и в пределите на търсената защита, като е потвърдил обжалвания пред него резултат за отхвърляне на предявените искови претенции за нищожност. При изложените по – горе решаващи мотиви за отсъствие на релевираните от жалбоподателите основания за нищожност, обстоятелството, че в решението съдът е съобразил константната съдебна практика на ВКС, съгласно която продажбата на чужд имот не е нищожна, но не поражда вещнотранслативен ефект, не обективира произнасяне извън предмета на спора и не налага извод, че постановеното от него решение е недопустимо. Такъв порок на въззивния съдебен акт не се открива. В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 2 ГПК, поради което искането за селектиране на жалбата не може да се уважи. При този изход на делото касаторите дължат на ответниците по жалба заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 3 000 лв. и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 6/6.11.2013г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.