Определение № 124 от 01.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1393/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца „Спедстрой“ЕООД, [населено място], обл. В. срещу решение № 2790 от 13.12.2019г. по в.т.д. № 3399/2019г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решението по т.д.№ 3241/2017г. на СГС, ТО, 8 състав за отхвърляне на предявения срещу ответника „Тарктур“ЕООД, [населено място] иск с правно основание чл.266,ал.1 във вр. с чл.79 ЗЗД за заплащане на сумата 37 296лв. - възнаграждение за извършени от „Спедстрой“ЕООД строително монтажни работи - фундиране на осветителни пилони на обект „Модернизация на градски стадион в [населено място]“, ведно със законна лихва. Касаторът излага доводи, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и при съществено нарушение на процесуалните правила. Оспорва правилността на извода на САС, че не е доказано наличието на облигационна връзка между страните. Твърди, че не е съобразено обстоятелството, че исковата претенция не се основава на неподписан от ответника договор за възлагане на СМР, а на неформален договор за изработка, по силата на който, ответникът като главен изпълнител на обекта, избран за такъв в резултат на проведена обществена поръчка, е възложил на ищеца като подизпълнител конкретните дейности по фундиране на пилоните на градския стадион в Русе и обектът, включително и изпълнената от ищеца част, е приет от възложителя Министерство на младежта и спорта. Счита за неправилен извода, че не е устновено приемане на извършена от ищеца работа. Твърди, че съдът не е изложил самостоятелни аргументи за този извод, а е цитирал решение на ВКС. Сочи, че САС е препратил на основание чл.272 ГПК към съображенията на СГС, но не е извършил преценка на фактическия и доказателствен материал и доводите на страните. Възразява, че не са кредитирани показания на свидетелите И. и Т.. Счита, че не е оценено задълбочено обстоятелството, че сертификатите и декларациите за съответствие на армопакетите от 23.07.2017г., чието изработване ищецът е възложил на трето лице, фигурират в протокола за приемане на обекта. Според касатора това обстоятелство, наред с останалите, дава основание да се приеме, че ответникът е възложил на ищеца фундирането на осветителните пилони на обекта, работата е изпълнена и приета, поради което претендираното възнаграждение следва да бъде изплатено. В писмен отговор „Тарктур” оспорва наличието на предпоставките за допускане на касационното обжалване и основателността на касационната жалба. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК се иска допускане на обжалването по въпросите: 1/Възникнала ли е облигационна връзка между възложител и изпълнител ако не е подписан писмен договор? Въпросът не може да послужи като общо основание за допускане на касационното обжалване, тъй като той няма правна характеристика, а е хипотетично питане, съответно даденият от САС отговор не е в сочения от касатора смисъл: В исковата молба ищецът изрично се е позовал на сключен с „Тарктур“ писмен договор от 09.02.2017г., с който това дружество му възложило изпълнението на дейности по фундиране на осветителни пилони на обект „Модернизация та градски стадион в [населено място]“, като е твърдял, че е сключен във връзка с друг договор за обществена поръчка с предмет „Модернизация и ремонт на градски стадион в [населено място]“ с възложител Министерството на младежта и спорта и изпълнител „Тарктур“. Няма спор, че представеният от ищеца с исковата молба договор от 09.02.2017г. не носи подпис на „Тарктур“. Мотивите на първоинстанционния съд, към които въззивната инстанция е препратила на основание чл.272 ГПК, са в смисъл, че исковата претенция може да бъде счетена за основана на неформален договор, тъй като законът не въвежда изискване за писмена форма на договора за изработка, но следва на бъде доказано постигането на съгласие между страните. По делото са сбрани всички поискани от ищеца доказателства: Счетоводната експертиза е установила, че в счетоводството на ищеца няма издадена и осчетоводена фактура към ответника за извършени СМР, за които ищецът претендира заплащане на възнаграждение, а разходите си „по изпълнение на договора от 09.02.2017г.“ ищецът е осчетоводил „като незавършено производство, разходи за строителни обекти, стадион в [населено място]“; Установила е и, че в счетоводството на ответника отсъстват каквито и да било записвания, отразяващи правоотношения с ищеца и задължения към него. Въззивната инстанция е анализирала, че обстоятелството, че ищецът - доставчик по смисъла ЗДДС и изпълнител, съгласно твърденията му в процеса, не е осчетоводил собствените си фактури, отразяващи дължимо възнаграждение за твърдените извършени СМР, и предвид обстоятелството, че тези фактури не са получени и осчетоводени от възложителя, са аргументи за недоказаност, а оттам и за неоснователност на исковите претенции. Съдилищата са обсъдили, че ищцовото дружество не фигурира в подписаните между представителите на ММС, на ответника и на другите участници в строителство акт обр..7 и акт 12; че то не фигурира и в документацията по обществената поръчка нито в подписаните строителни книжа за приемане на обекта от министерството. Въззивната инстанция е изложила собствени съображения, че относимо за приемането на работата по смисъла на чл. 264, ал. 1 ЗЗД е или онова изрично изявление на възложителя, придружаващо реалното предаване на готовия резултат, че счита същия за съобразен с договора, или онези конклудентни действия, придружаващи фактическото получаване на изработеното, от които недвусмислено следва, че е налице мълчаливо изразено съгласие от възложителя за такова одобрение; че приемането на извършената работа обхваща по същината си, както фактическото получаване на изработеното от поръчващия, така и признанието, че изработеното съответства на поръчаното, а по настоящото производство не се установява наличието на нито едно от тези обстоятелства. И двете инстанции са ценили и показанията на свидетелите на ищеца Т. И. и Р. Т., но еднозначно са приели, че тези показания не установяват по чие възлагане ищецът е изпратил свои работници да извършват строително монтажни работи на стадиона в [населено място], както и че, не е установен и обемът на работата. Ценена като доказателство е и представената с исковата молба декларация от 23.02.2017г. за съответствие на изработка на армопакети за сондажно изливни пакети, сертификати и декларации за съответствие, издадена от „Интеркомгруп“ЕООД - дружеството, на което съгласно исковата молба ищецът е възложил изработката на армопакетите във връзка с изпълнението на поетите към ответника дейности. Същата фигурира в протокола-образец 16 от 17.07.2017г. за установяване годността за ползване на етап Първи /Мрежи за осветление/ от реконструкцията на стадиона. Не е имало спор, че декларацията е била изпратена от „Интеркомгруп“ЕООД и адресирана до ищеца и че ищецът е изплатил на това дружество по издадената фактура на 29.05.2017г. сумата за реализираната доставка от 60 000лв. Съдилищата са съобразили, че тази декларация е адресирана до ищеца и е отразена в акт обр.16, но са приели, че тя е недостатъчно доказателство за установяване възлагането и приемането от ответника на изпълнени от ищеца строителни дейности. Обстоятелството за извършената доставка на армопакети за сондажно изливни пакети от “Интеркомгруп“ ЕООД на ищеца и представянето на декларации за съответствие и сертификати за качество, въззивната инстанция е счела за установяващо единствено наличието на договорни отношения между тези дружества. Акцентирала е, че в процеса остава недоказано, че декларациите за съответствие и сертификати за качество са били представени на ответника именно от ищеца, тъй като начинът, по който „Спедстрой“ твърди, че е станало предаването - по електронната поща, е опроверган от заключението на извършената специализирана съдебно-техническа експертиза. Последната е установила, че кореспонденцията между страните, за която има данни да е получена в електронната пощенска кутия на ответника, се свежда до едно съобщение, получено на 08.08.2017г., към което няма прикачен файл, има само текст с твърдение, че ищецът е изпълнил пилотно фундиране на Градския стадион в Русе, подготвил е и е изпратил необходимата документация за приемателна комисия, обектът е приет и въведен в експлоатация и липсва само подписан акт 19 от ответника, за да бъде издадена фактура. Същевременно от значение за спора е и обстоятелството, че ответникът е представил насрещни доказателства в подкрепа на тезата си, че вложените за изпълнението на дейностите, за които ищецът претендира възнаграждение елементи, са закупени по силата на сключен от „Тарктур“ ЕООД договор с доставчик „Ейч Ти Ай България“ЕООД с предмет арматурни заготовки и армопакети, които доказателства не са оспорени от ищеца. Ответникът е противопоставил и тезата си за възможността неговият доставчик да е ползвал материали и сертификати от други съконтрахенти /въпрос, който не е изследван по делото/, както и довода, че наличието на облигационни отношения между ищеца и неговия доставчик „Интеркомгруп“ЕООД не установяват, че процесните СМР са извършени именно с тези доставки, които са на стойност значително надвишаваща исковата претенция. В тази връзка от съществено значение са изложените от САС аргументи, че ищецът не установява в процеса, че именно той е предоставил на ответника сертификатите и декларацията, издадени от „Интеркомгруп“, фигуриращи като част от документацията към протокола-образец 16 от 17.07.2017г. за установяване годността за ползване на етап Първи /Мрежи за осветление/ от реконструкцията на стадиона и в изпълнение на какво свое задължение би извършил това предоставяне. 2/ / Подлежат ли на заплащане фактически извършените работи по неформален договор за възлагане при спазване на принципа за еквивалентност? По какви цени и по какви критерии следва да се остойности извършената работа по неформален договор за възлагане? Невъзможността за осъществяване на факултативния касационен контрол по този въпрос пряко произтича от обстоятелството, че той няма правна характеристика, предпоставен е от теза /фактически извършени работи, постигнато съгласие по неформален договор за изработка/, изрично приета от САС за неоснователна. Същевременно в обжалваното решение не е застъпено становище, че в тази хипотеза извършените работи не подлежат на заплащане, ако са приети. Въпросът е изцяло хипотетичен и извън предмета на произнасяне от САС. Втората част на въпроса е изцяло безпредметна, тъй като и двете инстанции са отрекли възникване на задължение на ответника за плащане на възнаграждение по чл.266,ал.1 ЗЗД, поради което въпросът за цени и критерии за остойностяване на възнаграждение за изработващия не стои. 3/ Има ли правно значение за приемане на работата изработване на вложеното, влагането му в обекта, респ. влизането във владение от страна на възложители при неформален договор за възлагане? Изложеното към втория въпрос е изцяло относимо и към искането за допускане на касационното обжалване по третия въпрос. В обжалваното решение е отречено да е установено приемането на работата, поради което въпросът отново е не-правен, а хипотетичен. 4/ Следва ли въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на фактите по делото и да обсъди всички възражения? И този въпрос няма правна характеристика, съобразно критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. Той е по правилността на решението, преценката за която е извън пределите на настоящата фаза по чл.288 ГПК. Следва да се посочи и че по никой от въпросите не е въведена ясно допълнителна предпоставка. Касаторът хаотично цитира практика на ВКС но не директно по конкретния въпрос, а при обосноваване на своето становище по правилността на решението. Не се позовава ясно на противоречие на обжалваното решение с цитираната практика, нито сочи в какво се състои евентуално такова несъответствие. 5/ Касаторът се позовава и на очевидна неправилност като твърди, че в настоящия случай законът е приложен в неговия противоположен смисъл относно „приетото от съда, че исковата претенция се основава на неподписан договор за възлагане, докато исковата молба се основава на неформален договор за възлагане, изпълнението по който се установява с всички доказателствени средства по ГПК; приетото от съда, че след като липсва писмен договор за изработка то липсва и облигационна връзка“. Не са доказани и основанията за допускане на обжалването на самостоятелното основание по чл.280,ал.2 ГПК. Изложените съображения не само че не обосновават искането, а ясно отричат приложното му поле, тъй като мотивите на САС са изопачени по начин, недаващ основание за този директен достъп до касационния контрол. Невярно е твърдението, че искът е отхвърлен по превратно цитираните съображения, поради което е изключена възможността законът да е приложен „в неговия обратен смисъл.“ Съответно на задължението за обосноваване на касационен довод по чл.281,т.3 ГПК, очевидната неправилност също предпоставя обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. Съобразно изхода на настоящото производство касаторът следва да заплати на „Тарктур“ЕООД поисканите и доказани разноски за производството - сумата 2 000лв. договорено възнаграждение съгласно договор за правна защита и съдействие, в който е посочено плащането на договореното възнаграждение в брой. Поради изложеното, Върховният касационен съд, ТК, състав на Първо т.о.