Определение № 1870 от 28.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3993/2022 г.

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ищеца по делото ЗК „Лев инс“ АД срещу решение № 53/26.04.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 659/2021 г. на Пловдивския апелативен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено първоинстанционното решение № 455/26.11.2019 г. по гр. дело № 138/2018 г. на Пазарджишкия окръжен съд, е отхвърлен, предявеният от жалбоподателя срещу С. П. Щ., иск с правно основание чл. 203, ал. 2 от КТ за осъждане на ответницата да заплати на ищеца-касатор следните суми: сумата 233 555.54 лв. – заплатени застрахователни премии, но неотчетена от Агенция Пазарджик, данни за което се съдържат в справка от уеб-портал, представляващ портал с възможност за отдалечен достъп до системата на застрахователя за сключване на застрахователни полици; сумата 5 995.61 лв. – по сключени застрахователни договори с договорено разсрочено плащане на премията, по които са издадени сметки за платена премия на текуща вноска на клиенти, заплатили вноските си на съответния падеж, които не са били отчетени от агенцията; и сумата 50 248.16 лв. – сключени договори през офисите на агенцията, издадени застрахователни полици и сметки към тях за платени премии, и неотчетени от агенцията; ведно със законната лихва върху главниците, считано от 30.01.2018 г. до окончателното им изплащане.

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност на решението – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.

В изложението на дружеството-жалбоподател по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК (което е инкорпорирано в касационната му жалба, предвид и писменото `и уточнение от 17.08.2022 г.), като общи основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, са формулирани следните правни въпроси: 1) относно разпределянето на тежестта на доказване при спор относно пълна отчетническа отговорност по чл. 207, ал. 1, т. 2 от КТ; и 2) възможно ли е бездействие да бъде увреждащо деяние. Касаторът навежда допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК, като поддържа, че въззивният съд разрешил тези въпроси в противоречие с практиката на ВС и ВКС, а именно: първият въпрос – в противоречие с решение № 56/10.03.2010 г. по гр. д. № 540/2009 г. на III-то гр. отд. на ВКС и вторият въпрос – в противоречие с т. 1 от ППВС № 7/30.12.1959 г. Във връзка с оплакванията си за процесуална недопустимост на въззивното решение жалбоподателят-ищец навежда и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 2 от ГПК – вероятна („потенциална“) недопустимост на решението. В тази връзка поддържа, че решението било постановено при игнориране на твърденията му в исковата молба и уточненията на същата за умишлено бездействие на ответницата по отношение изпълнение на нейните задължения като отчетник, а именно: „…вследствие на нейни умишлени действия не са били отчетени на дружеството получените парични средства от заплатени застрахователни премии по застрахователни договори, сключени чрез застрахователни посредници“, което умишлено бездействие счита да е в пряка и непосредствена причинно-следствена връзка с установените щети, настъпили за него. Поддържа също, че въззивният съд приел, че твърденията на ищеца се изчерпвали само с активно поведение и на тази основа приел: „при така събраните доказателства не се установява каквито и да било умишлени действия от страна на ответника Щ., пряко довели до липсите под формата на неотчетени застрахователни премии или подпомагащи увреждането на ищеца…“. Касаторът излага и съображения, че този решаващ извод на съда не бил просто погрешен, а бил в противоречие с фактическите основания на иска и по този начин водел до „потенциална“ недопустимост на решението, което според него било постановено на основание, различно от наведеното. Жалбоподателят сочи и основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, като поддържа, че тя била под формата на необоснованост, изразяваща се в логическо противоречие между установените факти, че ответницата имала преки отчетнически функции и извода, че била „отчетник без такива“, а е осъществявала само контрол и надзор върху лица с преки отчетнически функции.

Ответницата С. Щ. в отговора си на касационната жалба излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – за неоснователност на жалбата.

По наведените основания за допускане на касационното обжалване съдът намира следното:

След подробно обсъждане на изложеното в исковата молба и в многобройните и уточнения по делото, включително съобразно указанията на предходния състав на касационната инстанция, който е приел, че исковата молба е нередовна, в обжалваното пред настоящия състав на ВКС въззивно решение апелативният съд е приел, че с твърдените от него обстоятелства ищецът ангажира пълната имуществена отговорност на ответницата за причинените му като неин работодател имуществени вреди през процесния период, през който въз основа на сключен трудов договор тя е заемала ръководна длъжност, свързана с организиране и контрол на финансовата дейност на Агенция „Пазарджик 1“ като структурно звено на ищцовата застрахователна компания, и през който период вследствие на нейни умишлени действия не са били отчетени на дружеството-ищец получените парични средства от заплатени застрахователни премии по застрахователни договори, сключени чрез застрахователни посредници, които са били присвоени от касата. Предвид указанията на предходния състав на ВКС въззивният съд е изтъкнал, че изрично се отрича от ищеца ответницата да е имала качеството на търговски пълномощник, и в качеството и на такъв да е сключвала договори със застрахователни брокери, получените по които от тях плащания от застрахователни премии тя да не е отчела на дружеството по отчетна сделка. Съдът е приел, че дори ответницата да е сключвала такива договори като търговски пълномощник, вътрешните и отношения с ищцовото дружество отново биха се уреждали от трудовия договор, в изпълнение на задълженията по който тя е сключвала сделките, свързани със застрахователната дейност на компанията, а не от договор за поръчка, на основание какъвто да се ангажира отговорността и по чл. 284, ал. 2 от ЗЗД – при липса на отчетна сделка. Въззивният съд е обобщил, че обстоятелствата, на които се основава искът, сочат на правна квалификация по чл. 203, ал. 2 от КТ, във вр. с чл. 45 от ЗЗД, каквато е и дадената от първоинстанционния съд правна квалификация, и по фактическия състав на която, съобразно очертания от ищеца предмет на спора, е постановено обжалваното първоинстанционно решение, което се явява допустимо, като постановено именно по предявения иск.

Във връзка с правната квалификация на иска въззивният съд е направил и изрични разграничения, като е посочил, че пълната имуществена отговорност по чл. 207, ал. 1, т. 2 от КТ за липси е приложима само за работници или служители, изпълняващи отчетнически трудови функции, свързани със събиране, съхраняване, разходване или отчитане на финансови и материални ценности, с които те пряко боравят; в този случай вредата за работодателя е причинена по небрежност. Съдът е изтъкнал, че лицата с ръководни функции, които упражняват непосредствен контрол върху други работници с отчетнически функции, не носят отговорност за липси по чл. 207, ал. 1, т. 2 от КТ, независимо че са имали досег до липсващите ценности, тъй като те не са им били връчени за управление и пазене във връзка с прякото изпълнение на трудовите им задължения. Посочил е и че тези лица носят ограничена имуществена отговорност по чл. 206, ал. 2 от КТ при допусната небрежност, и пълна имуществена отговорност по чл. 203, ал. 2 от КТ, когато са извършили умишлени действия, увреждащи или подпомагащи увреждането на работодателя. Въззивният съд е изтъкнал и че в случая ищецът основава претенцията си за ангажиране на пълната имуществена отговорност на ответницата на заеманата от нея ръководна длъжност, свързана с планиране, организиране, регулиране и отчитане на цялостната финансова дейност на Агенция „Пазарджик“, която длъжност неправилно се квалифицира от ищеца като отчетническа функция и не съставлява такава по смисъла на чл. 207, ал. 1, т. 2 от КТ, тъй като не включва задължения по прякото събиране и отчитане на заплатените от застрахованите по сключените застрахователни договори лица премии. В алтернатива апелативният съд е посочил, че дори и да се приеме, че наред с ръководните, ответницата е осъществявала и такива функции, приемайки директно плащания по сключени от нея застрахователни договори или по отчетени лично на нея от застрахователни брокери премии, доколкото ищецът не твърди липсващите парични средства да са събраните именно от нея, а да се касае за такива, постъпили в Агенцията в резултат на сключваните от всички работещи към нея служители застрахователни договори и на отчетените им от застрахователните посредници, то отговорността и отново се ангажира не с оглед нейни отчетнически функции, а във връзка с ръководните и контролните и функции.

На следващо място, след подробно обсъждане на относимите доказателства по делото, въззивният съд е приел, че през процесния период ответницата е била ръководител и е изпълнявала ръководната трудова функция в Агенция „Пазарджик“, включваща и надзор над изпълняващите отчетническа дейност служители от офисите към агенцията.

Също след подробно обсъждане, въззивният съд е възприел заключението на съдебно-счетоводната експертиза (ССчЕ) по делото, че неотчетените от Агенцията на ищцовото дружество застрахователни премии и вноски възлизат общо на 245 956.34 лв., след приспадане на дължимите комисионни възнаграждения.

От друга страна въззивният съд е посочил, че от това експертно заключение не се установява по какъв начин са били платени в Агенцията неотчетените от нея на ищцовото дружество застрахователни премии – по банков път, в брой или чрез пост-терминал, при положение, че тези начини на разплащане са били прилагани паралелно, съгласно показанията на свидетелката Б. – управител на офиса в [населено място], свидетелката К. – управител на офиса в [населено място] и свидетелката С. – счетоводител в Агенция „Пазарджик“. Въззивният съд е изтъкнал, че това обстоятелство е от значение за деликтната отговорност на ответницата, предвид наведените от ищеца обстоятелства относно механизма на присвояването на средствата чрез отнемането им от касата в офиса, което предполага плащане в брой, каквито и изрични твърдения има ищецът. В тази връзка апелативният съд е обсъдил показанията на разпитания при новото разглеждане на делото от въззивната инстанция свидетел Б., който според заключението на ССчЕ е бил основен потребител на отчетени в Агенцията застрахователни премии в информационната система. Според показанията на този свидетел, като застрахователен брокер той отчитал парите от застрахователните полици в брой на служителките в офиса в [населено място], които са били три, и се отчитал на тази, която е на смяна, а не на точно определена от тях. Въззивният съд е приел, че дори показанията на свидетеля за отчитане в брой да бъдат кредитирани, при липсата на представени по делото разписки или приходни касови ордери, каквито според горепосочените три свидетелки са били издавани в тези случаи, и за представянето на каквито по делото на ищеца е била дадена няколкократно възможност, липсват доказателства ответницата Щ. да е имала пряк личен или служебен физически достъп до така отчетените от свидетеля и до останалите постъпили в брой в Агенцията парични средства. Съдът е изтъкнал, че ищецът не е представил доказателства и в подкрепа на твърденията си, че офисът, в който се е помещавала Агенцията, да е бил собственост на управлявано от ответницата или дъщеря и търговско дружество, като е приел и че само по себе си това обстоятелство не е и достатъчно да обоснове извод за осъществяване на безпрепятстван достъп до офиса и находящата се в него каса, в която са се съхранявали паричните постъпления от дейността на Агенцията. В тази връзка съдът отново е обсъдил показанията на свидетелката С., в които тя сочи, че офисът се е състоял от две помещения, едното от които салон за клиенти, в който е било и работното място на ответницата Щ., а другото – стая, в която са идвали да се отчитат агентите и брокерите, и в която е работела свидетелката като счетоводител на Агенцията; именно в тази стая се е намирала касата, която се е заключвала и за нея е имало само един ключ, който се е държал от същата свидетелка С.; при нейно отсъствие тя го е оставяла, но винаги при предаване на касата и при получаването и обратно се е правел опис на наличността, и никога не са били констатирани липси при предаването и приемането и. При така събраните и обсъдени доказателства въззивният съд е достигнал и до решаващия си извод по делото, че не се установява извършването на каквито и да било умишлени действия от страна от страна на ответницата Щ., които пряко да са довели до липсите под формата на неотчетените застрахователни премии, или подпомагащи увреждането на ищеца, поради което не е налице наведеното основание за ангажиране на отговорността и за вреди, като служител с ръководни и контролни функции по трудово правоотношение. С оглед това апелативният съд е извел и крайния си извод за неоснователност на предявения иск.

Настоящият съдебен състав намира, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване на така постановеното и мотивирано въззивно решение, като съображенията за това са следните:

Не е налице поддържаната от страна на касатора-ищец, вероятна недопустимост, евентуално – очевидна неправилност на решението, тъй като въззивният съд нито е „игнорирал“ твърденията на дружеството-ищец „за умишлено бездействие“ на ответницата по отношение изпълнение на нейните задължения „като отчетник“, нито пък са вътрешно противоречиви, респ. – очевидно необосновани съображенията на съда относно вида и обхвата на претендираната по делото имуществена отговорност на ответницата, произтичаща от нейната трудова функция. Апелативният съд е квалифицирал предявения иск като такъв с правно основание чл. 203, ал. 2 от КТ (прецизното посочване на приложимата норма е чл. 203, ал. 2, предл. 1 от КТ), във вр. с чл. 45 от ЗЗД, след обстойно обсъждане на всички твърдения в исковата молба и многобройните и уточнения по делото, и предвид наведените с тях релевантни обстоятелства, че ищцата е причинила процесната имуществена вреда на ищцовото дружество, в качеството си на ръководител на неговото структурно подразделение Агенция „Пазарджик“, чрез нейни умишлени действия (деяния), изразяващи се в присвояване на постъпвалите в брой в касата на Агенцията парични суми, които не са били отчетени. Както стана ясно, във връзка с така дадената правна квалификация въззивният съд изрично е направил разграничение между пълната имуществена отговорност на прекия отчетник за липси по чл. 207, ал. 1, т. 2 от КТ, ограничената имуществена отговорност на ръководителя по чл. 206, ал. 2 от КТ и пълната имуществена отговорност на ръководителя (както и на всеки друг работник или служител) за умишлено причинена вреда на работодателя по чл. 203, ал. 2, предл. 1 от КТ. След обстойно обсъждане и на доказателствата по делото, въззивният съд е и установил от тях, че ищцата е осъществявала именно ръководната трудова функция в Агенция „Пазарджик“, включваща и надзор над изпълняващите пряка отчетническа дейност служители от офисите към агенцията, като наред с това съдът изрично и мотивирано е отрекъл да е налице поддържаната от страна на ищеца пряка отчетническа трудова функция на ответницата по смисъла на чл. 207, ал. 1, т. 2 от КТ. Също след обстойно обсъждане на относимите доказателства, апелативният съд е приел и че по делото липсват такива ответницата да е имала пряк личен или служебен физически достъп до постъпвалите в брой в касата на Агенцията парични суми, предвид което е достигнал и до решаващия си извод, че не се установява извършването на каквито и да било умишлени действия от страна от страна на ответницата, които пряко да са довели до липсите под формата на неотчетените застрахователни премии, или подпомагащи увреждането на ищеца, поради което не е налице наведеното основание за ангажиране на отговорността и за вреди, като служител с ръководни и контролни функции по трудово правоотношение. При така приетото от въззивния съд, не е налице произнасяне по основание на иска, различно от наведеното, в каквато насока са съображенията на касатора-ищец, нито е налице твърдяната от него очевидна необоснованост, респ. – очевидна неправилност на обжалваното решение. В тази връзка, предвид и разясненията, дадени с т. 1 от тълкувателно решение (TP) № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, следва да се отбележи и че несъгласието на жалбоподателя (който в случая и в касационната си жалба продължава да поддържа, че отговорността на ответницата следвало да се ангажира на основание чл. 207, ал. 1, т. 2 от КТ) с правните изводи на въззивния съд, само по себе си не съставлява основание за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.

От гореизложеното следва и че първият процесуалноправен въпрос, формулиран от страна на жалбоподателя (относно разпределянето на тежестта на доказване при спор относно пълна отчетническа отговорност по чл. 207, ал. 1, т. 2 от КТ) стои изцяло извън предмета на спора по делото, не е обуславящ правните изводи на въззивния съд и е без значение за постановения от него краен резултат, поради което и не осъществява общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване – също съгласно т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.

Употребата в решаващия извод в обжалваното решение на правния термин „действия“, който е по-тесен по смисъл от термина „деяния“, не означава, че апелативният съд е отрекъл възможността деликтното увреждане да се осъществи чрез бездействие, поради което вторият формулиран от касатора материалноправен въпрос (възможно ли е бездействие да бъде увреждащо деяние), нито също е от обуславящо значение за правните изводи в обжалваното решение и за изхода на спора по делото, нито пък е разрешен в противоречие със сочената от жалбоподателя т. 1 от ППВС № 7/30.12.1959 г., в която е прието, че отговорност за непозволено увреждане по чл. 45 от ЗЗД носят само физическите лица, които са причинили вредата чрез свои виновни действия или бездействия.

В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице наведените от касатора основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, предл. 2 и предл. 3 от ГПК. Съдът намира, че не е налице и друго – ненаведено от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 2 от ГПК за служебно допускане на касационното обжалване.

Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение