Определение № 50159 от 14.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3327/2022 г.

Производство по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ответниците по делото Б. Н. Н., А. Г. Н. и Т. Б. Н. срещу решение № 91/08.03.2022 г., постановено по възз. гр. дело № 653/2021 г. на Софийския окръжен съд. С обжалваното въззивно решение, като е потвърдено в обжалваната част първоинстанционното решение № 97/29.04.2021 г. по гр. дело № 843/2019 г. на Самоковския районен съд, на основание чл. 135, ал. 1 от ЗЗД е обявен за относително недействителен по отношение на ищеца П. М. Г., сключеният между жалбоподателите-ответници – Б. и А. Н., като дарители, и Т. Н., като надарена, договор за дарение на недвижим имот (подробно описан), находящ се в [населено място], ул. „19-та” № 6, общ. Самоков, обективиран в нотариален акт № .. г., том .., рег. № .., дело № .. г. на нотариус с рег. № ..; в тежест на жалбоподателите са възложени разноските за въззивното производство по делото. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани за това лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на същото, поради съществено нарушение на процесуалните правила, нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на касаторите Никушеви, като общи основания по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, са формулирани следните правни въпроси: 1) допустим ли е иск по чл. 135 от ЗЗД при хипотеза, че записът на заповед не ми е предявен надлежно; и 2) допустим ли е иск по чл. 135 от ЗЗД при хипотеза, че не отричам задължението си и притежавам имущество (включително имоти) лично на мое име, многократно надхвърлящо задължението ми. Жалбоподателите сочат, че касационното обжалване трябва да се допусне на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, но без да излагат каквито и да било съображения, формулираните от тях два правни въпроса, да са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на тази процесуална разпоредба. Вместо това, в изложението се поддържат становище, твърдения и доводи по съществото на правния спор по делото. Ответникът по касационната жалба – ищецът П. Г. в отговора на жалбата излага съображения, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, евентуално – за неоснователност на жалбата. Настоящият съдебен състав намира, че няма основание за допускане на касационното обжалване на решението на въззивния съд. Макар формулировката и на двата правни въпроса в изложението на касаторите да започва с израза: „допустим ли е иск по чл. 135 от ЗЗД“, останалата част от съдържанието им по никакъв начин не кореспондира с процесуалните предпоставки за допустимост на иска по чл. 135 от ЗЗД. В касационната жалба и изложението към нея не се и навеждат оплаквания и доводи за процесуална недопустимост на обжалваното въззивно решение, включително – поради недопустимост на разгледания с него иск по чл. 135, ал. 1 от ЗЗД. При извършената служебна преценка, настоящият съдебен състав не намира основание и за служебно допускане на касационното обжалване в която и да било от хипотезите по чл. 280, ал. 2 от ГПК. На следващо място, дори предвид оплакванията, твърденията и доводите, поддържани в касационната жалба и изложението към нея, да се приеме, че с поставените два правни въпроса касаторите имат предвид основателността (а не допустимостта) на иска по чл. 135 от ЗЗД, то и в този случай двата въпроса не осъществяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Това е така, защото във фазата по селектиране на касационната жалба по реда на чл. 288 от ГПК касационната съдебна инстанция не може (недопустимо е) да се произнася и да взема становище относно основателността на предявения по делото иск, респ. – да обсъжда в тази връзка конкретни обстоятелства и доказателства, каквото обсъждане в случая изискват формулировките и на двата правни въпроса: на обстоятелството, предявен ли е надлежно записът на заповед (първият въпрос); и на обстоятелството, притежават ли ответниците-дарители имущество (включително имоти), „многократно надхвърлящо“ задължението им по записа на заповед (вторият въпрос). Тези обстоятелства не са обсъждани и от въззивния съд в мотивите към обжалваното решение, респ. – с него не е дадено разрешение на никой от двата правни въпроса, поради което същите са и необуславящи правните му изводи. Тези правни въпроси са и без никакво значение както за изхода на конкретния спор по настоящото дело, така и за изхода на който и да било съдебен спор по предявен иск по чл. 135 от ЗЗД, поради което също не съставляват общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване, нито пък са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 на от ГПК (още повече, че и самите касатори не излагат никакви съображения в тази насока), респ. – не е налице и тази допълнителна предпоставка за допускане на касационното обжалване на въззивното решение (в този смисъл са и задължителните указания и разяснения, дадени с т. 1 и т. 4 и мотивите към тях от тълкувателно решение (ТР) № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). В тази връзка следва да се посочи и че правните изводи и съображения на окръжния съд, изложени в мотивите към обжалваното решение, са в пълно съотвествие както с разясненията, дадени в мотивите към т. 2 от ТР № 2/09.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, на които въззивният съд изрично се е позовал, така и с формираната по реда на чл. 290 от ГПК, трайно установена практика на ВКС по тълкуването и приложението на разпоредбите на чл. 135 от ЗЗД. В заключение – касационното обжалване не следва да се допуска, тъй като не са налице основания за това по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. Предвид изхода на делото, съгласно чл. 78, ал. 1 и чл. 81 от ГПК жалбоподателите-ответници дължат и следва да бъдат осъдени да заплатят на ищеца, претендираните и направени от него разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение (ведно с начисления ДДС) за защитата му в производството пред настоящата съдебна инстанция, а именно – сумата 6 720 лв. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение