Определение № 1520 от 25.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 4762/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на Г. И. Д., чрез процесуалния представител адвокат В. С. от САК, срещу определение № 16744 от 10.09.2025 г. по в. ч. гр. д. № 8840/2025г. на Софийския градски съд. С обжалваното въззивно определение е потвърдено определение № 26660/19.06.2025 г. по гр. д. № 31547/2023 г. на Софийския районен съд, с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателката по чл. 248 ГПК за изменение на постановеното първоинстанционно решение в частта за разноските.

Жалбоподателката поддържа, че обжалваното определение е неправилно като незаконосъобразно и необосновано и иска то да бъде отменено и да бъде постановено друго, с което да бъде изменено първоинстанционното решение в частта за разноските като определеното по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение на процесуалния представител на ответника Ц. Л. М. - адвокат С. Б., в размер на общо 2 675, 79 лв., да бъде намалено.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по частната касационна жалба – Ц. Л. М., чрез процесуалния представител адвокат С. Б. от АК-София, с който изразява становище, че касационното обжалване на въззивното определение не следва да бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за това, респ. за неоснователност на частната касационна жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че първоинстанционното производство е образувано по искова молба на Г. И. Д. срещу Ц. Л. М. за делба на недвижим имот. С решение от 23.04.2024 г. процесният имот е допуснат до делба. На 17.10.2024 г. е сключен договор за безвъзмездна правна защита и съдействие на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 от ЗА между ответника и адвокат С. Б. във връзка с предявена от ищцата претенция по реда на чл. 346 ГПК, в общ размер от 8000 лева, а на 31.10.2024 г. е сключен такъв договор и във връзка с предявяване на претенция по реда на чл. 346 ГПК от ответника срещу ищцата, в общ размер от 26 743,60 лв. Констатирано е, че във втората фаза на делбеното производство е приета претенция по сметките на ищцата срещу ответника с правна квалификация чл. 57, ал. 2 СК вр. чл. 57, ал. 1 СК за сумата от 8000 лв. за периода 01.07.2023 - 01.10.2024 г., но същата е оттеглена за една й част, поради което с протоколно определение от 06.03.2025 г. съдът е прекратил производството за частта над 5998,50 лв. до пълния предявен размер от 8000 лв., а с постановеното по делото решение тази претенция е уважена изцяло. В производството е приета и претенцията на ответника срещу ищцата за сумата 23 015 лв., представляваща 1/2 от заплатени от ответника в периода 14.09.2019 - 17.10.2024 г. вноски за погасяване на ипотечен кредит към „Банка ЦКБ“, както и за сумата 3 728, 60 лв., представляваща мораторна лихва за периода 18.08.2023 г. - 17.10.2024 г. Констатирано е, че съдът е приел, че претенцията по сметки следва да се уважи за сумата 21 516, 28 лв., а за разликата до пълния предявен размер от 23 015 лв. - да се отхвърли, а искът за обезщетение за забава е отхвърлен изцяло. Посочено е, че първоинстонционният съд е приел, че в полза на адвокат Б. следва да се присъди, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата 275, 21 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна защита, съобразно прекратената част от претенцията по сметки на ищцата съгласно чл. 78, ал. 4 ГПК, както и сумата 2 400, 58 лв., представляваща адвокатско възнаграждение за предоставена безплатна правна защита, съобразно уважената част от претенциите по сметки на ответника, или общо - сумата 2 675, 79 лв. Молбата на ищцата по реда на чл. 248 ГПК за изменението на постановеното по делото решение в частта за разноските, е оставена без уважение с определение № 26660/19.06.2025 г. по гр. д. № 31547/2023 г. на Софийския районен съд.

За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че размерът на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗА се определя от съда, който не е обвързан от направеното от адвоката искане. Посочено е, че според Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело С-438/22, Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не е обвързваща за съда. Според чл. 36, ал. 1 ЗА адвокатът има право на възнаграждение за своя труд. Тоест, адвокатът следва да бъде възмезден за предоставената от него услуга - в случая за осъществено процесуално представителство, само доколкото реално е извършил такова. Изложени са мотиви, че от доказателствата по делото е установено, че адвокат Б. е участвал в производството активно лично или чрез преупълномощени адвокати, за което е бил изрично оправомощен от клиента си чрез договорите за безплатна правна помощ. Посочено е, че във втората фаза на делбата били проведени четири заседания, като на три от тях се е явил процесуален представител на ответника. Изложени са мотиви, че същевременно, адвокат Б. и преупълномощените от него адвокати, са участвали активно в делото, като са депозирали писмени молби, представяли са писмени доказателства, правили са доказателствени искания и са взимали становище по отношение на исканията на насрещната страна. Прието е, че процесуалните им усилия са били адекватни и е полаган реален труд в защита на интереса на клиента. Съобразен е и материалният интерес по делото, както и фактическата и правна сложност на същото, която е около средната такава.

В приложено към касационната частна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси, които според жалбоподателката са от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно определение, като се поддържа, че по отношение на същите е налице предвиденото в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, а именно:

1. Следва ли въззивният съд да се произнесе по всички доводи, посочени във въззивната жалба, касаещи разноските? По въпроса се поддържа, че приетото от съда противоречи на определение № 60297 от 26.07.2021 г. по ч.т.д.№ 266 от 2021 г. на ВКС, ТК, II т.о. и определение № 650 от 29. 11.2019 г. по к.ч.т.д.№ 2490 от 2018 г. на ВКС, ТК, II т.о.

2.Длъжен ли е въззивният съд в решението си да изложи подробни мотиви и обосновани правни и фактически изводи? По въпроса се твърди противоречие с определение № 670 от 19.10.2015 г. по к.ч.гр.д.№ 3982 от 2015 г. на ВКС, ГК, IV г.о.

3.Следва ли да се присъдят разноски по реда на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата /ЗА/ в пълен размер, определен съгласно чл.7, ал.2 от Наредба № 1 от 2004 г., без да се взема предвид действително оказаната адвокатска помощ, нейният обем, липсата на фактическа и правна сложност по делото, както и етапа, в който делото е прекратено и основание за прекратяването му? На какъв материален интерес следва да се изчислява претендираното възнаграждение- на първоначално заявения или на този, които е бил предмет на правен спор, след прекратяване на производството в определената част? Следва ли съдът при определяне на възнаграждението да съобрази факта, на какво основание е частично прекратено производството?

4.Може ли съдът във всеки случай по прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски, да се отклони по изключение от този режим и да определи размера на разноските, като отчете правната и фактическа сложност на конкретното дело, без да е обвързан от минималния размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредба № 1 от 2004 г.? Обвързан ли е съдът при определяне и присъждане на възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА от предвидените в Наредбата по чл.36, ал.2 ЗА минимални размери? По последните два въпроса се поддържа противоречие на обжалваното определение с Тълкувателно решение № 6 от 06.11.2013 г. по тьлк.д.№ 6 от 2012 г. на ОСГТК на ВКС, определение № 460 от 28.07.2014 г. по ч.гр.д.№ 3559 от 2014 г. на ВКС, ГК, I г.о., определение № 359 от 25.07.2016 г. по ч.т.д.№ 647 от 2016 г. на ВКС, ТК, I т.о. и определение № 28 от 21.01.2022 г. по ч.т.д.№ 2347 от 2021 г. на ВКС, ТК, II т.о., както и противоречие с актове на Съда на ЕС- решение по дело № 106/1977, решение по дело С-57/2015, решение по дело С-94/2004 и С- 202/2004, решение по съединени дела С-427/2016 и С-428/2016.

5.Следва ли да се присъдят разноски по реда на чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата /ЗА/ в пълен размер, определен съгласно чл.7, ал.2 от Наредба № 1 от 2004 г., без да се взема предвид действително оказаната адвокатска помощ, нейният обем, липсата на фактическа и правна сложност по делото, както и етапа, в който делото е прекратено и основание за прекратяването му? На какъв материален интерес следва да се изчислява претендираното възнаграждение- на първоначално заявения материален интерес или на този, които е бил предмет на правен спор, след прекратяване на производството в определената част? Следва ли съдът при определяне на възнаграждението да съобрази факта, на какво основание е частично прекратено производството?

6.Следва ли съдът преди да присъжда разноски за оказана безплатна правна помощ по реда на чл.38, ал.1, т.З, предл. второ ЗА да събира доказателства, че лицето на което е предоставена безплатна помощ е от категорията „близки“ на адвоката; Какво е тълкуването на понятието „близък“? В случай, че няма ангажирани доказателства за осъществяване на фактическия състав на правната норма на чл.38, ал.1, т.3, предл. второ от ЗА, а именно, че лицето не е от категорията „близък“, да отхвърли искането за присъждане на разноски по реда на чл. 38,ал.2 ЗА, респ. да не определя възнаграждение, подлежащо на плащане от насрещната страна? По пети и шести въпрос се поддържа наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е обусловено от посочване от страна на касатора /частния жалбоподател/ на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната частна жалба до разглеждане в случая не са налице.

В конкретния случай Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение намира, че при така изложените мотиви към обжалваното въззивно определение, поставените от жалбоподателката правни въпроси относно критериите за определяне от съда на адвокатско възнаграждение, са обусловили правните изводи на въззивния съд, като по отношение на тях са налице и допълнителни предпоставки по т. 1, т. 2 на чл. 280, ал. 1 ГПК.

Съгласно задължителната практика на ВКС, установена в мотивите към т. 3 от Тълкувателно решение № 6/2012 от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, критерият, от който изхожда съдът при определяне размера на адвокатско възнаграждение, е този, установен в чл. 78, ал. 5 от ГПК – действителната правна и фактическа сложност на делото, съотнесена към цената на предоставената адвокатска защита. Съгласно актуалната практика на ВКС, формирана въз основа на приетото в решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС (също задължително за съдилищата съгласно чл. 633 от ГПК), израз на която практика са определение № 4089 от 17.09.2024 г. по ч.гр.д. № 2974/2024 г. на ІV г.о. на ВКС и цитираните в него определение № 638/18.03.2024 г. по ч. т. д. № 757/2023 г. и определение № 474/28.02.2024 г. по ч. т. д. № 961/2023 г. и двете на I т.о. на ВКС, както и определение № 4888 от 29.10.2024 г. по ч.гр.д. № 3551/2024 г. на І г.о. на ВКС, при определяне размера на адвокатското възнаграждение съдът не е обвързан от минималните размери на адвокатските възнаграждения, установени с Наредба № 1/09.07.2004 г. за МРАВ, сега Наредба за възнаграждения за адвокатска работа. Посочените размери на адвокатските възнаграждения съгласно Наредба № 1/09.07.2004 г. за ВАР могат да служат единствено като ориентир, но без да обвързват съда, т.е. – те не са задължителен критерий, а от значение като такива за определяне цената на предоставените адвокатски услуги са: видът на спора, интересът, видът и количеството на извършената работа, и преди всичко – фактическата и правна сложност на делото. В практиката на СЕС - решението от 25.01.2024 г. по дело C-438/22 на СЕС, решение от 28.07.2016 г. по дело C-57/15 на СЕС, решение от 28.04.2022 г. по дело C-531/20 - е разяснено, че при определяне на размера на възнаграждение за адвокатска защита не следва да се извършват произволни изчисления, а следва да се съобразява възприетия принцип за разумност и пропорционалност. В мотивите към т. 2 на ТР № 3/2022 от 01.08.2024 г. на ОСГТК на ВКС, тълкувайки този принцип и приложението му към разноските за защита на страната, е разяснено, че разноските за адвокатско възнаграждение са разумни, когато не са ненужно скъпи и прекомерни (поради необичайно висок хонорар или предоставяне на услуги, които не са необходими), а пропорционални – когато са значителна и подходяща част от разноските, следващи се на спечелилата страна.

В случая, видно от изложеното по-горе, като е възприел и приложил като критерии при определяне на адвокатското възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв – стойността на защитимия интерес, респ. – цената на иска, но не е съобразил действителната фактическа и правна сложност на делото и не е приложил принципа за разумност и пропорционалност на разноските, въззивният съд е постановил обжалваното определение в противоречие с практиката на ВКС и СЕС.

По същество обжалваното определение е неправилно и като такова следва да бъде отменено, поради следното: Производството по делото е образувано по иск за съдебна делба предявен от Г. И. Д. срещу Ц. Л. М. като представените по делото договори за безвъзмездна правна защита и съдействие на основание чл. 38, ал. 1, т. 3, предл. 2 ЗА между ответника и адвокат С. Б., касаят процесуално представителство във втората фаза на съдебната делба по предявените между страните претенции по сметки, в която си част производството не се характеризира с висока правна и фактическа сложност, с оглед конкретно предявените претенции. Защитата е била ангажирана за два облигационни иска, представляващи несложни правни спорове, като искът предявен от Ц. М. е бил признат като правопораждащи факти от Г. Д.. Липсват доказателства за договорено възнаграждение за защита на насрещната страна по двата облигационни иска. При така установеното настоящият състав на ВКС счита, че определеното и присъдено по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА на процесуалния представител на ответника Ц. Л. М. адвокат С. Б. адвокатско възнаграждение в размер общо на сумата 2 675, 79 лв. е прекомерно, а справедливото и обосновано адвокатско възнаграждение за положения от адвокат Б. труд възлиза на 1500 лв., от които 275,21 лв. за защита по иска предявен от Г. Д. и 1224.79лв. - за защита по иска, предявен от Ц. М..

По отношение на въпрос шести от изложението към частната касационна жалба следва да се отбележи, че е налице практика по тълкуване на разпоредбата на чл.38, ал.1, т.3 от ЗА, съгласно която не е необходимо доказване на връзките между адвокат и представлявано лице, за да се прилага възможността за предоставяне на безплатна правна помощ по посочения ред. В този смисъл са постановените определение № 158/2026 г. по ч. гр.д. № 4303/2025 г. на І г.о. на ВКС, определение № 50041/2023 г. по ч.т.д. № 330/2022 г. на І т.о. на ВКС и др.Не се обосновава необходимост за изменение на създадената практика по прилагане на законовата разпоредба, поради което и поставеният въпрос не може да послужи за селектиране на частната касационна жалба.

С оглед на това обжалваното определение на въззивния съд и определението на първоинстанционния съд следва да бъдат отменени, като вместо тях следва да бъде постановено определение за намаляване на присъдените от първоинстанционния съд на ответника Ц. Л. М. разноски за адвокатско възнаграждение от сумата 2 675, 79 лв. на 1500 лв., представляващи равностойност на 766, 94 евро.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение