Определение № 146 от 17.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 236/2021 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на „Пи Ар Студио България“ ЕООД, [населено място] против определение № 222 от 04.12.2020 г. по т. д. № 1949/2020 г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, с което е оставена без разглеждане подадената от същото дружество касационна жалба вх. № 6462 от 19.06.2020 г. срещу решение № 102 от 11.03.2020 г. по в. гр. д. № 1450/2019 г. на Старозагорски окръжен съд. С обжалваното пред първия тричленен състав въззивно решение е потвърдено постановеното от Старозагорски районен съд решение № 1349 от 18.10.2019 г. по гр. д. № 249/2019 г., с което е отхвърлен предявеният от „Пи Ар Студио България“ ЕООД, [населено място] срещу Я. Г. Н. от [населено място] иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата 7 700 лв., претендирана като получена без основание с платежно нареждане от 12.06.2014 г. Частният жалбоподател изразява несъгласие с извода, че делото е търговско и следователно постановеното от въззивния съд решение не подлежи на касационен контрол. Счита, че съдебният състав е допуснал съществено нарушение на материалноправните норми, определящи съдържанието на легалния термин „предмет на делото“, като е приел, че предмет на делото е оспорване сключването на договор за паричен заем, а не е съобразил изрично заявеното в исковата молба, че процесната сума се претендира като дадена без основание. Ответницата по частната жалба – Я. Г. Н. от [населено място] – оспорва същата и моли за оставянето й без уважение като неоснователна по съображения, изложени в писмен отговор от 26.01.2021 г. Претендира разноски. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Частната жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал.1 ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима, но разгледана по същество е неоснователна. За да остави без разглеждане подадената от „Пи Ар Студио България“ ЕООД касационна жалба срещу решение № 102 от 11.03.2020 г. по в. гр. д. № 1450/2019 г. на Старозагорски окръжен съд, тричленният състав на Върховен касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение е приел, че атакуваното с нея решение, постановено по търговско дело, не подлежи на касационен контрол, тъй като цената на предявения иск е под 20 000, т. е. под установения в чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК минимум. Аргументирал е търговския характер на делото с това, че ищецът претендира връщане на исковата сума като недължимо платена, оспорвайки основанието за превода й – „договор за заем“, изрично посочено в платежното нареждане от 12.06.2014 г., т. е. че е оспорил сключването на сделка, която е търговска, с оглед презумпцията по чл. 286, ал. 1 вр. ал. 3 ТЗ. Определението е правилно. Изводът на първия тричленен състав на ВКС за недопустимост на касационната жалба е в съответствие с разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 2 ГПК. Търговският характер на делото произтича от неговия предмет – твърди се наличие на вземане, възникнало поради липса на сключена между страните сделка, която е търговска с оглед презумцията на чл. 286, ал. 1 и ал. 3 ГПК. Неоснователно е оплакването на частния жалбоподател, че в атакуваното определение неправилно е определен предметът на делото. Спорното право в случая е връщане на исковата сума, претендирана като платена без правно основание. Доколкото обаче в материализиращия това вземане документ, на който се позовава самият ищец, е отразено наличието на основание за плащане на сумата, спорното право включва по необходимост и установяване несъществуването на това правно основание. И тъй като посоченото в документа основание е „договор за заем“, сключен от търговец, по отношение на когото не е оборена презумпцията по чл. 286, ал. 3 ТЗ, преценката на първия тричленен състав за търговски характер на делото е правилна. Не може да бъде споделено и становището на частния жалбоподател, че делото е гражданско с оглед разпоредбата на чл. 113 ГПК. Този извод произтича от факта, че в случая процесната сума, отразена в платежното нареждане като дадена „по договор за заем“, е получена от ответницата във връзка с поети от нея служебни ангажименти, а не в качеството й на „потребител“ по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Поради изложените съображения обжалваното определение е правилно и следва да бъде потвърдено. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, частният жалбоподател следва да заплати на ответницата разноски за настоящото производство в размер на сумата 200 лв. – адвокатско възнаграждение, чийто размер и заплащане в брой се установяват от представения договор за правна защита и съдействие № 0230691 от 26.01.2021 г. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 274, ал. 2, изр. 2 ГПК