Определение № 2863 от 05.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3682/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Х. Т. Ж., чрез процесуалния й представител адв.К. М., срещу въззивно решение № 57/05.05.2022 г., постановено по в. гр. д. № 37/2022 г. на Окръжен съд – Силистра. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се сочи наличие на основание за допускане касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Ответната страна по касационната жалба – ответник в производството община Силистра, не е взела становище по касационната жалба в срока по чл. 287 ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение № 260067/19.10.2021 г. по гр. д. № 365/2020 г. на Районен съд – Силистра, с което е отхвърлен предявеният от Х. Т. Ж. против община Силистра иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за осъждане на ответника да плати на ищеца сумата 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени болки и страдания и стрес в следствие на увреждания, причинени от ухапване на безстопанствени кучета на 16.10.2013 г., настъпили след 01.11.2015 г., както и обезщетение за забава в размер на 4872,17 лв. за периода 01.11.2015 г. - 12.10.2020 г. Въззивният съд е приел, че с решение № 204/08.12.2014 г. по в. гр. д. № 273/2014 г. на Окръжен съд – Силистра е присъдено в полза на ищцата обезщетение за претърпените неимуществени вреди, вследствие на нападение и ухапване от безстопанствени кучета на 16.10.2013 г., възлизащо на сумата от 3000 лв., както и обезщетение в размер на 107 лв. за претърпените имуществени вреди, заедно със законната лихва, считано от датата на увреждането - 16.10.2013 г. до окончателното изплащане на сумите. Съобразно изложените от ищцата с исковата молба твърдения, съдът е приел, че предмета на настоящото производство са вреди, настъпили през 2015 г. в следствие на посиняване и пигментация на цялата лява подбедрица на жалбоподателката в местата на ухапванията, затруднение при нейното придвижване, както и болки и изтръпвания при продължително ходене. От заключението на медицинската експертиза, изготвено от вещо лице - съдебен лекар, след личен преглед на ищцата и запознаване със съществуващата медицинска документация по случая, е установено, че са налице дискретни промени по кожната повърхност, дължащи се на извършената през 2013 г. оперативна интервенция и последиците от нея, а именно разрастване на съединителна тъкан в подкожието, което води до несъществено уплътняване на меките тъкани в областта. Установени са и неголеми зони на дискретна пигментация по задната повърхност на лявата подбедрица, като и двете изменения вещото лице отдава на извършената хирургична интервенция. Според заключението ищцата не би следвало да усеща болки, не е налице двигателен дефицит, а настоящия вид на лявата й подбедрица съществува от момента на пълно зарастване на оперативната рана и се дължи на разрастването на съединителна тъкан в подкожието и в мястото на оперативния разрез. При разпита му в откритото съдебно заседание вещото лице е заявило, че последващите болки на жалбоподателката, както и появилата се впоследствие пигментация, са в резултат от варикозно заболяване /на вените/, а не в резултат на ухапване от куче, макар вещото лице при прегледана ищцата да не е установил тежки варикозни промени по долните крайници на ищцата, при което е заключил, че не е налице причинно-следствена връзка между ухапването от животното и последвалото развитие. Пояснило е още вещото лице, че за да се установи с категоричност диагнозата за варикозно заболяване, е необходимо да бъдат извършени и съответните изследвания, които реално до момента не са направени, както и ищцата да бъде прегледана от съдов хирург. С оглед на събраните по делото доказателства, въззивният съд е приел, че ищцата не доказала наличието на проявило се ново страдание при нея като увреденото лице, непредвидено и несъобразено с първоначалното обезщетение, т.е. твърди ексцес, настъпило във връзка с нападението и ухапването от безстопанствени кучета на 16.10.2013 г. Посочил е, че в случая не е налице необходимост от събирането на допълнителни доказателства (назначаване на допълнителна или повторна съдебно-медицинска експертиза), както и извършване консултацията със съдов хирург за установяването на варикозно заболяване у ищцата, предвид повторното изслушване на вещото лице пред въззивния съд, тъй като това обстоятелство не било от решаващо значение за изхода на спора. Кредитирайки изцяло заключението на съдебно-медицинската експертиза, изготвена от вещо лице - медик, съдебен лекар, съдът е обосновал извода, че посочените от жалбоподателката последващи болки и промени в пигментацията на кожата й в зоната на ухапването нямат връзка с ухапването от кучетата на 16.10.2013 г., поради което предявения иск е неоснователен. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК искането за допускане касационно обжалване се поддържа в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси: 1) длъжен ли е въззивният съд, като израз на служебното начало в гражданския процес (чл. 7 ГПК), да допусне изготвянето на своевременно поискана допълнителна (или повторна) съдебно-медицинска експертиза или в изпълнение на разпоредбата на чл. 195, ал. 1 ГПК за безпротиворечивото изясняване на делото от фактическа страна и за установяване на фактите, които са от значение за решаване на делото, сам да назначи такава, като не се задоволява само с налични по делото доказателства при постановяването на съдебния акт; 2) длъжен ли е въззивният съд при направено оплакване във въззивната жалба за допуснати процесуални нарушения при приемането на заключението на експертизата в първоинстанционното производство, да назначи допълнителна или нова експертиза по същите въпроси; - по тези въпроси се сочи противоречие с т. 3 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 на ОСГК на ВКС; 3) длъжен ли е въззивният съд съгласно чл. 266, ал. 3 ГПК да допусне допълнителна (или повторна) експертиза, когато в нарушение на процесуалните правила той не е допуснал такава експертиза, въпреки че пред него е било направено искане за това (с въззивната жалба, в която са посочени допуснати от първата инстанция съществени процесуални нарушения и след изслушване на вещото лице в о. с. з. пред въззивния съд); 4) длъжен ли е въззивният съд, с оглед нормата на чл. 266, ал. 3 ГПК да допусне назначаването на поисканата допълнителна (или повторна) експертиза, при положение, че необходимостта от такава е възникнала именно в последното съдебно заседание, в което е приета от съда експертиза, която е неясна и противоречива; - по които въпроси се сочи противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 174/12.01.2011 г. по т. д. № 36/2010 г., I т.о., решение № 135/16.06.2015 г. по гр. д. № 6627/2014 г., III г.о, решение № 57/16.04.2013 г. по гр. д. № 871/2012 г., III г.о., решение № 150/20.03.2020 г. на по т. д. № 279/2019 г., II т.о., решение № 178/06.11.2017 г. по т. д. № 600/2017 г., I т.о. и решение № 72/09.07.2012 г. по т. д. № 398/2011 г., II т.о.; 5) с оглед нормите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК съдът длъжен ли е при спор относно фактите в мотивите към решението да обоснове изводите си кои факти приема за осъществили се и кои не и въз основа на какви доказателства, извършвайки преценка на достоверността и доказателствената сила на всяко от доказателствата и съпоставяйки ги в тяхната взаимна връзка и зависимост; 6) длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на доказателствата, да обсъди всяко едно от въведените с въззивната жалба възражения и изрично и ясно да изложи мотиви по приемането или отхвърлянето им в решението; - по тези въпроси се твърди с противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 206/31.07.2015 г. по гр. д. № 6832/2014 г., IV г.о, решение № 24/28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г., I г.о., решение № 39/20.07.2016 г. по т. д. № 2476/2014 г., I т.о. и решение № 222/06.04.2017 г. по т. д. № 425/2015 г., II т.о.; 7) длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страните, допустими и относими към предмета на спора, фактите, на които се основават и доказателствата за тях – поддържа се противоречие с практика на ВКС: решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г., II т.о.; решение № 134/30.12.2013 г. по т. д. № 34/2013 г., II т.о.; решение № 75/20.06.2016 г. по т. д. № 1608/2015 г., II т.о., решение № 94/13.09.2016 г. по т. д. № 3768/2014 г., II т.о., решение № 161/04.10.2016 г. по т. д. № 2220/2015 г., II т.о., решение № 202/25.01.2018 г. по т. д. № 1826/2016 г., I т.о., решение № 8/19.01.2018 г. по т. д. № 2435/2016 г., II т.о., решение № 556/10.01.2011 г. по гр. д. № 1019/2009 г., II г.о. и решение № 312/10.09.2012 г. по гр. д. № 849/2011 г., IV г.о. Предвид данните по делото и мотивите на въззивното решение, настоящият състав намира следното по наличие на основание за допускане касационно обжалване: За да бъде допуснато въззивното решение до касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК следва да са налице следните кумулативно дадени предпоставки: касаторът да е формулирал правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда в обжалваното решение и даденото от въззивния съд разрешение на въпроса да противоречи на задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и на практиката на ВКС. Според разясненията, дадени от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. В тълкувателното решение е разяснено, че правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Първите четири въпроса са относими към задължението на въззивния съд да допусне нова /повторна или допълнителна/ експертиза, и са обусловили изводите на въззивния съд, но по тях не се установява противоречие на въззивното решение с посочените от касатора тълкувателно решение и относима съдебна практика на ВКС – решения по чл.290 ГПК, в които е дадено разрешение на въпрос кога за въззивния съд е налице такова задължение. В утвърдената съдебна практика /вкл. цитираната от касатора такава/ се приема, че експертните заключения следва да бъдат пълни, ясни и мотивирани, като експертите следва да посочат не само изводите, които правят във връзка с поставената им от съда задача, но и конкретните факти, които обосновават тези изводи, тъй като целта на експертизата е да изнесе пред съда всички онези факти и връзки между тях, за които са необходими специални знания и по този начин да подпомогне съда при формиране на фактическите, а оттам и на правните му изводи по спора. Когато даденото от вещото лице заключение е неясно, непълно или възникнат съмнения, че е неправилно, и то е единствено заключение за установяване на правнорелевантен факт по делото, въззивният съд може и служебно, дори и да няма искане от страната или да няма наведен такъв довод във въззивната жалба, да допусне нова/повторна или допълнителна експертиза. Когато въззивната жалба съдържа оплакване, че даден правнорелевантен факт е останал неизяснен в хода на делото или е бил неправилно установен от първата инстанция, и за установяването на такъв факт са необходими специални познания, въззивният съд, също служебно, дори и да няма искане от въззивника, назначава експертиза за установяване на този факт. В случая извършените от въззивния съд процесуални действия и мотивите на въззивното решение не сочат на отклонение от тези разяснения на съдебната практика на ВКС. С въззивната жалба е направено от ищцата оплакване за допуснато процесуално нарушение от първоинстанционния съд при приемане на съдебно-медицинска експертиза – приемането й при неспазен срок по чл.199 ГПК, и оплакване относно правилността на същото заключение, и въззивният съд е изслушал повторно вещото лице, като при това изслушване в откритото съдебно заседание не е присъствала ищцата, нито неин пълномощник, на вещото лице са били поставени от съда и вещото лице е отговорило и на въпроси, изрично посочени от пълномощника на ищцата в писмена молба преди датата на заседанието. Въззивният съд е оставил без уважение направеното в молбата на ищцата искане - ако съобразно отговорите на въпросите от вещото лице са необходими допълнителни изследвания за изясняване генезиса на оплакванията на ищцата, да се назначи допълнителна експертиза след представяне то ищцата на такива допълнителни изследвания, защото е счел, че дадените от вещото лице отговори са пространни и пълни и попълват липсващите специални знания на съда. В мотивите на въззивното решение са изложени също доводите на съда за липсата на необходимост от събиране на доказателства за установяване на варикозно заболяване при ищцата като факт без значение за спора, базирано на категоричното становище на вещото лице, че няма причинна връзка между промените в пигментацията на кожата на ищцата в зоната на ухапването и последващите болки, обусловили предявяването на настоящия иск, с ухапването от кучета преди това - на 16.03.2013 г. В практиката на ВКС е изяснено, че приемането на експертизата се извършва в открито съдебно заседание, като съгласно разпоредбата на чл. 200, ал. 2 ГПК, вещото лице излага устно заключението си, и страните разполагат с процесуалната възможност да задават въпроси на вещото лице във връзка с депозираното писмено заключение и изложението на вещото лице в открито съдебно заседание, като дадените устни разяснения на вещото лице при излагането на заключението в открито съдебно заседание представляват част от заключението на вещото лице, вкл. и дадените от вещото лице уточнения и допълнение по поставени въпроси от страните. В случая вещото лице е отговаряли на поставени към него въпроси, вкл. и тези поставени от пълномощника на ищцата с нарочна молба, като така даденото в цялост от вещото лице заключение за липсата на причинна връзка между твърдените от ищцата с настоящата искова молба оплаквания и изменения на кожата, с ухапването от кучета преди 3 години, предвид уточнения от вещото лице механизъм на настъпване на промени във вените/ т.нар. варикозно заболяване/ в генезиса на което друго заболяване не е локална травма от ухапване от животно, и изяснения механизъм на увреждане на кожата при ухапване от куче само на мястото на ухапването, но не и на други места нито проявления след 2 или 3 години, и което заключение, като дадено в кръга на компетентост на вещото лице и неговите специализирани знания и опит, не повдига съмнение за непълнота, неяснота, противоречие, което да обуслови назначаването на повторна или допълнителна експертиза, в която насока се е мотивирал и въззивния съд. Несъгласието на касатора с даденото от вещите лица заключение не представлява основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Не е налице основание за допускане касационно обжалване и по другите въпроси относно задължението на въззивния съд да мотивира решението си като обсъди в мотивите си всички относими доводи и възражения на страните, фактите, на които се основават и доказателствата към тях, да направи самостоятелна преценка на доказателствата в тяхната съвкупност и взаимна връзка, да обоснове кои правнорелевантни факти са установени и въз основа на какви доказателства, в която насока за разясненията по сочената от касатора съдебна практика на ВКС. Прочитът на мотивите на възизвното решение сочи, че въззивният съд не се е отклонил от тази практика. При извършената служебна проверка от касационния съд, не се установяват факти, сочещи вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение, нито очевидна неправилност на същото. При този изход на спора, касаторът няма право на разноски за касационната инстанция, ответнатта страна по касация не е правила искане за разноски и съдът не дължи произнасяне по такива за ответника. С оглед на изложеното Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК