Определение № 3634 от 17.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3982/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на “Биовет“ АД, със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от А. И., чрез адв. А. А. и адв. С. С., против въззивно решение № 71 от 5 май 2023 г., постановено по в.гр.д. № 53/2023 г. по описа на Окръжен съд Разград, с което е потвърдено решение № 751 от 20 ноември 2022 г., постановено по гр.д. № 774/2022 г. по описа на Районен съд Разград, с което на основание чл. 200 КТ дружеството е осъдено да заплати на И. Б. О. сумата 9618,11 лева, представляваща обезщетение за претърпени от него в периода 15.04.2019 г.-02.08.2021 г. имуществени вреди в резултат на трудова злополука, настъпила на 09.04.2019 г., ведно с обезщетение за забава в размер на законната лихва върху тази сума, считано от 20.04.2022 г. до окончателното и изплащане, на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД дружеството е осъдено да заплати на О. сумата 2659,52 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва, начислена върху сумите по представените разходооправдателни документи от момента на извършване на съответния разход до датата на предявяване на иска, и в тежест на касатора са присъдени разноски. В касационната жалба се поддържат всички касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи се, че неправилно и противоречиво въззивният съд веднъж е приел, че вземането на ищеца става изискуемо от деня на влизане в сила на експертното решение на ТЕЛК, а след това приема, че погасителната давност започва да тече от момента, в който е настъпила трудовата злополука, и в този смисъл крайната воля на съда е неясна; исковата молба е заведена след изтичането на тригодишния давностен срок, поради което решението на въззивния съд е следвало да бъде отхвърлително. Като изцяло неправилни са посочени констатациите на съда, че намаляването на дължимото обезщетение по чл. 200 ал. 4 КТ се извършва само в случаите на задължително застраховане на служителите за риска „трудова злополука“. Неправилно въззивният съд не е зачел възражението относно основанието за пълно изключване на отговорността на работодателя, доколкото получената от служителя сума надхвърля претенцията за имуществени вреди в пъти; въз основа на съответната застрахователна полица на 16.02.2022 г. на О. е изплатена застрахователната сума от 56060,82 лева, поради което са налице основанията за пълно изключване на отговорността на дружеството на основание чл. 200, ал. 4 КТ. Доколкото в самата застрахователна полица не се посочва по изключващ начин кои вреди от трайно намалената работоспособност - имуществени или неимуществени, се покриват, следва да се приеме, че застрахователната полица покрива и двете, поради което безспорно отговорността на работодателя следва да бъде намалена. Въззивният съд неправилно е оставил възражението за прихващане без уважение и не е зачел при формирането на крайния си извод наведените от страната аргументи относно стореното свръхобезщетяване и възражението за прихващане в условията на евентуалност. Служителят е получил обезщетение от работодателя на основание влязло в сила съдебно решение по пряк иск на основание чл. 200 КТ в размер на 58200,71 лева за претърпените от него неимуществени вреди; впоследствие служителят е предявил щета и е получил застрахователна сума в размер на 56060,82 лева, поради което служителят е получил суми, които обезщетяват вредите от претърпяната злополука в размер на 114261,53 лева, което надхвърля определеното от съда обезщетение за неимуществени вреди и претендираното в настоящото дело обезщетение за имуществени вреди. Възражението за прихващане е сторено своевременно с отговора на исковата молба, като въззивният съд немотивирано приема, че застраховката покрива едни вреди, а в случая се претендират други, и следователно няма насрещни вземания, които да се погасят до размера на по-малкото; ако съдът счете, че не са налице предпоставки за пряко приложение на чл. 200, ал. 4 КТ, то в този случай е налице право на прихващане, доколкото изплатеното от работодателя обезщетение подлежи на връщане от служителя. Въззивният съд не е формирал правилно фактическите си и правни изводи и неправилно е изследвал и преценил събраните пред първата инстанция доказателства, и по-конкретно представената по делото експертиза; вещото лице е подходило с предубеденост, не е изследвало всички факти и обстоятелства относно представените документи и не е установило от кого са назначени лекарствените и нелекарствените продукти, от кого са назначени терапиите, какво представляват самите терапии, свързани ли са с лечението и по какъв начин; вещото лице е работило единствено по вътрешно убеждение, че документите, обективиращи направени разходи, са във връзка с назначено лечение от лекуващ лекар, но без да установи дали това отговаря на обективната истина; за нито един от медикаментите или хранителните добавки вещото лице не е установило да е налице рецепта, издадена от лекар; вещото лице е достигнало до извод, че най-вероятно „лечебните масажи“ и „кинезитерапия“ са свързани с фрактурите на О. в резултат на трудовата злополука, но не е установило всъщност какво представляват те и се е водило изцяло от своето лично убеждение, че „няма какво друго да е“. Отделно се сочи, че фактурите са заплатени касово, като не е доказано, че пострадалият е заплатил фактурите лично, с което имуществената му сфера да е намаляла. Обжалваното решение е немотивирано и съдът е формирал вътрешното си убеждение без да изследва в пълнота представените по делото доказателства и наведените от касатора доводи, поради което изводите му са неправилни. Доколкото според касатора решението досежно главните искове следва да бъде отменено изцяло, то решението следва да бъде отменено и досежно акцесорните искове за заплащане на законна лихва. В изложението към касационната жалба се поставят въпроси в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК. Ответникът И. Б. О., с адрес в [населено място], чрез адвокат Г. Х., в писмен отговор оспорва наличието на основание както за допускане на касационното обжалване, така и за неоснователност на жалбата по същество. Предявен е иск по чл. 200, ал. 1 КТ за осъждане на ответното дружество да заплати на И. О. сумата 9629,47 лева обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на трудова злополука, настъпила на 09.04.2019 г., представляващи сторени разходи за възстановяването му за периода 15.04.2019 г.-02.08.2021 г., законната лихва от подаване на молбата, както и сумата 2724,61 лева, представляваща мораторна лихва, дължима върху сумите по претендираните разходооправдателни документи, начислена от момента на извършване на съответния разход до предявяване на иска. По делото не се спори, че страните са били в трудовоправни отношения, като на 09.04.2019 г. по време на работа О. е претърпял злополука, при която е получил телесно увреждане, изразяващо се в счупване на външен глезен вляво, счупване на гръбначния стълб в поясната област, закрито, фрактура Л2; злополуката е призната за трудова по надлежния ред с разпореждане на НОИ. С решение по гр.д. № 1218/2019 г. на Районен съд Разград работодателят е осъден да заплати сумата 100000 лева за неимуществени вреди; с решение по в.гр.д. № 144/2020 г. на Окръжен съд Разград първоинстанционното решение е частично отменено, като присъденото обезщетение е редуцирано до 58200,71 лева. С експертно решение на ТЕЛК е определен процент трайно намалена работоспособност - 50%, със срок на определения процент две години. Ищецът е поканил ответното дружество да му заплати сума в размер на 10448,98 лева за имуществени вреди, претърпени вследствие на трудовата злополука. Работодателят твърди, че ищецът е завел щета пред застрахователя Колонад Иншурънс Ес Ей - клон България, като на 16.02.2022г. е получил плащане на застрахователна сума в размер на 56060,82 лева; поради това плащане е налице основание за изключване отговорността му по смисъла на чл. 200, ал. 4 КТ, а в случай на неприемане на прякото приложение на чл. 200, ал. 4 КТ, прави възражение за прихващане на суми, дължими от служителя към работодателя, надхвърлящи исковите претенции. По делото е установено, че е извършена оперативна интервенция за закритото счупване на гръбначния стълб в поясната област, като ищецът е бил временно неработоспособен до 03.03.2020 г.; гипсовата имобилизация на счупения глезен е свалена на 28.05.2019 г. и е насочен за рехабилитация; проведен е амбулаторен курс рехабилитация за последици от други счупвания на долен крайник, последван от амбулаторен курс физикална и рехабилитационна медицина за последиците от счупване на гръбначния стълб. По делото са приложени документни, установяващи плащания за медицинско изделие (остеосинтеза), потребителска такса за болничен престой, запис на рентгеново изследване на СД, стабилизиращ корсет и постоперативен корсет, редица медикаменти. Установява се, че работодателят е сключил групова застраховка за риска „злополука“, с покрити рискове „смърт от злополука“, „трайна загуба на работоспособност от злополука“ и „временна загуба на работоспособност от злополука“; застрахователят е платил по заведена от ищеца претенция обезщетение за трайна загуба на работоспособност - по представени от ищеца болнични за над 330 дни (от 09.04.2019 г. до 03.03.2020 г. включително) - над 120 дни 100% от трудовото възнаграждение, а именно 1303,74 лева при съобразени 50% трайна намалена трудоспособност съгласно експертното решение на ТЕЛК. Обезщетението е изчислено в общ размер на 56060,82 лева, и е изплатено на ищеца от застрахователя на 16.02.2022 г. От кореспонденцията между ищеца и застрахователя, приложена по делото, се установява, че застрахователят е оказал да плати сторени от ищеца разходи по подадени от работника документи - фактури за медицински разходи, тъй като към датата на събитието застрахователната полица няма такова покритие. Счетено е, че по отношение на сторените от ищеца разходи във връзка с лечението са събрани писмени доказателства, изготвена е и медицинска експертиза, чието заключение следва да бъде кредитирано. Вещото лице е категорично, че сумите, за които са представени разходооправдателни документи, са относими към процеса на лечение, наблюдение и възстановяване след трудовата злополука; закупените хранителни добавки не са класически медикаменти, но са елемент от възстановяването, по преценка на лекуващия лекар; за някои от физиотерапевтични процедури има препоръка от ортопед-травматолог и насочване към специалист, за някои няма изричен документ, но фактът, че са приложени фактури, в които са вписани манипулациите (като кинезитерапия) има отношение към възстановяването; пациентът се е възползвал от финансирането от НЗОК, но това не е било достатъчно и за това някои от процедурите са извършени в лечебни заведения за извънболнична помощ. Съдът приема, че с изразходване на средства в размер на 9618,11 лева имуществената сфера на пострадалия е реално намаляла, което е в причинна връзка с претърпяната трудова злополука; обезщетението за имуществени вреди по чл. 200, ал. 1 КТ е изискуемо от влизане в сила на експертното решение на ТЕЛК, като предвид основателността на главния иск, е основателен и акцесорният за забава върху сумата по направените разходи до 18.04.2022 г. Намаляване на дължимото обезщетение по чл. 200, ал. 4 КТ се извършва само в случаите, когато пострадалият работник или служител е получил парична сума по сключени договори за задължително застраховане на работниците и служителите за риска „трудова злополука“ за сметка на работодателя при условията на чл. 57 от Закона за здравословни и безопасни условия на труд; в случая на ищеца не са били заплатени от застрахователя сторените разноски за лечение и медицински услуги, представляващи имуществени вреди като претърпени загуби, а е била изплатена сума от застрахователя, представляваща пропуснатите ползи - изразяващи се в загуба на работоспособност, компенсирана с парично обезщетение, изплатено съгласно застрахователната полица на база на брутно трудовото възнаграждение на ищеца и дните отсъствие от работа. Получаването на двете обезщетения - обезщетението от застрахователя, компенсиращо загубата на трудовото възнаграждение и обезщетение за имуществени вреди от работодателя, не е двойно плащане и не води до неоснователно обогатяване, а напротив - до пълно и справедливо обезщетение на причинените видове вреди. По отношение на направеното от работодателя в условията на евентуалност възражение за прихващане съдът сочи, че съгласно разпоредбата на чл. 103, ал. 1 ЗЗД прихващането е възможно когато две лица си дължат взаимно пари или еднородни и заместими вещи, но в случая конкретно задължение от страна на работника към работодателя не се установява. Изплатеното застрахователно обезщетение не следва да се приспада от установения размер на направените от ищеца разходи за медицинско лечение консумативи и процедури, тъй като същото има за предмет покритие на застрахователната полица за временна пълна загуба на трудоспособност от злополука и трайна загуба на работоспособност от злополука, за която ищецът е получил сумата 56060,82 лева от застрахователя, изчислена според получаваното брутно трудово възнаграждение; обезщетението, установено с влязло в сила решение от 58200,71 лева е за претърпени от ищеца неимуществени вреди, докато по настоящото дело се претендира обезщетение за имуществени вреди. Поставените от касатора въпроси не обосновават допускането на касационното обжалване. На първо място се поставя въпросът за произнасяне на съда в противоречие с принципа за справедливо обезщетяване на претърпените от работниците и служителите вреди в резултат от трудови злополуки и забраната за неоснователно обогатяване. Поддържа се, че въпросът е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 227 по гр.д. № 1405/2016 г., ІV г.о., решение № 102 по гр.д. № 4741/2019 г., ІІІ г.о., решение № 45 по гр.д. № 1580/2020 г., ІІІ г.о. В сочената практика се разяснява механизмът за намаляване на дължимо от работодателя обезщетение за вреди от професионална болест или трудова злополука с размера на получените суми по сключените договори за застраховане на работниците и служителите. ВКС неизменно приема, че от дължимото обезщетение се приспада полученото от ищеца по сключени застраховки за риска „трудова злополука“, ако обезщетението е получено за същата вреда. В обжалваното решение подробно е посочено защо съдът възприема, че на ищеца е изплатено обезщетение за пропуснати ползи – застрахователят е платил по заведена от ищеца претенция обезщетение за трайна загуба на работоспособност; отразен е и отказът на застрахователя да плати сторени от ищеца разходи по подадени от работника документи - фактури за медицински разходи, тъй като към датата на събитието застрахователната полица няма такова покритие; процесната претенция касае овъзмездяване на сторените от ищеца разноски за лечение и медицински услуги, представляващи имуществени вреди като претърпени загуби. Следователно, търсеното обезщетение не е за същата вреда, поради което не е налице основание да се твърди целено от ищеца неоснователно обогатяване и принципът на справедливостта не е нарушен. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК се поставят въпросите: какъв е характерът на смъртта, трайната и временната загуба на работоспособност при прилагането на чл. 200, ал. 1 КТ – това са резултати от настъпилата трудова злополука или самостоятелни вреди и ако са самостоятелни вреди – какъв е техният характер – имуществени или неимуществен; кой е кръгът от застрахователни договори и съответно изплатени застрахователни обезщетения на пострадалите, които следва да се вземат предвид при намаляването на отговорността на работодателя по чл. 200, ал. 4 КТ и кои са принципите за неговото определяне. Първият поставен въпрос не е обусловил изхода на спора – по него няма произнасяне от въззивния съд. В случая са установени всички предпоставки от фактическия състав на чл. 200 КТ, а спорът е за дължимост на имуществени вреди, чието репариране се дължи именно поради осъществяването на този фактически състав. Касаторът изхожда от идеята, че посочените неблагоприятни последици - смърт, трайна и временна загуба на работоспособност, са нещо различно от понятието вреди, но „вреди“ в случая е юридическата последица, пораждаща право на обезщетение за фактическо настъпило в резултат на трудовата злополука състояние – смърт на лицето, увреждане на здравето, установено по съответния ред. В този смисъл – настъпилото увреждане поражда претенция за обезщетяване на вреди, които могат да са както имуществени, така и неимуществени. Поставеният втори въпрос е относим, но и по него не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Дължимото обезщетение може да бъде намалено по реда на чл. 200, ал. 4 КТ тогава, когато застрахователят е платил обезщетение за конкретни вреди, като от работодателя се иска плащане на обезщетение за същите (вече репарирани от застрахователя) вреди. В случая застрахователят е отказал да плати обезщетение за имуществени вреди – медицински разходи. Затова и работникът е предявил иска сторените разходи за медицински грижи и медикаменти да бъдат овъзмездени. Конкретно за този тип неимуществени вреди – разходи за медицински грижи и медикаменти, подробно описани в исковата молба и в решенията на инстанциите по съществото на спора, застрахователят не само не е плащал нещо частично, а не е плащал въобще (за което е налице и изричен отказ). Затова и прихващане в случая няма как да се извърши. При този изход на спора е основателно искането на ответника за присъждане на сторени разноски, които са в размер на 1800 лева, заплатени по договор за правна защита и съдействие. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на IV г.о.,