Решение № 260 от 02.10.2026 г. на ВКС по т. д. № 116/2026 г.

Производството е по чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на ищеца „Дафне“ ЕАД срещу решение № 5818 от 25.09.2025 г. по гр. д. № 13193/2023 г. по описа на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 14723 от 05.09.2023 г. по гр. д. 40097/2022 г. по описа на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от „Дафне“ ЕАД срещу „Групама животозастраховане“ ЕАД иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД за сумата 25 000 лв., частична претенция от 100 000 лв., с която ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищеца, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното плащане и са присъдени разноски в полза на ответника. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно предвид постановяването му в противоречие на процесуалния и материалния закон и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд не е изпълнил задължението си да обсъди в тяхната цялост и взаимна връзка всички събрани по делото доказателства, отнесени към предмета на спора, доводите и възраженията на страните. Изтъква, че въззивният съд не се е произнесъл по оплакванията на ищеца по депозираната въззивна жалба, че починалото лице е застраховано по процесния договор за застраховка като „ключово лице“ за кредитополучателя; че посочените в договора за кредит съдлъжници са само поръчители; че банката и застрахователят са свързани лица и за банката, като ползващо се от застраховката лице, липсва интерес да търси правата си по застрахователния договор, поради което при смъртта на управителя на кредитополучателя, ищецът е уведомил застрахователя да изпълни задълженията си по договора. Сочи, че вместо това въззивният съд е обсъждал невъведени от страните възражения: че процесният договор за застраховка не представлява обезпечение на договора за кредит; дали за възникване на задължението за плащане на застрахователно обезщетение е необходимо да е налице неплатежоспособност на главния длъжник, както и насочване на изпълнението към физическото лице, при единствено поддържано от ответника – застраховател възражение, че е налице хипотеза на изключен риск предвид вида на заболяването, довело до смъртта на застрахованото ключово за кредитополучателя лице. Поддържа, че обжалваният съдебен акт е постановен и в нарушение на практиката на ВКС по приложението на чл. 20 ЗЗД, като въззивният съд не е подложил на тълкуване клаузите на процесните договор за кредит и договор за застраховка в търсене на действителната воля на страните. Счита, че въззивният съд неправилно е интерпретирал въведения с исковата молба факт, от който ищецът черпи правата си и на който основава твърденията си за неоснователно разместване на имуществени блага, а именно отказа на застрахователя да изпълни поетото с договора за застраховка задължение за плащане на застрахователна премия при настъпил застрахователен риск. Оспорва като противен на закона извода на въззивния съд, че след като ищецът е заплатил дълга по договора за кредит на банката, която не е ответник по спора, то тогава не е налице хипотеза на неоснователно разместване на блага. По тези доводи моли въззивното решение да бъде отменено като неправилно и претенцията му да бъде изцяло уважена. Претендира присъждане на разноски по делото. Ответникът по касация, „Групама животозастраховане“ ЕАД, оспорва касационната жалба като неоснователна. Счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване. Излага доводи за правилност на въззивното решение. Поддържа, че въззивният съд правилно е тълкувал процесните договор за кредит и договор за застраховка при общи условия. Намира за обоснован извода на въззивния съд, че по делото не се установяват предпоставките по субсидиарната претенция по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Сочи, че ищецът е платил на правно основание – съдлъжник е по договора за кредит, и в този смисъл е погасил един свой дълг. Изтъква, че евентуално обогатяване под формата на спестен разход за ответника не произтича от плащането на ищеца, а от екзогенен фактор – отпадане на застрахователния интерес за банката. Допълва, че договорът за застраховка е акцесорен спрямо договора за кредит и при погасяване на договора за кредит отпада застрахователният интерес за банката. Намира и че не е налице хипотеза на встъпване на ищеца в правата на банката, защото е изпълнил свой дълг. Заключва, че като застраховател не дължи плащане никому, защото не е осъществен рискът - непогасяване на кредит поради смърт на физическо лице. Оспорва доводите на касатора - ищец за общност на фактите, довели до неговото обедняване и обогатяването на застрахователя, като изтъква, че плащането на дълга по кредита, касае само кредитното правоотношение, но не рефлектира върху застрахователното. Намира за неоснователни възраженията на касатора, че солидарните длъжници били поръчители, като изтъква, че и в тази хипотеза той не би имал регресни права. По тези доводи моли да не бъде допуснато касационно обжалване, евентуално при допускането му въззивното решение да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски по делото. С определение № 1088 от 09.04.2026 г. по т. д. № 116/2026 г. ВКС, ТК, състав на Второ отделение, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е допуснал касационно обжалване на въззивното решение по въпроса: „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в тяхната цялост и взаимна връзка всички събрани по делото доказателства, отнесени към въведените в производството допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните?“ Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като обсъди релевираните от страните доводи и прецени данните по делото, приема следното: За да постанови обжалвания резултат, въззивният съд е приел, че фактическата обстановка по делото се установява така, както е изложена от първоинстанционния съд, поради което е намерил, че не следва да преповтаря отново събраните в първата инстанция доказателства в частта, в която са обсъдени правилно и са преценени релевантните за спора факти и обстоятелства. Посочил е, че първоинстанционното решение е правилно като краен резултат, но по съображения, различни от застъпените от първоинстанционния съд. Счел е изложените във въззивната жалба доводи за общи и неоснователни. Изтъкнал е, че заявените в исковата молба обстоятелства, определящи основанието на исковата претенция, а именно: наведени твърдения за изричен отказ на застрахователното дружество ответник да заплати обезщетение на ищеца по групов договор за застраховка “Живот“ от 23.12.2019 г. в размер на 100 000 лв. поради настъпил застрахователен риск по договора – смърт на застрахованото лице Х. А. М., с която неизплатена сума ответното дружество се е обогатило за сметка на ищеца, налагат извод, че предявеният от ищеца иск е с правно основание по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. Подчертал е, че за да бъде уважен иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД, следва да бъде доказан следният фактически състав: увеличение на имуществото на ответника за сметка на имуществото на ищеца, липса на друга правна възможност за ищеца да защити интереса си, обедняването на ищеца и обогатяването на ответника да произтичат от едни и същи факти. Допълнил е, че съгласно задължителните за съдилищата разрешения, дадени в т. 4 и т. 5 от Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на Върховния съд, при хипотезата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД неоснователно обогатилият се за сметка на другиго дължи да му върне онова, с което се е обогатил, но само до размер на обедняването, като от значение е не причинната връзка между обедняването на ищеца и обогатяването на ответника, а наличието на общ факт или обща група от факти, от които произтичат обедняването и обогатяването. Посочил е, че в конкретния случай при доказателствена тежест за въззивника – ищец тези предпоставки не се установяват при условията на пълно и главно доказване. Счел е, че безспорно доказан по делото е фактът, че кредитът, предоставен на „Дафне“ ООД, преобразувал се в ищцовото дружество, въз основа договор за кредит за финансиране на инвестиции № 169 по инициатива „Джереми“ от 12.12.2014 г. с кредитодател „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, чиито правоприемник е „Банка ДСК“ АД, е изцяло погасен чрез плащания от страна на ищеца. Допълнил е, че този факт не се оспорва от ответника, а и по искане на кредитополучателя в хода на първоинстанционното производство е събрана като писмено доказателство справка с информация за погасяването на отпуснатия кредит /л. 83 от делото на СРС/. Намерил е, че застрахователният договор е сключен с цел обезпечение на договора за кредит, въз основа на чл. 18, и негов предмет е животът на управителя на „Дафне“ ООД - Х. М.. Посочил е, че съдлъжници по договора за кредит са Д. Д. М. и починалият Х. А. М.. Отчел е, че самата застраховка „Живот“ по отношение на последния, видно от договора за кредит, както и от застрахователния договор oт 12.12.2014 г., е с уговорена застрахователна сума в полза на кредитодателя „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, предвид уговорката в застрахователния договор, че при настъпване на застрахователното събитие – смъртта на Х. М., застрахователят поема задължение да погаси остатъка от кредита в полза на банката. Заключил е, че при така установените факти ищецът „Дафне“ ЕАД не е обеднял, тъй като извършеното от него плащане към банката – кредитор е въз основа на валидно правно основание – договор за кредит. Добавил е, че дали „Групама животозастраховане“ ЕАД се е обогатил с размера на уговорената сума по застраховка „Живот“ не следва да се обсъжда, тъй като това обстоятелство не е свързано с общ факт, касаещ обедняването на ищеца. Обобщил е, че за успешно провеждане на исковата защита по чл. 59, ал. 1 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже както своето обедняване, така и обогатяването на ответника, а също и връзката между тях, в който смисъл се е позовал на практиката по решение № 470 от 23.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 296/2024 г. по описа на ВКС, ГК, III ГО. Изтъкнал е, че в процесния случай се установяват плащания към кредитодател на валидно правно основание и цялостно погасяване на кредит към субект, който не е ответник по делото. Заключил е, че след като не е доказано обедняване на ищеца за сметка на ответника, произлизащо от едни и същи факти, то претенцията за неоснователно обогатяване следва да се отхвърли като недоказана. По релевирания процесуалноправен въпрос: Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР №1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. На поставения правен въпрос е даден отговор и в множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения, като е възприето, че съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. Тази преценка на съда произтича от изискването на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. Въззивният съд, като инстанция по съществото на правния спор, следва да обсъди и да се произнесе по всички поддържани във въззивната жалба и в отговора по чл. 267 ГПК доводи и възражения, които имат значение за правилността на обжалваното първоинстанционно решение и за правилното решаване на спора. В случай, че във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите или правни изводи, въззивният съд е длъжен да обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и релевирани своевременно доказателства в тяхната съвкупност и взаимна връзка и да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. Последната дейност на въззивния съд следва да бъде осъществена при съобразяване нормата на чл. 269 ГПК и ограничеността на въззивния съд при преценка правилността на обжалвания съдебен акт до посочените във въззивната жалба оплаквания, извън хипотезата на приложима императивна материалноправна норма и въведено със закон задължение на въззивния съд да следи служебно за интересите на някоя от страните в процеса. По основателността на касационната жалба: Въззивното решение е валидно и допустимо, но неправилно предвид постановяването му в отклонение от цитираната практика на ВКС и дадения отговор на правния въпрос, по който е допуснато касационно обжалване, в който смисъл са и поддържаните с касационната жалба доводи. В нарушение на процесуалния закон и горецитираната практика по приложението му въззивният съд не е изложил ясни фактически и правни изводи по съществото на спора, нито е отговорил на защитните доводи и възражения на страните, обективирани в сезиралата го въззивна жалба и депозиран писмен отговор. Мотивите на въззивното решение не съдържат произнасяне по поддържаните с въззивната жалба на ищеца възражения и доводи: дали процесният договор за застраховка представлява обезпечение на договора за кредит и изпълнението на кое/чие задължение обезпечава; кой е застрахованият риск по договора за застрахова и каква е действителната воля на страните по договора за застраховка и по договора за кредит, изводима при дължимото тълкуване съобразно правилото на чл. 20 ЗЗД; дали за възникване на задължението за плащане на застрахователно обезщетение е необходимо да е налице неплатежоспособност на главния длъжник, както и насочване на изпълнението към физическото лице, солидарен длъжник; дали при единствено поддържано от ответника – застраховател възражение, че е налице хипотеза на изключен риск предвид вида на заболяването, довело до смъртта на застрахованото ключово за кредитополучателя лице, следва да бъде обсъждана липсата на застрахователен интерес с оглед осъщественото плащане по договора за кредит от кредитополучателя; какво е значението на въведения с исковата молба факт, от който ищецът черпи правата си и на който основава твърденията си за неоснователно разместване на имуществени блага, а именно отказа на застрахователя да изпълни поетото с договора за застраховка задължение за плащане на застрахователна премия при настъпил застрахователен риск и представлява ли последното обогатяване на застрахователя. Доколкото в случая не се налага извършване на нови или повтарянето на съдопроизводствени действия, спорът на основание чл. 293, ал. 2, вр. ал.1 ГПК следва да бъде разрешен по същество от касационната инстанция. Правилно въззивният съд е преценил, че с оглед изложените от ищеца с исковата молба обстоятелства и заявен петитум е сезиран с иск с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД. При съобразяване на задължителното тълкуване, дадено с Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС, нормата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД урежда самостоятелен състав на неоснователно обогатяване и намира приложение, когато въобще липсва друга възможност за правна защита, а е увеличено без основание имуществото на едно лице за сметка на имуществото на друго лице, без между двете да се изисква съществуването на причинна връзка, а да са последица от един общ факт или от обща група факти, като текстът намира приложение и в случаите, когато обогатяването не се изразява в увеличение на имуществото на едно лице, но и когато са му спестени средства за сметка на имуществото на друго лице. Именно такива са поддържаните от ищеца с исковата молба твърдения: че ответникът си е спестил разход, като е отказал при настъпил застрахователен риск по договор за застраховка от 10.12.2014 г. да заплати дължимото се застрахователно обезщетение на ползващото се от застраховката лице – „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, с което обезщетение съобразно постигнатото от страните съгласие е щяло да бъде погасено задължението на кредитополучателя „Дафне“ ООД по договор за финансиране на инвестиции № 169 по инициатива „Джереми“ от 12.12.2014 г., като вместо това и при общност на фактите последното дружество е обедняло, като е разходвало свои парични средства, с които е погасило чрез плащане задълженията по договора за кредит. Тези ясно въведени с исковата молба твърдения на ищеца се установяват от събраните по делото доказателствата в тяхната съвкупност. От събрания като писмено доказателство по делото договор за кредит от 12.12.2014 г. се установява, че на същата дата между „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД като кредитодател и „Дафне“ ООД като кредитополучател е сключен договор за финансиране на инвестиции № 169 по инициатива „Джереми“, по силата на който банката се задължава да предостави кредит в размер на сумата 748 105 лв., който кредитополучателят се задължава на върне на 83 равни месечни вноски, последната с падеж 30.06.2022 г. Договорът е подписан и от поелите да отговарят солидарно с кредитополучателя на основание чл. 101 ГПК съдлъжници Х. А. М. и Д. Д. М.. С клаузата на чл. 18 от договора за кредит страните са уговорили, че се сключва застраховка „Живот“ при ЗАД „Сожелайф България“ върху живота на Х. А. М. в полза на „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД при застрахователна сума от 100 000 лв. Видно от приложения по делото документ – „Заявление за застраховане валиден сертификат“, е сключен договор за застраховка „Живот“ на ключови лица на кредитополучатели на инвестиционен кредит Партньор при общи условия със застрахователя ЗАД „Сожелайс България“ с посочен притежател на полицата/ползващо се лице - „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, кредитополучател - „Дафне“ ООД, и застраховано лице - Х. А. М.. Съобразно очертания в полицата предмет на договора застраховката покрива риска от смърт, пълна трайна неработоспособност и пълна необратима загуба на автономност в резултат на заболяване или злополука на застрахованото лице Х. А. М., посочен от кредитополучателя „Дафне“ ООД като ключово лице за него – управител на дружеството и съдружник в същото с 50 % участие в капитала. Уговорена е застрахователна сума в размер на 100 000 лв., както и че договорът има действие от приемане на застраховката от застрахователя до пълното изплащане на кредита. Съобразно представените от застрахователя и неоспорени от ищеца общи условия по Групова застраховка на ключови лица на кредитополучателя на инвестиционен кредит „Партньор“ или „Корпоративен“ с договора се осигурява покритие на живота, здравето и телесната цялост на застрахованите лица, дефинирани в чл. 7 като ключови физически лица за кредитополучателя - посочени от последния в заявлението за застраховка, които притежават специални умения, знания или контакти, съществени за успеха на кредитополучателя. Поставени са изисквания, на които следва да отговаря ключовото лице – съдружник или акционер, притежаващ поне 25 % от капитала на дружеството кредитополучател, старши мениджър, или всяко друго лице, за което кредитополучателят декларира, че е ключово и че за него е налице застрахователен интерес. Ответникът изрично е признал с писмения отговор, че е приел застрахователния договор, което се установява и от подписания сертификат; че не оспорва, че застрахованият Х. М. е ключово за кредитополучателя лице, отговарящо на изискванията на общите условия, както и че по договора са изплащани дължимите застрахователни премии, респективно, че е поел задължението по чл. 2.4 и чл. 6 от общите условия при настъпване на застрахованите рискове по отношение на застрахованото ключово лице да заплати на бенефициента – кредитор по договора за инвестиционен кредит, застрахователно обезщетение, което при смърт е в размер на остатъка от главницата на кредита към датата на смъртта – чл. 20.1 от ОУ. Липсва спор по делото и че в периода на действие на застрахователния договор е настъпила смъртта на застрахованото ключово лице - Х. А. М.. Видно от приложената епикриза от УМБАЛ „Света Марина“ ЕАД, Варна, М. е починал на 08.12.2020 г. с посочена окончателна диагноза: COVID – 19, и последвали усложнения – пневмония, остра дихателна недостатъчност, ступор. Страните не спорят и че застрахователят е уведомен при спазване на чл. 23.1 от ОУ от кредитополучателя – „Дафне“ ООД, като лице, имащо интерес от изплащане на застрахователното обезщетение по процесния договор за застраховка, както и че е отказал плащане на застрахователно обезщетение с писмо изх. № 20-04-513/20.04.2021 г. От събраните по делото писмени доказателства - извлечение от обслужващата кредита банкова сметка и удостоверение от „Банка ДСК“ АД, правоприемник на „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, се установява, че към датата на смъртта на М. е налице неизплатена главница по договора за кредит в размер на сумата 169 214,32 лв., както и че кредитът е изцяло погасен с извършени вноски от ищеца „Дафне“ ЕАД, преобразувал се търговец от „Дафне“ ООД. Поддържаната с писмения отговор на исковата молба защитна теза на застрахователя е, че не дължи плащане на застрахователно обезщетение по причина, че е налице изключен съобразно общите условия риск – чл. 14.1., а именно смъртта на застрахованото ключово лице е настъпила в резултат на пандемия предвид установената по делото окончателната диагноза и причина за смъртта на М.. Видно от представените по делото от самия застраховател действащи към процесния договор за застраховка общи условия - в чл. 14 от същите, а и в останалите клаузи, липсва уговорен изключен риск – настъпила смърт в резултат на пандемия или епидемия, поради което и така заявеното с писмения отговор на исковата молба възражение на застрахователя се явява неоснователно. Неоснователно е и поддържаното пред настоящата инстанция възражение от застрахователя, че установената по делото фактическа обстановка не покрива фактическия състав на предявения иск по чл. 59, ал. 1 ЗЗД. По гореизложените доводи на съда по делото се установява настъпил в хода на действие на договора за застраховка застрахователен риск – смърт на посоченото от кредитополучателя ключово лице, в която хипотеза на основание чл. 20.1 от ОУ към процесния договор застрахователят дължи заплащане на застрахователно обезщетение на бенефициента – кредитор по договора за кредит, в размер на остатъка на главницата по кредита към датата на смъртта, в случая 169 214,32 лв., но не повече от уговорената застрахователна сума от 100 000 лв. Застрахователят необосновано, позовавайки се на несъществуваща хипотеза на изключен риск, е отказал изплащане на застрахователно обезщетение към кредитора, с което си е спестил разход в размер на дължимото обезщетение от 100 000 лв. По вече изложените доводи и при съблюдаване на задължителното тълкуване, дадено с Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС, обогатяване по смисъла на чл. 59 ЗЗД е налице и когато е спестен разход. Като последица от необоснования отказ на застрахователя да заплати дължимото застрахователно обезщетение към кредитора, ползващото се от застраховката лице – „Сосиете Женерал Експресбанк“ АД, не е настъпил уговореният с договора резултат - задължението на длъжника „Дафне“ ООД по договора за кредит да бъде намалено със стойността на полученото плащане на застрахователно обезщетение – в случая със сумата 100 000 лв. Вместо което и във връзка със същите, породили обогатяването на ответника факти – неоснователния отказ на ответника да заплати дължимото застрахователно обезщетение, ищецът е обеднял с изплатените от него парични средства за погасяване на главницата по кредита за същата сума от 100 000 лв. Следва да бъде добавено, че към процесния договор за застраховка на основание § 22 от ПР на КЗ е приложима част четвърта от КЗ от 2005 г., отменен, която не урежда друга защита за кредитополучателя търговско дружество в хипотеза като процесната. Съобразно диспозицията на чл. 242 КЗ (отм.) правната норма е приложима само към договори за кредит, сключени с физически лица, без законодателно да е уредена хипотезата на договор за застраховка „Живот“ на ключово за кредитополучателя физическо лице при сключен договор за кредит с търговско дружество. При липсата на друг уреден правен ред и въобще липсата на друга възможност за правна защита за ищеца следва да намери приложение самостоятелният състав на неоснователно обогатяване по чл. 59, ал. 1 КЗ. По тези доводи и при съобразяване на задължителното тълкуване, дадено с Постановление № 1 от 28.05.1979 г. на Пленума на ВС, е налице уреденият с нормата на чл. 59, ал. 1 ЗЗД състав на неоснователно обогатяване и на ищеца следва да бъде призната уредената с нормата правна защита, предвид установеното като последица от обща група факти обогатяване на ответника „Групама животозастраховане“ АД, правоприемник на „Сожелайф България“ АД, изразяващо се в спестяването на парични средства в размер на дължимото, но неплатено застрахователно обезщетение по договор за застраховка от 10.12.2014 г., за сметка на имуществото на ищеца „Дафне“ ЕАД, преобразувал се търговец от „Дафне“ ООД, който е следвало да изплати пълния размер на отпуснатия му кредит по договор от 12.12.2014 г., вместо последният да бъде намален с дължимото застрахователно обезщетение от 100 000 лв. По тези мотиви въззивният съд е постановил неправилно решение, което на основание чл. 293, ал. 2 ГПК следва да бъде отменено и вместо това постановено друго, с което предявеният иск по чл. 59 ЗЗД бъде уважена за заявения частичен размер от 25 000 лв., с еврова равностойност от 12 782,30 евро, от общ размер от 100 000 лв., с еврова равностойност от 51 129,19 евро, ведно със законната лихва върху главницата считано от 25.07.2022 г. до окончателното й изпащане. При този изход на спора право на разноски има ищецът на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Доказва разноски пред първата инстанция в размер на сумата 9 880 лв., пред въззивния съд в размер на 9 350 лв. и пред ВКС в размер на 1 570,99 евро, или общо за трите инстанции в размер на 13 184,50 евро., които ще му бъдат присъдени с настоящото решение. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение