Определение № 773 от 30.12.2014 г. на ВКС по т. д. № 11/2013 г.

Производството е по чл.288 ГПК. С определение № 765/20.11.2013 год., по т.д.№ 11/2013 год.на второ търговско отделение на ВКС е отказано допускане на касационното обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 967 от 11.06.2012 год., по възз. гр.д. № 3133/2011год. по касационната жалба на ответника по спора [фирма], гр.София, като в останалата част, по касационната жалба на ТД [фирма], [населено място] производството по делото е спряно на осн. чл.292 ГПК, и е възобновено с определение № 239 от 04.07.2014 год., след отпадане на процесуалните пречки за движението му – приключване на тълкувателно дело № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС със съдебен акт. Следователно предмет на настоящето производства е единствено касационната жалба на ТД [фирма], приета за процесуално допустима. Тя касае въззивното решение на Софийски апелативен съд № 967 от 11.06.2012 год., по в.гр.д.№ 3133/2011 год., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд за отхвърляне на предявения установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК за разликата над сумата от 4232.99 лв. до пълния размер на заявената искова претенция от 26 927.55 лв.. Основно касаторът възразява срещу законосъобразността на извода на въззивния съд, че ответникът А. С. Т., в качеството си на авалист – солидарен длъжник, притежава необходимата процесуална легитимация да повдига в хода на производството по предявения установителен иск, основан на чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК, правопогасяващи възражения, основани на обезпечените с процесните записи на заповед, каузални правоотношения между поемателя [фирма] и издателя им [фирма]. Счита, че при липсата на въведени от последния възражения за погасяване на задълженията му по обезпечените с издадените от него записи на заповед, договори за финансов лизинг, сключени с [фирма], обсъждането им по същество от решаващия съд е недопустимо, поради което и изграденият краен правен резултат за частична основателност на предявения иск се явява процесуално незаконосъобразен. В изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване касаторът е обосновал с предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на процесуалното право: „Допустимо ли е авалист по запис на заповед, да противопоставя на поемателя възражения, които произтичат от каузално правоотношение, възникнало между издателя на менителничния ефект и поемателя по него, по което авалистът не е страна?” Като израз на визираното противоречие със задължителната практика на ВКС е посочено решение № 17 от 21.04.2011 год., по т.д.№ 213/2010 год. на ІІ т.о.. По отношение на формулираните релевантни за крайния изход на делото процесуалноправни въпроси, които доуточнени от настоящата инстанция в съответствие с постановките на т.1 от ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС са: „Кой е релевантният момент за преценяване изискуемостта, дължимостта и размера на вземането, претендирано в производството по чл.422, ал.1 ГПК, предвид обстоятелството, че установителният иск се счита за предявен от датата на образуване на заповедното производство?” и „ Подлежи ли на пълно или частично отхвърляне предявен установителен иск, когато след образуване на заповедното производство е извършено пълно или частично плащане на паричното вземане, предмет на издадената заповед за изпълнение?”, се поддържат селективните основания по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Първото от тях е аргументирано с различно спрямо възприетото в обжалвания съдебен акт разрешение в решения: на СГС от 28.03.2012 год., по гр.д.№ 10521/2011 год. и на Врачанския окръжен съд от 23. 07. 2009 год., по гр.д.№ 1104/2009 год., а второто- „със значението на поставените въпроси за точното прилагане на закона и развитие на правото”. Ответникът по касационната жалба [фирма], гр.София не е депозирал изричен отговор в срока по чл.287, ал.1 ГПК, но в обстоятелствената част на подадената от него касационна жалба се съдържа становището му за неоснователност на оплакванията на ТД [фирма], [населено място] предвид извършеното от негова страна пълно погасяване на задължения по каузалната сделка с касатора, гарантирана с издадените менителнични ефекти и авалирани от А. С. Т. и в този см. отсъствие на реално съществуващ дълг към лизингодателя. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: За да постанови обжалваното решение, с което е приел частична основателност на предявения установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК, във вр. с чл.415, ал.1 ГПК до размера на присъдените суми въззивният съд се е позовал на сключените между страните по делото няколко договора за финансов лизинг, като е счел, че доколкото тези с №[ЕИК] и №[ЕИК] предвиждат вида на обезпечението, но не уточняват конкретния размер на вземането по всеки един от менителничните ефекти, които е следвало да бъдат издадени от ТД - лизингополучател и авалирани от неговия управител Ф., то процесните ценни книги гарантират изпълнението именно на същите. Изложени са съображения, че щом лизингодателят не е обявил предсрочна изискуемост на всички вземания и не е развалил сключените с ответното ТД договори за финансов лизинг, каквито възможности са предвидени в ОУ, то вземанията които материализират записите на заповед, обезпечават плащането само на парични вноски с настъпил падеж към датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Съобразявайки така приетата за установена фактическа обстановка по делото и неоспореното в хода на делото допълнително заключение на изслушаната съдебно-счетоводна експертиза за размера на неиздължените по тези два лизингови договора суми от страна на лизингополучателя, решаващият състав на Софийски апелативен съд е счел, че установителната искова претенция е основателна само да размера на сумата от 4 232.99 лв.. Зачитайки по този начин своевременно въведеното от ответника Ф. възражение за погасяване на паричните задължения по каузалното правоотношение, което издадените от лизингополучателя два записа на заповед обезпечават, въззивният съд е отговорил отрицателно на довода в допълнителната искова молба на ищцовото ТД, че в производството по предявен установителен иск по чл.422, ал.1 ГПК не могат да се черпят каквито и да било възражения от каузалните правоотношения между страните, вкл. за погасяване на дълга. Решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт дават основание да се приеме, че поставените от касатора ТД [фирма] правни въпроси, са релевантни за крайния изход на делото, поради което попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК и общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване в случая е доказана. Неоснователно по отношение на първия от тях е поддържаното селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Вярно е, че по въпроса за възраженията, които авалистът може да противопостави на поемателя по записа на заповед е формирана задължителна съдебна практика по см. на т.2 от ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, част от която цитирана и от касатора. Същата е в смисъл, че поради самостоятелния, неакцесорен характер на задължението на менителничния поръчител, спрямо главното задължение, което последното обезпечава, авалистът не може да противопостави на приносителя на ефекта възраженията, които би могъл да противопостави самият хонорат/ издател на записа на заповед/ - както абсолютните възражения за недействителност на ефекта/ с изключение на възражението, относно формата/, така и неговите лични/ относителни/ възражения, произтичащи от каузалното правоотношение между приносителя и хонората. Противопоставянето на лични възражения от авалиста, основани на каузалното правоотношение между приносителя на ефекта и хонората, като изключение е допустимо единствено в хипотезите когато авалистът също е страна по каузалното правоотношение или ако приносителят е недобросъвестен, или е извършил злоупотреба с право,знаейки за наличието на лични възражения по каузалното правоотношение с хонората. Така според приетото в решение № 40 от 05.06.2012 год., по т.д.№ 148/2011 год. на І т.о., установената недобросъвестност на приносителя на ефекта изключва правото на последния да иска изпълнение от авалиста в случаите, когато могат да му бъдат противопоставени личните възражения на хонората, в това число и възражението му за наличие на съдебно признато изпълняемо право в полза на приносителя. Затова в тези случаи, както и в случаите на доказана злоупотреба с право, авалистът може успешно да противопоставя на приносителя на ефекта и личните възражения по каузалното правоотношение, по което не е страна, макар това право по принцип да не му принадлежи. Съобразена тази задължителна практика, както и обстоятелствата на които въззивният съд се е позовал, за да легитимира ответника –авалист да противопостави успешно на ищеца-поемател, произтичащите от каузалното правоотношение относителни възражения на издателя на ефекта, вкл. за извършеното частично погасяване на дълга - условията, при които процесните записи на заповед са били издадени, знанието на ищцовото търговско дружество, че с тях се обезпечават изпълнението на паричните задължения, но само по два конкретни договора за лизинг, сключени в два последователни поредни дни, както и продължилото получаване от страна на лизингодателя на дължимото от лизингополучателя плащане и след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до размера на останалата неиздължена сума от 4232.99 лв., дават основание да се приеме, че твърдяното противоречие в случая не е налице. Домогването на кредитора- ищец да получи пълно плащане от авалиста, вкл. на онази част от дълга, която вече му е заплатена му от длъжника по каузалното правоотношение, във вр. с което е възникнало задължението по менителничния ефект, възприето от решаващия съд за недобросъвестност е достатъчно, за да позволи на менителничния поръчител да противопостави на приносителя на ефекта, основаното на каузалното правоотношение между последния и издателя на ценната книга относително възражение за погасяване чрез плащане на процесното задължение, изключващо и собствената му отговорност до размера на заплатената сума. Дали, обаче, извършената от въззивната инстанция преценка на доказателствения материал по делото, която всъщност касатора оспорва, е правилна и дали приетата за установена фактическа обстановка по делото съответства на събраните доказателства, са въпроси относими към основанията за касационно обжалване, поради което не подлежат на обсъждане в производството по чл.288 ГПК. Що се касае до останалите формулирани от касатора правни въпроса, то отговор на същите е даден с т.9 на ТР № 4/18.06.2014 год. и той е в смисъл, че в производството по чл.422, респ. чл.415, ал.1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл.235, ал.3 ГПК намира приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен процес. Съобразено възприетото от ОСКТ на ВКС разрешение, с което съществуващото противоречие в съдебната практика по отношение на същите е преодоляно, дава основание да се приеме, че визираните критерии за селекция по т.2 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК в случая са неприложими. Обстоятелството, че разрешението им в обжалвания въззивен съдебен акт е в пълно съгласие с горецитираната задължителна практика на касационната инстанция, изключва въобще необходимостта от допускане на касационното обжалване. С оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.1 и ал.3 ГПК искането за присъждане на деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК, заявено от касатора следва да се остави без уважение. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС