Определение № 187 от 13.04.2018 г. на ВКС по т. д. № 3018/2017 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №1457 от 22.06.2017г. по т.д. №5152/2016г. на Софийски апелативен съд, ТО, 13 състав. С него е потвърдено решение №1322/25.07.2016г. по т.д.№2117/2015г. на СГС, VІ-9 състав, с което [фирма] е осъден да заплати на [фирма] сумата 99 632, 86 лева - неизплатено възнаграждение за извършена услуга /СМР/, за която е издадена фактура №097/27.11.2009г. във връзка с изграждане /СМР/ на жилищна сграда, находяща се в [населено място], [улица], вземането по която е прехвърлено от [фирма] на [фирма] с договор за продажба на вземане от 23.05.2014г., нотариално заверен под №5907/05.06.2014г. на нотариус С. А., рег. №208 от НК, ведно със законната лихва върху главницата от 26.11.2014г. до окончателното изплащане, както и сумата 7 954, 30 лева разноски по делото. Касаторът [фирма] твърди, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поддържа, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила, като в нарушение на чл.266 ал.3 от ГПК не е уважил искането на въззивника за приемане на доказателства по делото, а в мотивите на решението е приел, че не са ангажирани доказателства. Поддържа, че е направил това искане своевременно и пред първоинстанционния съд, който въпреки изпълнението на указанията му за конкретизиране на документите по чл.192 от ГПК, също не ги е допуснал. Изтъква, че в свое разпореждане от 18.11.2016г. въззивният съд е приел, че на основание чл.266 ал.3 от ГПК доказателственото искане на въззивника по чл.192 от ГПК следва да се уважи, но въпреки това не е приел изисканите по реда на чл.192 от ГПК документи. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следния процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на спора: Длъжен ли е въззивният съд да приложи чл.266 ал.3 от ГПК при условие,че искът е уважен поради недоказаност на правопогасяващи факти / по – специално извършено плащане/, за установяване на които е направено своевременно искане по чл.192 от ГПК в първоинстанционното производство, но не е уважено поради процесуално нарушение и за което са наведени оплаквания във въззивната жалба? Поддържа, че този въпрос е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №174/12.01.2011г. по т.д.№36/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №72/09.07.2012г. по т.д.№398/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., решение №135/16.06.2015г. по гр.д.№6627/2014г. на ВКС, ГК, ІІІ г.о. и други. Ответникът по жалбата [фирма], [населено място], поддържа, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Моли ако съдът приеме, че следва да бъде допуснато касационно обжалване, да остави в сила обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Счита, че същото не страда от посочените в жалбата пороци, а е постановено при пълно и обстойно обсъждане на събраните по делото доказателства. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд е приел, че между [фирма] и [фирма] е възникнало валидно търговско правоотношение по сключен договор за изработка – СМР, като праводателят на ищеца - цедентът [фирма] е изпълнил възложените му работи, за които в периода 14.06.2008г. - 22.12.2008г. са съставени актове обр.7, 12 и 14 и от изпълнителя са издадени фактури за авансови суми на стойност 94 166, 69 лева, без ДДС /113 000 лева с ДДС/ и процесната фактура №097/27.11.2009г., в която след приспадане на авансовите суми е посочена като дължима сумата 99 632,86 лева, без ДДС. Счел е за неоснователно възражението, че фактурираните СМР са платени от ответника, като е посочил, че нито в производството пред СГС, нито във въззивното производство са представени доказателства за плащане. Също е приел за неоснователни възраженията за допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд, довели неизясняване на спора от фактическа страна, като е посочил, че за да бъде допуснато събиране на писмени доказателства по реда на чл.192 от ГПК, следва документите, за които се твърди, че са в държане на трети лица, да бъдат индивидуализирани. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 от ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. В настоящия случай поставеният от касатора процесуалноправен въпрос е обуславящ за изхода на спора, тъй като във въззивната жалба е направено искане за събиране на нови доказателства с твърдение, че същите не са били събрани поради допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, а въззивният съд е отказал да допусне тези доказателства и е постановил въззивното решение, без те да бъдат приобщени към доказателствения материал по делото, като се е позовал на липса на предпоставките по чл.266 ал.2 от ГПК. Следователно по отношение този въпрос е осъществена общата предпоставка по чл.280 ал.1 от ГПК за достъп до касационен контрол. По поставения въпрос също са дадени разрешения в цитираните от касатора решение №174/12.01.2011г. по т.д.№36/2010г. на ВКС, ТК, І т.о., решение №72/09.07.2012г. по т.д.№398/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т.о., в които се застъпва становище, че преклузията по чл.266 ал.1 от ГПК не може да настъпи, когато пропускът за установяване на действителните отношения между спорещите страни чрез попълване на делото с доказателства, се дължи на допуснато от съда нарушение на процесуални правила. С оглед изложеното е налице и допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./ за допускане на касационното обжалване. Поради това касационното обжалване следва да се допусне по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК /ред. ДВ бр.47/2009г./, за проверка за съответствие на въззивния акт с практиката на ВКС по поставения от касатора процесуалноправен въпрос, уточнен от състава на ВКС, както следва: „За основанията за събиране на нови доказателства от въззивния съд в хипотезата на чл.266 ал.3 от ГПК“. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът „ Щ. енд П. И.“ ООД следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 1992,65 лева. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд