Определение № 2742 от 30.09.2025 г. на ВКС по т. д. № 1931/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на „Галерия Бургас“ ЕАД, представлявано от адв. Надежда П., касационна жалба на „ИТ ПРОФЕСИОНАЛ“ ЕООД, представлявано от адв. Р. С. С., и касационна жалба на К. Г. С., представлявана от адв. П. В., срещу решение № 43 от 07.06.2023г. по в.т.д. № 66/2023г. на Апелативен съд Бургас.

Касаторът „Галерия Бургас“ ЕАД обжалва въззивното решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 249 от 18.11.2022г. по т.д. № 351/2021г. на Окръжен съд Бургас, са отхвърлени предявените от касатора против „ИТ ПРОФЕСИОНАЛ“ ЕООД искове за заплащане на следните суми по договора за наем: базов наем над присъдения размер от 12593,77 лева до горницата от 25046,87 лева, ведно с мораторна неустойка над присъдения размер от 2518,75 лева до горницата от 5009,37 лева; такси за услуги над присъдения размер от 5112,36 лева до горницата от 5827,16 лева, ведно с мораторна неустойка от 1165,43 лева; такси за маркетингови разходи над присъдения размер от 1388,99 лева до горницата от 2365,38 лева, ведно с мораторна неустойка от 473,08 лева; разходи за ел. енергия над присъдения размер от 77,36 лева до горницата от 198 лева, ведно с мораторна неустойка от 39,60 лева; разходи за консумативи - комунални услуги над присъдения размер от 62,54 лева до горницата от 74,67 лева, ведно с мораторна неустойка от 14,93 лева; разходи за консумативи - отопление/ охлаждане на вода над присъдения размер от 83,39 лева до горницата от 99,57 лева, ведно с мораторна неустойка от 19,91 лева, като отхвърлянето на иска за базовия наем в частта за сумата 1857,09 лева е поради съдебно прихващане с насрещно вземане на ответника против ищеца за сума на същата стойност, представляваща усвоена без основание банкова гаранция реф. № 961GLI1120800004, изд. от „Уникредит Булбанк“ АД.

Касаторът - ищец твърди, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно поради противоречие с материалния закон. Поддържа, че по делото не се твърди и не се установява той като наемодател да е препятствал достъпа на ответника до наетия обект за процесния период, като ограничаването след 13.03.2020г. на възможността в наетия обект да влизат посетители е било наложено не по волята на наемодателя, а по силата на упражнената в обществен интерес държавна принуда, но това не е било пречка в отдаденото помещение да се работи и да се осъществява онлайн търговия. Поради това намира, че не е била налице непреодолима сила по смисъла на чл.306, ал.2 ТЗ, а дори да се приеме, че такава е била налице, то на основание чл.306, ал.4 ТЗ изпълнението се спира, а не се погасява. Сочи, че наемателят е ползвал наетото помещение и поради това е бил длъжен да заплати пълния размер на базовия наем и такса услуги. Излага и съображения за неправилност на извода на въззивния съд за липса на данни за връчване на фактурите и дебитните известия. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:

1. Обявеното извънредно положение в Република България на 13.03.2020г. във връзка с пандемията, причинена от COVID-19, и въведените ограничителни мерки по отношение на търговските обекти в търговските центрове представлява ли непреодолима сила по смисъла на чл.306 ТЗ?

2. При наличие на непреодолима сила освободен ли е наемателят от задължението за плащане на наемната цена за наетото от него помещение?

3. В хипотезата на действащ договор за наем дължи ли се заплащане на наем, когато наемателят е във владение на наетото помещение, но не го използва съгласно договореното предназначение?

4. Може ли непреодолимата сила да бъде обективна причина за неизпълнение на парично задължение предвид разпоредбата на чл.81, ал.2 ЗЗД?

5. Непреодолимата сила води ли до погасяване на задълженията?

6. Носи ли отговорност наемодателят за наложените ограничителни мерки във връзка с пандемията, причинена от COVID-19?

7. Могат ли страните да твърдят нови факти и обстоятелства след приемане на доклада по чл.146 ГПК, в случай че не са налице условията на чл.147 ГПК? Преклудирани ли са възражения относно нови факти и обстоятелства, въведени след приемане на доклада по чл.146 ГПК?

Касаторът поддържа, че първите шест въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, тъй като няма установена практика на ВКС, а е налице практика в противния смисъл на окръжни и апелативни съдилища, като сочи решение № 409 от 22.06.2023г. по в.т.д. № 1085/2022г. на САС, решение № 147 от 23.12.2022г. на ОС Търговище, решение № 38 от 07.03.2022г. по в.т.д. № 363/2021г. на АС Велико Търново, решение № 15 от 13.09.2021г. по т.д. № 37/2021г. на ОС Габрово/. По отношение на седмия въпрос твърди произнасяне в противоречие с решение № 60 от 10.04.2013г. по гр.д. № 896/2012г. на ВКС, III г.о. Излага и довод за наличие на основанието по чл.280, ал.2, предл.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение.

Ответникът „ИТ ПРОФЕСИОНАЛ“ ЕООД оспорва подадената от ищеца касационна жалба. Прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, като сочи, че поставените от касатора въпроси не съответстват на данните по делото и на мотивите на въззивния съд. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Касаторът – ответник „ИТ ПРОФЕСИОНАЛ“ ЕООД обжалва въззивното решение в частта, в която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която касаторът е осъден да заплати суми по договора за наем: базов наем в размер на 12593,77 лева, ведно с мораторна неустойка в размер на 2518,75 лева; такси за услуги в размер на 5112,36 лева, ведно с мораторна неустойка в размер на 1165,43 лева; такси за маркетингови разходи в размер на 1388,99 лева, ведно с мораторна неустойка в размер на 473,08 лева; разходи за ел. енергия в размер на 77,36 лева, ведно с мораторна неустойка в размер на 39,60 лева; разходи за консумативи - комунални услуги в размер на 62,54 лева, ведно с мораторна неустойка в размер на 14,93 лева; разходи за консумативи - отопление/ охлаждане на вода в размер на 83,39 лева, ведно с мораторна неустойка в размер на 19,91 лева, в частта, с която е обявен на основание чл.135, ал.1 ЗЗД за относително недействителен по отношение на „Галерия Бургас“ ЕАД договор за покупко-продажба, сключен с Нотариален акт № 194 от 12.05.2020 год., том I, дело № 906 год. на нотариус рег. № 600 с район на действие РС – Несебър, с който касаторът е прехвърлил на К. Г. С. описания в решението недвижим имот, както и в частта за разноските.

Касаторът твърди, че въззивното решение в обжалваната от него част е неправилно поради нарушение на материалния закон. Излага съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че дължи да заплаща суми в размер на ј от уговореното с оглед използването на отдадения под наем магазин като склад. Поддържа, че при безспорно установени по делото надвнесени суми в размер на 1746,66 лева от негова страна направеното възражение за прихващане е основателно и е следвало да бъде уважено. Излага доводи за неправилност и на извода за извършено индексиране на договорения наем. Поддържа, че въззивният съд неправилно във връзка с предявения иск по чл.135 ЗЗД е разглеждал всички вземания, претендирани от ищеца, като едно единно и неделимо вземане и съответно е приел за момент на възникване на всички негови вземания момента на възникване на първото прието вземане.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни въпроси:

1. Наличието по наемен договор на непреодолима сила по смисъла на чл.306 ТЗ отнася ли се за изпълнение на задължението за заплащане на дължимите по договора такси, начисляване във връзка с наемното правоотношение?

2. По договор за наем осчетоводяването на издадена от наемодателя фактура със завишен размер на наемната цена за определен период, в която не фигурира причина и основание за увеличението и заплащането от страна на наемателя, води ли до извод, че е налице приемане за увеличаване на наемната цена за срока на договора или представлява признание само на задължението по съответната фактура и за съответния период?

3. Когато кредитор е предявил иск на основание чл.135 ЗЗД за обявяване за недействителни спрямо него действия, с които длъжникът го уврежда, съединен с иск за множество вземания, преценката дали са налице предпоставките за уважаване на иска по чл.135 ЗЗД следва ли да се прави за всяко вземане поотделно, съобразявайки самостоятелността на основанието и датата на възникване на всяко отделно вземане?

4. Има ли ответник по главен и евентуален иск право на разноски по евентуалния иск на основание чл.78, ал.4 ГПК, в случай че не се е сбъднало процесуалното условие за произнасяне от съда по този иск – били са налице предпоставки за уважаване на главния иск, но са извършвани процесуални действия по разглеждането и са събирани доказателства и по евентуалния иск, предвид изискването на чл.2, ал.5 от Наредба № 1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съгласно което „За процесуално представителство, защита и съдействие по граждански дела възнагражденията се определят съобразно вида и броя на предявените искове, за всеки един от тях поотделно и независимо от формата на съединяване на исковете“?

5. От значение ли е моментът на възникване на вземането, легитимиращо ищеца като кредитор, за точното прилагане на нормата на чл.135 ЗЗД“

Касаторът твърди, че първите четири въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, а последният въпрос е решен в противоречие с решение № 264 от 18.12.2013г. по гр.д. № 916/2012г. на ВКС, IV г.о.

Постъпил е отговор на касационната жалба на ответника от ищеца „ГАЛЕРИЯ БУРГАС“ ЕАД, с който оспорва жалбата и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Сочи, че първи, втори, трети и пети въпроси не са от значение за изхода на делото, а четвърти въпрос е решен в съответствие с практиката на ВКС. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Касаторът – ответник К. Г. С. поддържа, че в обжалваната от нея част въззивното решение е неправилно, тъй като е постановено в нарушение на материалния закон и е необосновано. Поддържа, че въззивният съд неправилно е приел, че част от вземанията са възникнали след датата на разпоредителната сделка, но това не е условие за отричане на основателността на предявения иск по чл.135, ал.1 ЗЗД. Намира, че в този случай за уважаване на иска следва да бъде доказано от страна на ищеца, че длъжникът и лицето, с което той е договарял, са имали намерение да го увредят, като презумпцията за знание за увреждането не намира приложение за случаите по чл.135, ал.3 ЗЗД. Сочи, че по делото не са събрани доказателства за намерение за увреждане на кредитора. Излага и съображения за неправилност на извода на въззивния съд, че на ответниците не се дължат разноски за защита срещу предявения от ищеца евентуален иск по чл.26 ЗЗД, който не е бил разгледан поради уважаване на главния иск по чл.135 ЗЗД.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът прави искане за допускане на касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като сочи следните материалноправни и процесуалноправен въпроси:

1. Налице ли е знание за увреждане на кредитора от страна на приобретател по разпоредителна сделка, в случай че при нейното сключване е могло да му стане известно съдържанието на клауза за договорена неустойка по договор между кредитора и продавача по сделката, или за да е налице изобщо вземане за неустойка за забава, е необходимо, освен изрична уговорка за това, още и наличие на самия факт на забавата, изразяващ се в неизпълнение на падежа? Твърди се противоречие на въззивното решение с решение № 190 от 03.12.2019г. по гр.д. № 4386/2018г. на ВКС, III г.о.

2. Длъжен ли е съдът да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други – за неосъществили се, както и да обсъди всички доводи на страните от съществено значение за делото? Длъжен ли е съдът да обсъди всички възражения, доводи и събрани доказателства по делото относно релевантните за спора факти в тяхната взаимовръзка? Касаторът твърди, че въпросът е решен в противоречие с решение № 60164 от 31.05.2022г. по т.д. № 1895/2020г. но ВКС, II т.о.

3. Когато П. иск е обективно съединен с иск за вземанията на кредитора и едно или няколко от претендираните по делото вземания са възникнали преди датата на атакуваната разпоредителна сделка по чл.135 ЗЗД, а други вземания са възникнали след датата на разпоредителната сделка, има ли ищецът качеството на кредитор в хипотезата на чл.135, ал.1 ЗЗД по отношение на всички претендирани вземания или по отношение на вземанията, възникнали след датата на разпоредителната сделка, следва да се извърши доказване в хипотезата на чл.135, ал.3 ЗЗД?

4. Когато искът по чл.135 ЗЗД е предявен във връзка с множество различни вземания на кредитор, следва ли да определи момента на възникване на всяко едно от тях с оглед прилагането на хипотезата на чл.135, ал.3 ЗЗД или за всички вземания е приложим моментът на възникване на първото възникнало по време кредиторово вземане? Касаторът твърди, че последните два въпроса са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

Постъпил е отговор на касационната жалба на ответницата от ищеца „ГАЛЕРИЯ БУРГАС“ ЕАД, с който оспорва жалбата и прави възражение за липса на основания за допускане на касационно обжалване, тъй като първият въпрос не е от значение за изхода на делото, вторият въпрос е решен в съответствие с практиката на ВКС, а последните два въпроса не са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Излага и подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационните жалби са редовни - подадени са от надлежни страни срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.

Въззивният съд е приел, че с договор за наем от 16.02.2012г. ищецът е предоставил за временно възмездно ползване на ответника „ИТ ПРОФЕСИОНАЛ“ ЕООД търговски обект, обозначен с № 0.034, с приблизителна площ от 88,99 кв.м., намиращ в сутеренната част на сграда многофункционален търговски комплекс (мол „Галерия Бургас“) с административен адрес [населено място], [улица], като договорът е бил сключен за срок от 6 години. Посочил е, че с договора ответникът се е задължил да заплаща ежемесечно наемна цена (базов наем), такса за маркетингови разходи и такса за услуги (за обслужването на общите части) на база на единични ставки за 1 кв.м. наета площ, чиито първоначални размери са възлизали съответно на 25 евро, 1 евро и 6 евро без ДДС - чл. 4.1 и 4.4., както и всички консумативи за комунални услуги. Приел е, че съгласно чл. 3.3 от общите условия към договора базовият наем и таксата за маркетингови разходи подлежат на ежегодно индексиране съгласно формула, описана в Приложение № 1 „Дефиниции и тълкуване“, основаваща се на увеличението на Хармонизирания индекс на потребителските цени (EU27 HCPI), определен от ЕВРОСТАТ, а таксата за услуги се определя ежегодно на базата на разходите на наемодателя за поддръжка на общите части за предходната година, като се има предвид делът на площта на наетия обект спрямо общата площ на всички обекти в търговския център. Посочил е, че в чл.3.3.1 и чл.3.8.2 от ОУ е въведено изискване за уведомяване на наемателя за индексирането на наема и таксите за маркетингови разходи и за услуги, а според договорните клаузи на чл.4.3 и чл.4.4 издаването на фактура е условие за плащането, освен ако се касае за наем, който се дължи авансово всеки месец. Приел е, че за консумативните разходи трябва да се издават дебитни известия на базата на показания на индивидуални измервателни уреди – чл.3.10.2. Съгласно чл.6.2 от договора наемателят се е задължил да предостави на наемодателя обезпечение (банкова гаранция) в трикратния размер на месечните базов наем, такса за маркетинг и такса за услуги. Посочил е, че в чл.7.11 от общите условия е предвидена неустойка за забава в плащанията от 0,20 % на ден, но не повече от 20 %.

Въззивният съд е приел за установено, че с допълнително споразумение от 27.11.2017г. срокът на договора е бил продължен до 15.05.2023г. – чл. 2.2, и бил установен нов размер на таксата за маркетинг – 2,50 евро на кв.м. без ДДС – чл. 2.3. Приел е за безспорно и че към момента на завеждането на делото - 02.08.2021г. договорната връзка между страните е прекратена.

Въззивният съд е посочил, че предмет на предявения иск по чл.232, ал.2 ЗЗД е заплащането на наемната цена и договорените такси за периода март – юли 2020г., ведно с уговорената мораторна неустойка до предявяването на иска. Относно възраженията на наемателя за неправомерно едностранно увеличаване на наемната цена, таксата за маркетинг и таксата за услуги въззивният съд е посочил, че приложението на установената с договора методика за индексиране е изследвано от изслушаната пред първоинстанционния съд съдебноикономическа експертиза, като наемателят е извършвал без възражения плащания до края на 2019г. и това е ставало при следните ставки за тази година, определени за 1 кв.м. наета площ (без ДДС): 27,05 евро – за базов наем; 2,60 евро – за такса за маркетингови разходи; 9 евро – за такса услуги. Посочил е, че са били издавани фактури с изрично посочване на единичните цени и площта на търговския обект, обозначена в приемо-предавателния протокол – 89,32 кв.м., като същите ставки са отразени и във фактурите за януари, февруари и март 2020г. Приел е за установено от заключението по експертизата, че наемателят е осчетоводил последно фактурата за март 2020г. и е ползвал за нея данъчен кредит (тя е била издадена авансово на 25.02.2020г.). Посочил е, че при тези актуализирани единични цени стойностите на месечния базов наем и таксите за маркетинг и за услуги са съответно в размер на 5670,59 лева, 545,05 лева и 1886,70 лева (с вкл. ДДС) или общо – 8102,34 лева. Намерил е, че от увеличението на банковата гаранция, която покрива трикратния размер на вземанията съгласно чл.6.2 от договора, е видно, че наемателят е съобразил индексирането. Изтъкнал е, че липсват доказателства за последващо надлежно индексиране, за което наемателят да е бил уведомен, докато е действал договорът, съгласно чл.3.3.1 и чл.3.8.2 от общите условия, поради което е приел, че отношенията между страните и за процесния период март – юли 2020 г. са регулирани при посочените по-горе размери на задълженията, актуализирани през 2019г.

Въззивният съд е взел предвид, че ответникът е представил уведомление от ищеца от 09.04.2020г. за усвояване на предоставената му банкова гаранция на стойност 24793,16 лева за непогасени задължения по описаните фактури, задълженията по които са на обща стойност 26089,55 лева след приспадане на надвзета сума от 3655,33 лева.

Въззивният съд е посочил, че на 13.03.2020г. в страната е обявено извънредно положение във връзка с пандемията от Covid-19, като е била издадена Заповед № РД-01-124 от 13.03.2020г. на Министъра на здравеопазването за преустановяване на посещенията в търговските центрове тип „мол“, което засяга и мол „Галерия Бургас“, където се намира отдаденият под наем търговски обект. След отмяната на извънредното положение молът е бил отворен отново за посетители на 18.05.2020г. съгласно Заповед № РД-01-268 от 15.05.2020г., обявена на официалния интернет сайт на здравното министерство. Въззивният съд е приел, че административната забрана за посещения в търговския център представлява непреодолима сила по смисъла на чл.306 от ТЗ, която е довела до обективна невъзможност за надлежно изпълнение на задълженията на наемодателя да осигурява необезпокояването ползване на наетия търговския обект като магазин за спално бельо съгласно чл.1.2 от договора. Намерил е, че за периода, в който молът е бил затворен, наемателят е можел единствено да съхранява стоката си в магазина. Поради това е достигнал до извод, че докато е траела временната невъзможност за пълноценна експлоатация на наетото помещение според предназначението му, наемателят не е следвало да престира насрещно в пълен размер нито наемната цена, нито таксата за маркетинг, свързана с популяризирането на бизнеса му на пазара. Намерил е за справедливо за това време наемът и таксата да се дължат в размери, възлизащи на една четвърт от уговореното. Поради това е достигнал до извод, че за март 2020г. фактурираните базов наем и такса маркетинг следва да бъдат редуцирани от 5670,59 лева и 545,05 лева съответно на 3063,95 лева и 294,50 лева (редукцията касае 19 дни от месеца). Намерил е, че при това положение усвояването на банковата гаранция е било възможно за следните дължими суми: по фактура № [ЕГН] от 23.12.2019г. - 5092,68 лева; по фактура № [ЕГН] от 27.01.2020г. - 8102,34 лева; по фактура № [ЕГН] от 17.02.2020г. - 5785,90 лева; по фактура № [ЕГН] от 25.02.2020г. - 5245,15 лева; по дебитно известие № [ЕГН] от 26.02.2020г. – 0 лева; по дебитно известие № [ЕГН] от 29.02.2020г. – 319,92 лева; по фактура № [ЕГН] от 31.03.2020г. - 1886,70 лева; по дебитно известие № [ЕГН] от 31.03.2020 г. - 158,71 лева. Приел е, че стойността на задълженията, които е можело да бъдат усвоени след приспадане на подлежащата на връщане сума от 3655,33 лева по кредитното известие от 31.03.2020г., възлиза на 22936,07 лева и тъй като предоставената гаранция от 24793,16 лева е била усвоена изцяло, разликата от 1857,09 лева е надвзета без основание.

Въззивният съд е приел относно базовия наем с ДДС, че цялата дължима сума за март 2020г. в размер на 3063,95 лева е била усвоена от банковата гаранция, поради което претендираният остатък от 403,40 лева не съществува. Намерил е, че е необосновано извършеното след усвояването на гаранцията завишение на наема за същия месец съгласно дебитно известие № [ЕГН] от 29.05.2020г.. Приел е, че дължимият наем за април 2020г. е в размер на ј от уговорения - 1417,65 лева; наемът за май 2020г. възлиза на 3338,33 лева (с прилагане на редукция до ј за 17 дни от месеца); наемът за юни 2020г. е на стойност 5670,59 лева, а за юли (до 22-ро число) - 4024,29 лева. Посочил е, че общият размер на наемната цена за процесния период възлиза на 14 450,86 лева.

По отошение на таксите за услуги с ДДС въззивният съд е приел, че дължимата сума за април 2020г. от 1886,70 лева е била усвоена от банковата гаранция, поради което претендираният остатък от 714,80 лева не съществува; за май и юни 2020г. таксата е по 1886,70 лева, а за юли (до 22-ро число) - 1338,95 лева и общият размер на таксите за услуги възлиза на 5112,36 лева.

Относно таксите за маркетингови разходи въззивният съд е намерил, че цялата дължима сума за март 2020г. в размер на 294,50 лева е била усвоена от банковата гаранция, като е необосновано извършеното след усвояването на гаранцията завишение на таксата за същия месец. Приел е, че дължимата такса за април 2020г. е в размер на ј от уговорената 136,26 лева; таксата за май 2020г. възлиза на 320,87 лева (с прилагане на редукция до ј за 17 дни от месеца); таксата за юни 2020г. е на стойност 545,05 лева, а за юли (до 22-ро число) - 386,81 лева, като общият размер на таксите за процесния период възлиза на 1388,99 лева.

Относно разходите за ел. енергия е приел, че дължимата сума за март 2020г. от 130,40 лева е била усвоена от банковата гаранция. Приел е, че съгласно допълнителната съдебноикономическа експертиза дължимата сума за април - юли 2020г. възлиза на 77,36 лева.

Относно разходите за консумативи – комунални услуги въззивният съд е приел, че дължимата сума за март 2020г. от 12,13 лева е усвоена от банковата гаранция, съгласно представените дебитни известия и заключението по съдебноикономическата експертиза дължимата сума за остатъчния период възлиза на 62,54 лева.

Относно разходите за отопление/ охлаждане на вода въззивният съд е приел, че дължимата сума за март 2020г. от 16,18 лева е усвоена от банковата гаранция и съгласно представените дебитни известия и заключението по съдебноикономическата експертиза дължимата сума за остатъчния период възлиза на 83,39 лева.

Приел е, че няма данни за връчване на фактурите и дебитните известия, което е условие за извършване на плащанията, с изключение на наема (чл. 4.3 от договора), поради което мораторна неустойка се дължи само върху наемната цена. Намерил е, че задължението за тази главница се явява най-обременително по смисъла на чл. 76 ЗЗД и срещу него следва да се извърши съдебно прихващане с подлежащата на връщане сума в размер на 1857,09 лева, която е била надвзета при усвояването на банковата гаранция, и в резултат на прихващането базовият наем намалява от 14450,86 лева на 12593,77 лева. С оглед ретроактивния ефект от прихващането съгласно чл.104, ал.2 ЗЗД е приел, че мораторна неустойка се начислява само върху остатъчната главница от 12593,77 лева. Съобразил е чл. 6 от ЗМДВИПОРНСПП и е приел, че мораторното обезщетение се начислява от 15.07.2020г. и до 30.07.2021г. неустойката по чл.7.11 от общите условия е достигнала лимита от 20%, т.е. 2518,75 лева, до който размер претенцията за мораторна неустойка се явява основателна.

Въззивният съд е приел, че не е доказано прекратяване на договора на наем преди края на процесния период – 22.07.2020г., поради което ответникът следва да заплати базов наем в размер на 12593,77 лева, ведно с мораторна неустойка в размер на 2518,75 лева; такси за услуги в размер на 5112,36 лева; такси за маркетингови разходи в размер на 1388,99 лева; разходи за ел. енергия в размер на 77,36 лева; разходи за консумативи – комунални услуги в размер на 62,54 лева; разходи за отопление/ охлаждане на вода в размер на 83,39 лева.

Във връзка с иска по чл.135, ал.1 от ЗЗД въззивният съд е приел за установено, че с нотариален акт № 194 от 12.05.2020г. по нот. дело № 185/2020г. на нотариус рег. № 600 ответникът „ИТ Професионал“ ЕООД е продал на ответницата К. С. самостоятелен обект – офис с площ 44 кв.м. за сумата 50000 лева без ДДС. Приел е, че управителят и едноличен собственик на капитала на дружеството продавач – Т. С. е дъщеря на купувача К. С.. Намерил е, че ищецът има качеството на кредитор на продавача, като е без значение обстоятелството, че към момента на сделката не всички вземаният са били изискуеми. Приел е, че разпореждането с недвижимия имот е в ущърб на ищеца, тъй като затруднява принудителното му удовлетворяване, независимо от данните, че имотът е обременен с ипотека в полза на трето лице. Отбелязал е, че близката родствена връзка между законния представител на дружеството - длъжник и приобретателката предполага знание у последната за увреждането съгласно чл. 135, ал. 2 ЗЗД. Поради това е достигнал до извод за основателност на предявения иск за обявяване на относителна недействителност на сделката.

Въззивният съд е приел, че тъй като по иска по чл.135, ал.1 от ЗЗД и евентуалните обективно съединени претенции по чл.26 от ЗЗД (между същите страни) се защитава един и същи интерес, направените разноски се дължат като за един иск и затова ответниците нямат право на разноски за неразгледаните евентуални искове. Поради това е намерил, че следва да бъде отменено обжалваното определение на първоинстанционния съд, постановено по реда на чл.248, ал.1 от ГПК, както и обжалваното решение в частта, с която ищецът е осъден да заплати следните разноски: 3800 лева – в полза на ответника „ИТ Професионал“ ЕООД, и 2400 лева – в полза на ответницата К. С..

Настоящият състав намира, че е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

Поставените от касатора – ищец „Галерия Бургас“ ЕАД първи шест материалноправни въпроса и от касатора – ответник „ИТ Професионал“ ЕООД първи въпрос следва да бъдат обобщени и уточнени по следния начин: „Обявеното извънредно положение в Република България на 13.03.2020г. във връзка с пандемията, причинена от COVID-19, и въведените ограничителни мерки по отношение на търговските обекти в търговските центрове представлява ли непреодолима сила по смисъла на чл.306 ТЗ и освобождава ли наемателя от задълженията му за заплащане на наем и дължимите по договор за наем такси, начислени във връзка с наемно правоотношение?“ Този въпрос е обсъждан от въззивния съд и е обусловил изхода на делото, поради което отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По въпроса липсва формирана постоянна практика на ВКС и касаторът „Галерия Бургас“ ЕАД е представил доказателства за противоречивото му решаване от съдилищата, поради което следва да бъде допуснато касационно обжалване по него при допълнителния селективен критерии по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

Доколкото така формулираният въпрос е от значение за изхода на делото по претенциите за наем, такси по договора за наем, консумативи и мораторна неустойка върху тях и доводи относно преценката дали е налице непреодолима сила и последиците от това са изложени в касационните жалби на ищеца и на ответника „ИТ Професионал“ ЕООД, като са формулирани и материалноправни въпроси във връзка с тези доводи, следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение по предявените осъдителни искове по жалбите и на двете страни. Касационно обжалване следва да се допусне и на въззивното решение по предявения иск с правно основание чл.135 ЗЗД, тъй като същият е обусловен от изхода на спора по предявените осъдителни искове, с които е съединен за разглеждане в настоящото производство, като предмет на осъдителните искове са вземанията, въз основа на които ищецът по конститутивния иск се легитимира като кредитор.

Формулираният от касатора К. С. втори процесуалноправен въпрос, отнасящ се до задължението на въззивния съд да обсъди доводите и възраженията на страните и събраните по делото доказателства, е релевантен, но не е решен в противоречие с практиката на ВКС по чл.236 ГПК. Въззивният съд е обсъдил твърденията на страните и събраните доказателства и е изложил мотивите си, обусловили изхода на делото. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд представлява оплакване за неправилност, по което касационната инстанция ще се произнесе в решението си по същество на спора.

Поставеният от касатора – ищец седми процесуалноправен въпрос е поставен във връзка с твърдения за допуснато от въззивния съд нарушение на съдопроизводствените правила поради произнасяне по преклудирани доводи на насрещната страна. Поради това отговорът на въпроса е предпоставен от възприемане на съдържащите се в него твърдения на касатора, което е свързано с преценка на извършените от страните процесуални действия и обсъждане на конкретните факти по делото. Тази преценка не може да бъде извършена в селективния стадий на касационното производство, с оглед на което по поставения от касатора въпрос съдът ще се произнесе в решението си по чл.290 ГПК.

Останалите формулирани от касаторите - ответници „ИТ Професионал“ ЕООД и К. С. въпроси са относими към исковете за заплащане на наем и обусловения от изхода на спора по осъдителните искове иск по чл.135 ЗЗД, както и към отговорността за разноски, поради което отговорът им зависи от отговора на обобщения материалноправен въпрос, обосновал допускане на касационен контрол, и с оглед на това настоящият състав ще се произнесе по тях с решението си по същество на спора.

Изводът за допускане на касационно обжалване по преформулирания въпрос изключва необходимостта от обсъждане на твърдяната очевидна неправилност на въззивното решение.

На основание чл.18, ал.2, т.2 ТДТССГПК касаторите следва да заплатят по сметка на ВКС държавна такса за разглеждане на касационните им жалби, като „ГАЛЕРИЯ БУРГАС“ ЕАД следва да внесе държавна такса в размер на 369,94, касаторът „ИТ Професионал“ ЕООД следва да внесе държавна такса в размер на 436,74 лева, а касаторите „ИТ Професионал“ ЕООД и К. С. следва да внесат държавна такса в размер на 244,89 лева.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение