Определение № 50403 от 17.10.2022 г. на ВКС по гр. д. № 1726/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Й. П. М. –ищец в производството, подадена чрез процесуалния му представител адв.Д. Г. от АК-В., срещу въззивното решение № 1835 от 7.12.2021 г. по в.гр.д.№ 2397/2021г., на Окръжен съд – Варна, ГО, с искане да се допусне касационното му разглеждане, същото да се отмени и искът да се уважи. В касационната жалба се подържа, че въззивното решение е неправилно поради необоснованост и нарушение на материалния закон, твърди, че мотивите на решението са неразбираеми, съдържат противоречиви мотиви и правни изводи, неправилно са приложени и законови презумпции. Представено е и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Претендират се разноски за всички съдебни инстанции. Ответникът по касация А. М. Ч.-Г. - ответник в производството, чрез процесуален пълномощник адв. К. К. от АК-В., оспорва жалбата с писмен отговор, както и оспорва наличието на основани за допускане на касационно обжалване поради липсата на формулирани от касатора въпроси и такива, по които да се е произнесъл въззиния съд. Върховен касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса и срещу акт, подлежащ на касационно обжалване. С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 261670/19.05.2021 г., постановено по гр.д. № 6742/2020 г. по описа на РС-Варна, с което решение е отхвърлен предявеният от Й. П. М. срещу А. М. Ч.-Г. иск с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 31, ал. 2 ЗС за приемане на установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 12 000 лв. за обезщетение за лишаване от ползване на съсобствен имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ***** по КККР, одобрени със заповед № РД–18–66/02.06.2008г. на Изпълнителния директор на АГКК - Силистра, изменени със заповед № 18 – 8021/07.10.2016г. на Началника на СГКК – Силистра, с площ от 174 кв.м., находяща се в [населено място], [улица], построена в ПИ с идентификатор № *** за периода от 01.11.2016г. до 10.10.2018г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК – 25.11.2019 г. до окончателното изплащане на задължението, за която сума е издадена по реда на чл. 410 от ГПК заповед за изпълнение № 635/07.02.2020 г. по ч.гр.д. №19769/2019 г. на РС-Варна, 24 състав, и е определена отговорността за разноските по чл.78, ал.3 ГПК в тежест на ищеца. Въззивният съд е приел за установено, че процесния имот е реституирана собственост на И. Г. П., респ. на наследниците му, като на 25.05.1992 г. е подписано споразумение между наследниците му К. И. Д., М. И. Г., З. В. Г. и М. Й. М., за разпределение ползването на реституирания на И. П. имот - дворно място със сгради в него, и съгласно т. 3 от което споразумение наследниците на Й. И. Г. / брат на К. Д. и М. Г. /– З. В. Г. и М. Й. М. предоставят за ползване своята 1/3 ид.ч. на другите две наследници К. Д. и М. Г. срещу наем. Установено е, че със споразумение между В. Й., А. Ч., П. Ч., З. Г. и М. М., се задължават В. Й. да заплаща наем на З. Г. и М. М. от 2000лв., А. Ч. и П. Ч. да плащат наем на З. Г. и М. М. от по 1000лв. на месец. Установено е, че наследник на К. Д. е В. Д., че Й. М. е наследник на майка си М. М., а тя-на майка си З. Г., а двете заедно наследници на Й. Ив.Г., и че наследници на М. Г. са децата й А. Ч. и П. Ч., наследници на последния са М. П. Ч. и Р. Б.-Ч.. Прието е за безспорно, че В. Д. Й., Й. П. М., А. М. Ч.-Г., Р. Г. Б.-Ч., и М. П. Ч., са съсобственици на ПИ с идентификатор *** и изградените в него сгради в периода от 01.11.2016 г. - 10.10.2018 г., като претърпените изменения в имота са без правнозначение за наличието на съсобственост. Прието е, че съсобствеността е разпределена по следния начин: В. Д. Й. - 4/12 ид.ч.; Й. П. М. - 4/12 ид.ч., 2/12 ид.ч. за А. М. Ч.-Г. и по 1/12 ид.ч. за наследниците на П. М. Ч. - Р. Г. Б.-Ч., М. П. Ч.. С нот. акт № 90/ 10.10.2018 г. Й. М. е продал на съсобственика си В. Д. притежаваните от него 1/3 ид.ч. от ПИ с идентификатор *** и изградените в него сгради с ПИ с идентификатор *****, ПИ с идентификатор *****, ПИ с идентификатор ****, ПИ с идентификатор ****. Установено е от назначената по делото съдебно-оценителна експертиза, че пазарната стойност на средномесечния пазарен наем на недвижим имот ПИ с идентификатор *****, ПИ с идентификатор *****, ПИ с идентификатор ****, ПИ с идентификатор ****, находящи се в [населено място], [улица], възлиза на сумата от 83060 лв. за периода от 01.11.2016 г. до 10.10.2018 г., като за 1/6 ид.ч. сумата възлиза на 13843лв. Въззивният съд е счел, че ищецът претендира обезщетение за лишаване от ползването на съсобствената вещ съобразно правата му, а не гражданските плодове от отдаване на имота, при което квалификацията на предявения иск е по чл.31, ал.2 ЗС, вр. чл.422 ГПК. Приел е, че в случая по делото не са ангажирани доказателства ответната страна да е ползвала еднолично съсобствения имот в по-голям дял от притежавания от нея, че представените данъчни декларации и удостоверения за категоризация не установяват такива факти, че липсвали данни ищецът да е отправил покана до ответната страна като необходим елемент от фактическия състав за възникване на вземането за обезщетение за ползване на съсобствения имот, като наличието на споразумение от 25.05.1992 г. не подменяло необходимостта от такава покана. Счетено е, че за да обоснове претенция за заплащане на обезщетение за ползването на имота, ищецът е следвало след смъртта на своя наследодател изрично да поиска ползване на имота съобразно правата си, респективно получаване на обезщетение за лишаване от ползването. При тези изводи предявеният иск е приет за неоснователен и подлежащ на отхвърляне, поради което първоинстанционното решение в този смисъл подлежи на потвърждаване. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът - ищец моли да се допусне касационно разглеждане на въззивното решение по въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС- основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, и от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото- основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Соченото основание по чл.280, ал.1, т.2-въпрос решаван противоречиво от съдилищата, е отменено с изм.ДВ, бр.86/2017 г. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следния въпрос: „Следва ли да се счита за уведомен съсобственик, при признание за устно уведомяване, когато се обогатява от имота, независимо, че притежава по-малко идеални части ?“. Въпросът е поставен в контекста на предходни доводи в изложението, че споразумението на съсобствениците от 25.05.1992 г. е безсрочно и обвързва страните, тъй като нито една от страните не е възразила за продължаването му, че в писмения отговор на исковата молба на страница 4 ответникът е посочил, че е уведомен, че се дължи наем за ползването на по-голяма част от имота, и че намира касаторът, че уведомяването от страна на ответника може да се осъществи и устно. По отношение на така формулирания въпрос не е осъществено изискването за обща предпоставка за допускане на касационно обжалване съгласно разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 1/2010 г. от 19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 на ВКС, ОСГТК, защото отговорът на този въпрос не е обусловил изхода на спора по конкретното дело. Искът е отхвърлен не заради това, че е обсъждано знанието или признанието на ответницата за задължение за плащане на обезщетение на ищеца, а поради това, че е прието, че споразумението от 1992 г. е без значение за отправяне на писмена покана до ответницата от ищеца, че ищецът не е доказал лично той –след смъртта на майка си, да е отправил писмена покана до ответника за заплащане на обезщетение за лишаване от ползване на неговата ид.част от съсобствения имот, и че не е доказано ответницата да ползва съсобствения имот еднолично или в обем по-голям от притежавания от нея дял. Ето защо въпросът не е обусловил изводите на въззивния съд и по него не може да се допусне касационно обжалване по смисъла на разясненията по т.1 ТР № 1/2010 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/2009 г., ОСГТК, което прави ненужно разглеждане дали е налице и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК- да е решен в противоречие с практиката на ВКС/ВС, каквато практика и не се сочи от касатора, и дали е налице допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК- да е въпросът от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, като касаторът и не обосновава такава необходимост за преценка по този въпрос. В следващата част на изложението касаторът излага доводи, които са относими към недопустимостта на съдебният акт, изведени от твърдението му, че първостепенният /а и въззивният/ съд са се произнесли по непредявен иск, определяйки неправилно правната квалификация на същия по чл.31, ал.2 ЗС, вместо по чл.59 ЗЗД. Изложено е становището на касатора, че в случая ответникът дължи обезщетение на основание чл.59 ЗЗД, поради наличие на обвързващо съсобствениците споразумение, и независимо от отдаване на имота под наем от ответника на трето лице, и независимо от покана от собственика за заплащане на обезщетението, както и доводи за постановяване на въззивното решение в противоречие и при несъобразяване с установената задължителна съдебна практика, поради формирани неправилните правни изводи за определяне на размер на изплатеното обезщетение, както и неправилното му формиране като главница, предмет на настоящата претенция и критериите на определянето му, които неправилни изводи, освен че били пороци, относими към правилността на решението по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, така са и основания за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Доводите за недопустимост на въззивното решение са неоснователни. Предметът на спор се извежда от исковата молба - нейната обстоятелствена част и петитум. В случая, касаторът-ищец, както в хода на заповедното производство по чл.410 ГПК и с уточнителните молби към заявлението, така и в хода на първоинстанционното производство с исковата молба и уточнителната молба към нея, а също и с въззивната жалба, последователно излага твърдения, че ищецът не си служи с общата вещ, а такова служене се осъществява само от ответницата и друг съсобственик, като последните се задължили да плащат наем на неползващия съсобственик за лишаването от ползване на съсобствения имот, и затова ищецът има право на обезщетение от ответницата за това нейно ползване вповече, както и е заявяван петитум за осъждане ответницата да заплати на ищеца обезщетение за лишаване от ползване на съсобствения имот в размер на средномесечния наем за конкретно посочен период, което недвусмислено сочи на предявен иск с правно основание по чл.31, ал.2 ЗС. Правната квалификация на иска следователно е законосъобразно определена според изложените от ищеца обстоятелства и петитума на иска, първостепенният и въззивният съд са разгледали изложените в исковата молба обстоятелства, поради което обжалваното решение е допустим и валидно постановен съдебен акт. Изложените други разсъждения в изложението, поради които касаторът-ищец формира искане за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК- необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна практика, по съществен правен въпрос, са развити в контекста на приложение на института на неоснователното обогатяване по смисъла на чл.59 ЗЗД, критериите при определяне на дължимото обезщетение по чл. 59 ЗЗД, подлежащите на доказване факти и начина на доказване. По тези доводи обаче, не е формулиран конкретен правен въпрос, по който въпрос да се преценява дали е решаващ за спора и дали по такъв въпрос е налице необходимост от преодоляване на погрешна съдебна практика. Липсата на такъв формулиран въпрос сочи на липса на общо основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане до касационно обжалване, съгласно решението по т.1 от ТР № 1/2010 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/2009 г., ОСГТК. Настоящият състав вече изложи съображенията си, че допустимо е бил разгледан от въззивния съд предявеният от ищеца иск с правно основание по чл.31, ал.2 ЗС, а не иск с правно основание по чл.59 ЗЗД, поради което тези доводи по правилното приложение на чл.59 ЗЗД се явяват и неотносими към настоящия спор. Не може да бъде споделена тезата на касатора, че критериите при определяне на дължимото обезщетение по чл. 59 ЗЗД, подлежащите на доказване факти и начина на доказване по иск по чл.59 ЗЗД в отношенията между съсобственици, са въпроси от значение за точното и еднакво прилагане на закона и за развитието на правото, относими към делото, и по които да се налага промяна на установена, но неправилна според касатора, съдебна практика. Основният въпрос по делото, чието разрешаване е обосновало и крайния извод на съда за неоснователността на предявения иск, е свързан с правното основание, на което съсобственик може да претендира заплащане на обезщетение за лишаване от ползване, ако целият имот се ползва от друг съсобственик, вкл. и в хипотеза, при която последният е предоставил ползването на трето за съсобствеността лице. Такъв въпрос не би могъл да има значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по настоящето дело, защото по същия е постановено тълкувателно решение ТР № 7/02.11.2012 г. на ОСГК на ВКС с цел преодоляване на противоречивото му разрешаване от съдилищата, също и последователна съдебна практика по субсидиарното приложение на чл.59 ЗЗД при неоснователно разместване на имуществени блага, за промяна или осъвременяване на които разрешения не се установява необходимост. Касационно обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал.2, пр.трето ГПК - очевидна неправилност на въззивното решение. Очевидната неправилност като касационно основание, е регламентирана наред с нищожността и недопустимостта на въззивно решение, съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал.1. По съществуването на това основание следователно, ВКС (както при нищожност или допустимост) може да се произнесе и служебно, дори и касаторът да не е посочил изрично такова касационно основание или да не е мотивирал защо счита наличието на такава очевидна неправилност. В случая в изложението си касаторът твърди несъвместимост на изводите на въззивния съд с правовия ред. Настоящият касационен състав споделя трайната практика на ВКС, според която очевидната неправилност е порок на решението, който се установява само от мотивите към решението, представлява грубо нарушение на общите принципи на правото, на императивна материално-правна норма или на процесуални правила, гарантиращи на страната правото на справедлив съдебен процес, когато законът е приложен в неговия обратен смисъл или е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или са нарушени на логическите правила. В случая възникват съмнения за очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение според изложеното в мотиви на същото за установените факти, тяхната квалификация и съответствие с приложима императивна материално правна норма. С оглед на изложеното въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, предвид което Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК