Определение № 601 от 20.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 478/2012 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3, т.1 ГПК. Образувано е по частна жалба на С. И. Г., [населено място], приподписана от адвокат Н., срещу определение от 18.01.2012г. по ч. гр.дело №679/2012г. на Софийския градски съд, с което е потвърдено разпореждане от 29.11.2011г. по гр. дело №560/2011 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционното разпореждане е върната подадената от С. Г. искова молба, по която е образувано делото поради това, че ищецът не е внесъл определената от съда държавна такса по предявения иск в размер на 50 лева и не е представил вносния документ. Жалбоподателят излага доводи за произнасяне в определението по процесуалноправни въпроси относно дова длъжен ли е съдът да разгледа и реши всяка подадена редовна искова молба за защита и съдействие на лични и имуществени права или има възможност чрез поставяне на ненужни или практически неизпълними указания да осуети това задължение. Счита, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС. Ответницата М. Е. Г., [населено място], оспорва частната жалба. По подадената частна жалба Върховният касационен съд, състав на ІI г.о. намира следното: Частната жалба е депозирана в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е процесуално допустима. Съобразно разпоредбите на чл.274, ал.3, т.1 ГПК във връзка с чл.280, ал.1, т.1 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото и в които съдът се е произнесъл по процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС. Формулираният от частния жалбоподател въпрос не може да обуслови допускане касационно обжалване на решението в сочената хипотеза на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. На първо място той не е правнорелевантен, тъй като решаващите изводи на въззивния съд са, че въпреки дадените подробни указания до ищеца, той не е отстранил в срок недостатъците на исковата молба – не е приложил документ за внесена по сметка на СРС държавна такса в размер на 50 лева. Освен това въззивният съд е констатирал нередовност на исковата молба, поради което не е приел сочената от жалбоподателя хипотеза на подадена редовна искова молба и дадени „ненужни или практически неизпълними указания” от първоинстанционния съд. Жалбоподадетелят не е посочил съдебни актове по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК, но приетото от въззивния съд не е в противоречие, а в съответствие с трайно установената съдебна практика по прилагане разпоредбите на чл. 128,т.1 и чл.129,ал.3 ГПК. Ето защо следва да се приеме, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и разглеждане на частната жалба по същество. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІI г.о.