Определение № 1349 от 17.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2920/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от В. М. Д. срещу решение № 61 от 02.04.2025 г., постановено по в. гр. д. № 513/2024 г. по описа на Апелативен съд-Варна, II състав, с което е потвърдено решение № 756/05.07.2024 г. по описа на Окръжен съд - Варна, постановено по гр. д. № 316/2024 г., с което е отхвърлен предявеният от В. М. Д. против З. Р. Г. иск с правно основание чл. 155, ал. 2 ЗЗД за заплащане на сумата от 145 447.28 лева, претендирана като заплатена от ищеца в качеството му на ипотекарен гарант по договор за ипотека - акт № 30, том XXIV, д. 24368, вх. рег. № 31396/22.10.2007г. на СВ - Варна за погасяване задължение на ответницата по договор за кредит № МС07299800012 от 28.09.2007 г. в ОББ АД и съставляваща разликата над присъдените по предходно предявен частичен иск 30 000 лева до пълния размер на платените 175 447.28 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане. В касационната жалба се поддържа твърдение за наличието на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. В касационната жалба се прави оплакване, че въззивният съд не бил обсъдил всички доводи и възражения на ищеца. Сочи се, че неправилно въззивният съд е приел, че задължението на ответницата за връщане на платеното от ищеца нейно задължение е станало изискуемо на 05.10.2016 г. - датата, на която е извършено плащането от ипотекарния гарант. Излага се становище, че давностният срок започва да тече на датата, на която ответницата правно валидно е узнала за претенцията на ищеца за изпълнение - най-рано на 29.09.2020 г.- датата на завеждане на исковата молба по частичния иск, въз основа на която е образувано гр. д. № 2763/2020 г. по описа на Окръжен съд-Варна, от която дата вземането е станало изискуемо. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1.За задължението на въззивния съд да обсъди всички релевантни факти, доказателства и доводи на страните по делото? 2.От кой момент тече погасителната давност за вземането на суброгиралия се кредитор, изпълнил чуждо задължение към длъжника по вземането, - от момента на изпълнение на чуждото задължение или от момента на получаване поканата за плащане? Сочи се основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – за първи въпрос, като е посочена и конкретна съдебна практика, с която според касатора са в противоречие изводите на въззивната инстанция. По отношение на втория въпрос се сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Излага се становище, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. В касационната жалба се поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от ответника З. Р. Г., чрез процесуалния й представител, в който се поддържа, че въззивното решение е правилно и законосъобразно, както и че не са налице основания за допускането му до касационно обжалване. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал.1 и 2 ГПК. Въззивният съд е приел, че е сезиран с въззивна жалба от ищеца - В. М. Д., подадена срещу първоинстанционното решение, с което е бил отхвърлен, предявения от ищеца против ответника - З. Р. Г. иск с правно основание чл. 155, ал. 2 ЗЗД. Въззивният съд е констатирал, че от ангажираните по делото доказателства, било установено, че с влязло в сила на 02.05.2023г. решение № 84/15.06.2022 г. по в. гр. д. № 64/2022г. на Апелативен съд - Варна З. Р. Г. е била осъдена да заплати на В. М. Д. сумата от 30 000 лв., с която Д., в качеството си на ипотекарен гарант по договор за ипотека - акт № 30, том XXIV дело 24368, вх. рег. 31396/22.10.2007г. на СлВп - Варна, е погасил задължението на З. Г. по договор за кредит MG07299800012 от 28.09.2007г. с ОББ АД, ведно със законната лихва върху сумата от 30 000 лв., считано от датата на предявяване на иска - 30.09.2020г. до окончателното й изплащане по предявения частичен иск с правно основание чл.155, ал. 2 ЗЗД от пълния размер от 175 447.28 лв. Решаващият съд е посочил, че в съответствие с дадените разрешения по ТР № 3/2016 г. на ОСГТК със сила на пресъдено нещо в отношенията между страните са установени правопораждащите процесното вземане факти - възникнало в полза на въззивника В. М. Д. суброгационно право по см. на чл. 155, ал. 2 ЗЗД, произтичащо от извършеното от него плащане в качеството му на ипотекарен гарант, предоставил като обезпечение на задължение на въззиваемата към ОББ свой имот /ид.ч./. Констатирал е, че между страните нямало спор относно пълния размер на заплатеното от него за погасяване на задължението на въззиваемата, а именно сумата от 175 447.28 лева. Допълнил е, че плащането е било извършено за негова сметка от приобретателите на ипотекирания имот чрез директен превод на сумата като част от продажната цена на продадените от него ид.ч. от имотите. Посочил е, че единственият спорен въпрос е дали вземането на ищеца за непредявената част по частичния иск е погасено по давност, в т.ч. и относно началния момент, от който е започнал да тече давностния срок за тази част. По спорния въпрос, от правна страна, въззивният съд е посочил, че по приложението на чл. 155, ал. 2 ЗЗД практиката е константна и е в смисъл, че суброгационното право на платилия чужд дълг ипотекарен гарант възниква от момента на извършване на плащането от страна на гаранта, от този момент платилият може да иска от длъжника да му възстанови платеното. Позовал се е на разпоредбата на чл. 114 вр. чл. 69 ЗЗД, като е направил извод, че от момента на плащането на чуждия дълг започва да тече и срока на погасителната давност по чл. 110 ЗЗД. В отговор на релевираното в жалбата възражение на въззивника е посочил, че отправянето на покана до длъжника има значение само за момента на поставянето му в забава, т.е. към евентуална претенция по чл. 86 ЗЗД, но не и към началото на давностния срок. Поради това е направил извод, че е без значение за казуса изпратената от въззивника покана, както и дали поканата е била получена от въззиваемата. Посочил е, че от доказателствата по делото било установено, че сумата от 175 447.26 лв. била заплатена в полза на ОББ на 05.10.2016 г., която дата е и началната дата на погасителната давност за вземането на суброгиралия се в правата на кредитора ипотекарен гарант - въззивникът В. Д.. Допълнил е, че предявяването на частичния иск за сумата от 30 000 лв. и постановеното положително решение има за последица прекъсването на давностния срок само досежно тази част от вземането му /в т.см. е посочил ТР № 3/2016г. на ОСГТК на ВКС, както и междувременно приетата разпоредба на чл.116а ЗЗД/. Разяснил е, че за остатъка от 145 447.28 лв. давностният срок не е бил спиран или прекъснат, докато е траел процеса по частичния иск. Установил е, че спиране е имало само за периода 13.03.2020 г. - 20.05.2020 г. /69 дни/ на основание чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. /ДВ, бр.22 от 13.03.2020г., в сила от 13.03.2020г./ вр. § 13 ЗИДЗЗ /ДВ, бр.44/13.05.2020г./. При отчитане на това обстоятелство, въззивният съд е приел, че погасителната давност за вземането, предмет на иска, е изтекла на 13.12.2021 г., което е значително преди предявяване на исковата молба /15.02.2024 г./. С тези мотиви е потвърдил първоинстанционното отхвърлително решение. Настоящият състав на ВКС, Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол, поради следните съображения: Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първият, поставен от касатора правен въпрос - за задължението на въззивния съд да се произнесе по всички въведени от страните доводи и възражения, е процесуалноправен и той винаги е от значение за изхода на спора, т.е. удовлетворява изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК за общо основание за допускане на касационния контрол. По него не се установява обаче посоченото допълнително основание - противоречие с практиката на ВКС, вкл. цитираната в касационната жалба. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в ТР № 1/2001 г., т.д. № 1/2000 г. на ОСГК, както и в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, вкл. цитираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК решения на различни състави на ВКС, че въззивният съд дължи преценка на всички правнорелевантни факти, като следва да обсъди доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се, както и да се произнесе по всички своевременно заявени възражения и доводи във въззивната жалба. В случая въззивният съд е изложил подробни мотиви, като е обсъдил доказателствата по делото, изяснил е фактическата обстановка, разгледал е релевираните от ищеца както в първоинстанционното производство, така и във въззивната жалба доводи и възражения. Противно на твърденията на касатора, въззивният съд е обсъдил възраженията му относно значението на поканата при предявен иск с правно основание чл. 155, ал. 2 ЗЗД, като е посочил, че отправянето на покана до длъжника има значение само за момента на поставянето му в забава, т.е. към евентуална претенция по чл. 86 ЗЗД, но не и към началото на давностния срок. Като е посочил, че иск с правно основание чл. 86 ЗЗД не е предявен, е приел, че въпросът с поканата до длъжника не е предмет на спора. По отношение на втория материалноправен въпрос, настоящият съдебен състав приема следното: Този въпрос е релевантен за спора. По въпроса, касаещ началния момент, от който тече давностният срок във връзка с упражняване на регресното суброгаторно право е налице трайна и непротиворечива практика на ВС и на ВКС, съгласно която се приема, че регресните суброгационни искове се погасяват с изтичане на общата петгодишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, която започва да тече от момента на изпълнението /плащането на чуждия дълг/. /в този смисъл са решение № 122 от 18.09.2014 г. по т.д. № 3228/2013 г. на I т.о., решение № 127 от 18.10.2019 г. по т.д. № 2835/2018 г. на I т.о., решение № 50040 от 17.05.2023 г. по т.д. № 2774/2021 г. на I т.о. и др./ Този извод следва от разпоредбите на чл. 114 ЗЗД вр. чл. 69 ЗЗД, съгласно които: Давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо /чл. 114 ЗЗД/ и чл. 69 ЗЗД: Ако задължението е без срок, кредиторът може да иска изпълнението му веднага. Наличието на съдебна практика по този въпрос, с която въззивното решение е изцяло съобразено, изключва допускането до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. При така изложените съображения, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че формулираните от касатора въпроси не обосновават допускане на касационно обжалване. Следва да се посочи, че на основанието по чл. 280, ал. 2 ГПК касаторът само бланкетно се е позовал, без да го обоснове, поради което настоящият състав не би могъл да извърши проверка за наличието му. Дори и да бъде разгледано това основание, то липсва съмнение за очевидна неправилност на някой от изводите на съда. Не са накърнени основни правни принципи, нито логически правила, а законът е приложен в действащата му редакция. С оглед изхода на делото и направеното в депозирания отговор изрично искане в полза на ответната страна следва да бъдат присъдени установените като реално направени разноски в размер на 1000 лв., представляващи заплатено адвокатско възнаграждение. С оглед разпоредбите на чл. 5, чл. 12, ал. 1 и чл. 13 от Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се превалутира, като се присъдят 511.29 евро. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение