Определение № 520 от 02.05.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1499/2011 г.

Производство по чл. 288 ГПК. С решение № 1100 от 23.06.2011 година по гр.д. № 1167/2011 година на Софийски апелативен съд е уважен иск с правно основание чл. 200 КТ, предявен от Е. А. К. от [населено място] против [фирма], [населено място] за присъждане на обезщетение за имуществени вреди от професионално заболяване в размер на 1401,46 лева. За разликата до 16855,44 лева искът е отхвърлен като неоснователен, а в частта досежно претенцията за обезщетение в размер на законната лихва от датата на констатиране на заболяването – 20.07.1999 г. до окончателното изплащане на обезщетението за имуществени вреди първоинстанционното решение на Софийски районен съд по гр.д. № 295/2001 г. е обезсилено като недопустимо. В решението е прието за установено, че с експертно решение на ТЕЛК № 152 от 20.07.1999 г. на ищцата е било признато професионално заболяване на горните крайници „миотендиноза”. От 13.10.1999 г. и е била отпусната пенсия за инвалидност поради професионално заболяване за срок от една година, след което с решение на ТЕЛК № 0136 от 10.08.2000 г. и е била призната трета група инвалидност поради общо заболяване. С решение на ТЕЛК № 1201 от 17.07.2002 г.е била определена 56, 26 % намалена работоспособност, без да е включено намаляване на работоспособността поради професионално заболяване, което е било признато с решение на ТЛЕК № 1148 от 08.07.2008 г., без да е определен процент трайно намалена работоспособност. От 10.08.2008 г. на ищцата е била отпусната пенсия за осигурителен стаж и възраст. При така установените факти, въззивният съд е приел, че за вреди от професионално заболяване, изразяващи се в разликата между пенсия и трудово възнаграждение, което ищцата би получавала като здрава е основателен за периода от 20.07.1999 г. до 01.07.2000 г. или от датата на отпускане на пенсия за инвалидност до датата, на когато е била определена пенсия поради общо заболяване. Приел е, че в този период ищцата е претърпяла вреди от разликата в получаваната пенсия в по-нисък размер, които е определил в размер на 1401,46 лева и е присъдил на основание чл. 200 КТ, отхвърляйки иска до предявения размер. Приел е, че липсва причинна връзка между реализираният по-нисък доход във вид на пенсия поради общо заболяване и условията на труд, осигурени в дружеството ответник, тъй като намалената трудоспособност на ищцата след 01.07.2000 г. и до отпускане на пенсията за осигурителен стаж и възраст не е резултат на професионално заболяване. Приел е, че с исковата молба и до приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд ищцата не е предявила претенция за обезщетение в размер на законните лихви; че въвеждането на искане за присъждане на лихви след приключване на устните състезания е недопустимо, поради което е обезсилил първоинстанционното решение в частта му по несвоевременно предявената претенция. Касационна жалба против решението на Софийски апелативен съд в частта му, с която искът с правно основание чл. 200 КТ е отхвърлен до предявеният му размер и първоинстанционното решение е обезсилено в частта по претенцията за лихви е постъпила от Е. А. К.. Поддържа се, че решението следва да бъде допуснато до касационно обжалване при условията на чл. 280, ал.1, т. 1, т.2 и т.3 ГПК. Изложени са доводи, че обуславящите изхода на делото въпроси: следва ли съдът да възприеме експертиза, основаваща се на доказателства, които не са били приети по делото и не са били известни на страната, за да има възможност да ги оспори; допустимо ли е експертизата да се основава на доказателства, които са противоречиви, както и вещото лице да представя доказателства, които не са били представени от страните в преклузивните срокове по ГПК; какъв е срокът за въвеждане на искане за присъждане на обезщетение за изтекли лихви; определената пенсия за общо заболяване от ТЕЛК кумулира ли и пенсията за инвалидност поради професионално заболяване, са от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Поддържа се, че решението е постановено в противоречие с практиката на съдилищата и в частност с решение № 605 от 06.06.1995 г. по гр.д. № 2462/1994 г. на ІV г.о. ВКС относно началния момент на обезщетението за лихва за имуществени вреди и с решение № 693 от 1996 г. на Петчленен състав на ВС на РБ по въпроса относно обхвата на обезщетението при определена пожизнено първа група инвалидност. Поддържа се, че обжалваният съдебен акт е в противоречие с постановките на Постановление № 4 от 23.12.1968 г. на Пленума на ВС на РБ за обобщаване на практиката при определяне на обезщетенията за вреди от непозволено увреждане. Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] счита, че въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Претендира съдебни разноски. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд в частта му, с която предявеният иск с правно основание чл. 200 КТ е отхвърлен за разликата над 1401,46 лева до 16855,44 лева. Въпросите следва ли съдът да възприеме експертиза, основаваща се на доказателства, които не са били приети по делото и не са били известни на страната, за да има възможност да ги оспори; допустимо ли е експертизата да се основава на доказателства, които са противоречиви, както и вещото лице да представя доказателства, които не са били представени от страните в преклузивните срокове по ГПК не са обуславящи изхода на делото. Изводите си за неоснователност на претенцията за обезщетение за имуществени вреди съдът е формирал въз основа на приети по делото, представени от страните доказателства и в частност ЕР на НЕЛК № 0136 от 10.08.2000 година; ЕР на ТЕЛК № 1201 от 17.02.2002 г.; ЕР на ТЕЛК № 1148 от 08.07.2008 г. и разпореждания на Националния осигурителен институт от 22.11.2000 г.;13.03.2002 г.;05.08.2002 г.03.06.2003 г.19.09.2005 г. и 16.01.2009 г., съгласно които след 01.07.2000 г.на ищцата е призната намалена работоспособност поради общи заболявания; професионалното и заболяване „миотендиноза на предмишницата” е без функционален дефицит, а от 01.01.2000 г. до 01.01.2009 г. въз основа на определената от медицинските органи намалена работоспособност и е изплаща пенсия за инвалидност поради общи заболявания. Не е обуславящ изхода на делото и въпросът определената пенсия за общо заболяване от ТЕЛК кумулира ли и пенсията за инвалидност поради професионално заболяване. Изплащаната на ищцата пенсия по представените разпореждания на Националния осигурителен институт е по чл. 74 КСО – пенсия за инвалидност поради общо заболяване; няма разпореждания за изплащана пенсия по чл. 79 КСО за инвалидност поради професионална болест, каквато не е могла да бъде отпусната предвид решенията на експертните комисии, определили и намалена работоспособност само поради общо заболяване. Неоснователен е и доводът за постановяване на обжалвания съдебен акт в противоречие с практиката на Върховния касационен съд и тази на съдилищата по въпроса за обхвата на обезщетенията при намалена работоспособност поради професионална болест. В съответствие с утвърдената съдебна практика по приложението на чл. 200 КТ (решение № 273 от 19.05.2011 г. по гр.д. № 652/2010 г. на Четвърто гражданско отделение и решение № 185 от 27.05.2010 г. по гр.д. № 5264/2008 г. на Трето гражданско отделение; решение № 462 от 09.01.2012 г. по гр.д. № 1304/2010 г. на Четвърто гражданско отделение на Върховния касационен съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК за уеднаквяване практиката на съдилищата), за да бъде признато едно заболяване за професионално, то трябва да бъде установено по предвидения в закона ред – редът, регламентиран в чл. 61-63 КСО, Наредбата за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести и Наредбата за експертиза на работоспособността от 2001 г. (отм.), Наредбата за медицинската експертиза на трудоспособността от 2005 г.; Наредбата за медицинската експертиза от 5.05.2010 г., в сила от 14.01.2011 г., и Наредбата за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести от 2008 г. Признаването на професионалния характер на заболяването, съгласно чл. 62, ал. 3 от Кодекса е от изключителна компетентност на органите на експертизата по работоспособността, а процедурата за установяване и признаване е уредена в специална Наредба за реда за съобщаване, регистриране, потвърждаване, обжалване и отчитане на професионалните болести. Съгласно чл. 3, чл. 10 и чл. 13 от посочената наредба, признаването на професионалната болест, към което се отнасят и нейното усложнение и късните й последици, както и причинно-следствената връзка между професионалната болест и условията на труд става с решение на ТЕЛК или НЕЛК, което е задължително за всички лица, органи и организации в страната. При липсата на такова решение, твърдението на ищеца за наличие на професионално заболяване или влошаване на здравето във връзка с професионално заболяване е недоказано, което обуславя отхвърляне на иска с правно основание чл. 200, ал. 1 КТ. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и в частта му, с която първоинстанционното решение е обезсилено по претенцията за обезщетение в размер на законната лихва от датата на установяване на увреждането до предявяване на иска. В съответствие с установената практика по приложението на чл. 116 ГПК (отм.) вр. с чл. 186 ГПК (отм.), съгласно която ищецът може да направи изменение на иска до приключване на устните състезания пред първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че предявената с представените след приключване на устните състезания писмени бележки претенция за обезщетение за мораторни лихви е недопустима. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване при условията на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса допустима ли е претенция за изтекли лихви след предявяване на иска, заявена в писмени бележки, представени след приключване на устните състезания, явяващ се от значение за точното приложение на чл. 214, ал.2 ГПК (чл. 116, ал.3 ГПК отм.). Воден от изложеното, Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение