Определение № 60643 от 06.10.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1537/2021 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на П. П. Т., с адрес в [населено място], представляван от адв. А. А., против въззивното решение № 1481 от 3 декември 2020 г., постановено по в.гр.д. № 2353/2020 г. по описа на апелативен съд София, с което се потвърждава решение № 1563 от 4 май 2020 г., постановено по гр.д. № 19/2019 г., по описа на окръжен съд Благоевград, в частта му, с която искът на Т. за осъждане на Прокуратурата на Република България да му заплати сумата над 7000 лева до пълния предявен размер от 70000 лева, представляващи претърпени неимуществени вреди в резултат на нарушеното му право като обвиняем на „разумен срок“ на разглеждане и решаване по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС на прокурорска преписка № 11610/2009 г., ДП № 5096/2010 г. по описа на СДВР, с последен номер ДП № 244 ЗМ-24/2016 г. по описа на ОД МВР Благоевград, е отхвърлен като неоснователен. В касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение страда от всички пороци по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Според касатора, правилно е приетото от първата инстанция, че периодът на разследване е текъл в продължение на седем години и половина, но неправилно е счетено, че разумната продължителност на разследването е нормално да се допусне за половината от този срок – между различните органи на прокуратурата се е развил спор за подследственост, който не е по вина на касатора, и който е продължил изключително дълго време. Неправилно е определен размерът на дължимото обезщетение, изцяло възприет и от въззивния съд – не са взети предвид: продължителността и тежестта на повдигнатите няколко обвинения и привличането на касатора в качеството му на организатор на организирана престъпна група, броя на деянията и техния вид, неговата възраст и социално положение, данните за личността му, големия интензитет на негативното влияние на наказателното преследване върху общото психологическо състояние и здраве на касатора; не е отчетено, че наказателното преследване е повлияло изключително негативно на бизнеса на касатора и на доверието на хората към него, както и на авторитета му в обществото; процесът се е отразил негативно на здравето на касатора; полицейската операция е била силно медийно отразена с присвоени квалификации за случая и личността на касатора. Поддържа се, че съдът не е съобразил събраните писмени и гласни доказателства, установяващи претърпените болки и страдания от продължителността на наказателното производство; съдът не е посочил и какво е значението на съответните обстоятелства при определянето на размера на обезщетението – как всяко от тях се отразява върху него. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа, че обжалваното решение е недопустимо и очевидно неправилно. Поставят се правни въпроси, за които се твърди, че са в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Ответникът Прокуратура на Република България не представя отговор на касационната жалба. Съдът взема предвид, че против ищеца е водено досъдебно производство в продължение на седем години и четири месеца, с повдигнато обвинение за ръководство на организирана престъпна група, състояща се от касатора и още четири лица, с цел осуетяване на установяването на данъчни задължения в особено големи размери, за това, че водил счетоводна отчетност и е ползвал счетоводни документи с невярно съдържание - престъпление по чл. 321, ал.1, вр. чл. 255, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК. През 2015 г. досъдебното производство е частично прекратено, и е останало висящо срещу касатора за престъпление по чл. 255, ал. 1, т. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК. Касаторът е подал заявление до Инспектората на Висшия съдебен съвет за определяне на обезщетение от държавата по административен ред за претърпени вреди от бавно правосъдие. От разпита на свидетели се установява, че воденото досъдебно производство се отразило на цялото семейство, ищецът имал постоянно главоболие, на няколко пъти получил инсулт; касаторът и съпругата му били арестувани след нахлуване в дома им на хора с качулки, наложило се да се преместят в София, за да продължат живота си, и още се чувстват притеснени; касаторът престанал да общува с приятелите си и се затворил в себе си, не искал да говори, не излизал навън. Съдът е счел, че със свидетелски показания не могат да се установява причинна връзка между влошеното здравословно състояние на касатора и повдигането на обвинение, респективно с влизането на разследващите в дома му и неговия арест, а такава връзка може да се установи само със средствата на специални експертни знания. Свидетелските показания са кредитирани в частта им, с която са възприети лично от свидетелите факти, които са житейски логична последица като преживявания на едно лице след отказ от защита на правата му от страна на държавата чрез нейните правосъдни органи. Съобразявайки изложените твърдения в исковата молба и уточнението към нея, съдът сочи, че правилото на чл. 2б ЗОДОВ предвижда отделна хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на граждани и юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок по смисъла на чл. 6, § 1 КЗПЧОС; предвидената уредба за обезщетяване на вреди от бавно правосъдие чрез регламентация на процедурата в две фази – административна и съдебна, с оглед идентичността на страните в тези фази и общата цел на производството, мотивират съда да приеме, че направеното от държавата чрез нейния субституент предложение за споразумение поради претърпени вреди от бавно правосъдие в административната част на производството я обвързва в съдебната фаза като форма на извънсъдебно признание, а съдът е властен да определи размера на дължимото обезщетение по реда на чл. 52 ЗЗД, без да е обвързан от размера на обезщетението, предложен в административното производство. Взема се предвид, че с влязлото в сила първоинстанционно съдебно решение в осъдителната му част се установява по обвързващ начин, че касаторът е пострадал от бавно правосъдие, като в качеството на обвиняем е нарушено правото му на разглеждане и решаване в разумен срок на досъдебното производство, водено срещу него. Съобразно примерните критерии по чл. 2б ЗОДОВ, се съпоставя продължителността на воденото производство и разумния срок, за който лицето следва да получи правосъдие, като се държи сметка за баланса на интересите на лицето да получи бързо правосъдие и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на съдебно производство, с цел постановяване на законосъобразен съдебен акт, и по-конкретно сложност на делото (естество на фактите, които следва да бъдат установени, броят на участници в производството и на свидетелите), естеството на необходимите доказателства, необходимостта от получаване на доказателства от чужбина, броят на участващите в производството лица с повдигнати обвинения и поведението на компетентните органи, съединяването на делото с други дела, встъпването на други лица в процеса и пр. Изрично е подчертано, че вредите, които се обезщетяват по реда на чл. 2б ЗОДОВ, са различни от тези, които се обезщетяват по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ – двата иска са различни, отделно уредени, и дори да се предявяват кумулативно, имат различен обект на обезщетяване; различни са предпоставките за ангажиране отговорността на държавата, правопораждащите факти, съответно твърдените неимуществени вреди, чието обезщетяване се търси, са породени от различни обстоятелства при двата иска; при предявен иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ може да се съобрази продължителността на производството, водено против ищеца, и по-голямата продължителност на процеса до доведе до по-голям размер на обезщетение, но това е период на търпене на последиците от незаконно обвинение, а не обезщетение за бавно правосъдие, като голяма част от претендираните неимуществени вреди са в причинна връзка с незаконното обвинение, а не с продължителния период на досъдебното производство. В този смисъл извършеното претърсване в дома на касатора, стреса от него, широкото медийно отразяване на производството сочат неимуществени вреди, които се търпят независимо от продължителността на процеса и са пряка последица от незаконното обвинение, съответно не са относими и за тях не се дължи обезщетение по чл. 2б ЗОДОВ. Съдът отрича доказателствата по делото да сочат, че претендираните за обезщетяване влошавания на здравословното състояние на касатора да са причинени от продължителността на досъдебното производство. Счетено е, че не се установява от воденото досъдебно производство в неразумно дълъг срок касаторът да е претърпял вреди в необичайно висок размер – те да са по-интензивни, по-продължителни и по-силни от обичайните за нормален индивид в идентично положение; в съответствие със възприетото в практиката, че при доказването на неимуществените вреди на процесното основание съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на производството причинява неимуществени вреди, и предвид липсата на доказателства за обратното, е счетено, че касаторът вследствие на нарушеното му право на разглеждане на делото му в разумен рок, е претърпял обичайни вреди в обичаен обем – касаторът е бил с чисто съдебно минало, в работоспособна възраст, и продължителността на воденото досъдебно производство се е отразило на неговото психическо състояние, отношенията му с близки, колеги и семейството му и начина му на живот в обичаен обем; в продължителен период от време той не е имал възможност да изчисти името си, което следва да се приеме за засягане на неговата чест, достойнство и на вярата му в държавните институции. Соченото мотивира съда да приеме, че описаните негативни изживявания са обезщетими със сумата 7000 лева, както е прието и от първата инстанция. Неоснователно се твърди от касатора, че обжалваното въззивно решение е недопустимо. Още с т. 9 на ППВС № 1/1985 г. е прието, че недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество. В съответствие с тези постановки съдебната практика приема, че съдебното решение е недопустимо, когато по някаква причина съдът не е сезиран с разглеждането на спора, но въпреки това е постановил решение – такива са случаите, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата ( чл. 14 ГПК ), или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледал непредявен иск и не е разгледал предявения; или се е произнесъл при липса на право на иск или при ненадлежно упражнено право на иск - по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното му упражняване; при оттегляне или отказ от иска, когато не е направено искане за възобновяване на производството, спряно по взаимно съгласие на страните, и др. (сравни решение № 193 по гр.д. № 1494/2018 г., I г.о., решение № 332 по т.д. № 2976/2017 г., II т.о.). В разглеждания случай порок от сочената категория не се открива. Касационният съд приема, че поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. Изобилната и еднопосочна съдебна практика по тях не очертава наличието на основание за даване на друго или на корективно тълкуване от настоящия съдебен състав Пита се как следва да се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към който препраща чл. 4 ЗОДОВ, и при определяне размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди съдът следва ли да извършва преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства, и следва ли съдът освен да обсъди всички установени по делото и относими за конкретния случай обективно съществуващи обстоятелства, да извърши и отрази в мотивите си своята преценка относно тяхното конкретно значение за определяне на справедлив размер на обезщетението. Касаторът поддържа, че дадените от въззивния съд разрешения по тези въпроси са в противоречие с практиката на ВКС според решение № 100 по гр.д. № 2682/2018 г., ІV г.о., и решение № 179 по гр.д. № 4551/2017 г., ІІІ г.о. В първото от сочените от касатора решения ВКС разглежда случай, в който нарушаването на правото на разглеждане на делото в разумен срок от правозащитния орган се преценява в контекста на искане за обезщетяване на вреди, произтекли от незаконно обвинение в извършване на престъпление. Касационният съд приема, че е справедливо неспазването на разумния срок да обосновава завишаване на глобално определеното обезщетение за претърпени неимуществени вреди от незаконното наказателно преследване, като на преценка се подлагат интензивността на конкретно предприетите действия в хода на разследването, субективното вътрешно и обективното обществено отражение на обвинението, въздействието на наказателното производство и неговата продължителност върху начина на живот и поведение на лицето, както и отражението на търпяната процесуална принуда върху конкретната личност. Второто сочено решение на ВКС тълкува приложението на закона във връзка с неговите предпоставки за възникване на основание за обезщетяване на неимуществените вреди в контекста на незаконно наказателно преследване и кои обстоятелства подлежат на преценка при такава претенция. В разглеждания случай въззивният съд не се е отклонил както от цитираната съдебна практика, така и от неизменното разбиране, поддържано в съдебните актове, за приложимостта на постановките на т. II на ППВС № 4/1968 г. при определяне на справедливото възмездяване на претърпени неимуществени вреди от неспазване на разумния срок за разглеждане на делото. Противно на тезата на касатора, съдът е посочил фактите, обосноваващи извода му за справедлив размер на обезщетението за нарушаване на правото за разглеждане на делото в разумен срок, а твърдените от касатора като несъобразени такива касаят общия състав на претенция за обезвреда при незаконно наказателно преследване. От мотивите на обжалвания съдебен акт е ясно в съответната времева рамка на кои обстоятелства е даден превес с оглед определянето на справедливо обезщетяване. Съдът ясно е посочил в каква част кредитира свидетелските показания и какви са причините за това. Ако касаторът приема, че неправилно са ценени, или са пренебрегнати доказателства за претърпени от него вреди в рамките на конкретно заявената претенция, то допускането на касационното обжалване се предпоставя от правен въпрос за допуснати в този смисъл нарушения на съдопроизводствените правила, какъвто не се поставя. Неоснователно е твърдението на касатора, че обжалваното решение е очевидно неправилно. В практиката на ВКС ясно се застъпва разбирането, че очевидната неправилност на постановените от въззивните съдилища съдебни актове, въведена от законодателя като самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване със ЗИД ГПК, обн. ДВ бр. 86/2017 г., не е тъждествена с неправилността, произтичаща от предвидените в чл. 281, т. 3 ГПК основания за касационно обжалване. За да е очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, въззивното решение трябва да страда от особено тежък порок, който може да бъде съзрян от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол по чл. 290, ал. 2 ГПК проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия – т.е. порокът следва да е установим пряко от мотивите на обжалвания съдебен акт. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, без последното да съставлява особено тежък случай, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В процесния случай следва да се приеме, че твърдяната хипотеза на особено съществен порок на въззивното решение не се установява. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,