Определение № 101 от 10.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3743/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано касационна жалба № 267355/06.10.2020 год. на П. М. М. от [населено място], подадена чрез процесуалния представител адв.Д. П.- АК В. срещу въззивно Решение № 260516 от 08.09.2020 година постановено по в.гр.д. № 1242/2020 година. на ОС-Варна, постановено в производство по чл. 124, ал. 1 ГПК. С посоченото решение, окръжният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил Решение № 834 от 20.02.2020 г. по гр.д.№ 5454/2019 год. на РС-Варна, с което е отхвърлен заявения от П. М. М. срещу Община Варна отрицателен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК с искане да се признае за установено, че Общината не е собственик на недвижим имот с идентификатор № *** по КК и КР на [населено място] с площ от 490 кв.м., трайно предназначение на територията: урбанизирана, начин на трайно ползване: за друг обществен обект, комплекс и адрес на имота - [населено място], район „М.“ жк. В. № 83. С касационната жалба се поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради нарушението на материалния закон и на съществени нарушения на съдопроизводствените правила, основания за отмяна по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК. Искането за допускане на касационно обжалване се поддържа по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК с доводи, че по въпроса: „ Преминават ли в собственост на общините, на основание § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС, незастроените парцели и имоти в селищните територии, предназначени за жилищно строителство, обществени благоустройствени и комунални мероприятия, придобити от държавата, ако не е бил съставен акт за държавна собственост? “с довод, че липсва съдебна практика и произнасянето би било от значение за еднаквото и точно прилагане на закона. Искането за допускане до касационно обжалване се поддържа по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по процесуално – правния въпрос: „ Задължен ли е въззивния съд като инстанция по същество да обсъди всички относими и допустими доказателства в тяхната съвкупност, като основе решението си на установените от него факти и от закона? “ твърди се, че решението е постановено в противоречие с казуалната практика на ВКС обективирана в Решение № 24 /28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на I – г.о., Решение № 422/ 03.05.2010 г. по гр.д. № 805/2009 г. на I – г.о. и Решение № 149/ 03.07.2012 г. по гр.д. № 1084/2011 г. на III – г.о. В срока по чл. 287 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касация Община Варна, чрез юрисконсулт П. Ц., в който са изложени съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендират се разноски. Съставът на ВКС - второ отделение на гражданската колегия след преценка на изложените с касационната жалба основания по чл. 280, ал. 1 ГПК и чл. 280, ал. 3 ГПК намира: Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, насочена е срещу въззивно решение по предявен и разгледан иск за собственост, поради което се явява процесуално допустима. За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че Община Варна е съставила АЧОбС № 10050/12.12.2018г. за процесния имот с идентификатор № ***, с площ от 490 кв.м. с посочено правно основание за придобиване на собствеността чл. 2, ал. 1, т.2 ЗОС във връзка с §42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС. От правна страна решаващият съд е приел и, че като ответник по отрицателния установителен иск в тежест на Община Варна е да докаже, при условията на пълно и главно доказване, че към момента на установяване владението на ищцата по делото, т.е към 1998 г. са били налице предпоставките на чл. 2 ал. 1 т. 2 от ЗОбС вр. § 42 ПЗР на ЗИД ЗОбС, което в хода на производството Общината е сторила. Съставянето на АЧОбС, респ. липсата на такъв без съмнение не влияе върху режима на собствеността, доколкото с него се констатира, че по силата на основанието вписано в него, Общината е придобила правото на собственост на конкретен недвижим имот. В конкретния случай, по делото Община Варна е поддържала като правно основание за придобиване на собствеността чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОбС, съгласно която разпоредбата „ общинска собственост са имотите и вещите, придобити от общината чрез правна сделка, по давност или по друг начин определен в закона. Община Варна е поддържала, че с влизането ѝ в сила на цитирания регламент незастроените парцели и имоти в селищните територии, предназначени за жилищно строителство, обществени, благоустройствени и комунални мероприятия, придобити от държавата чрез отчуждително производство, преминават в собственост на общините, с изключение на тези, които подлежат на връщане на предишните собственици. Придобивното основание по § 42 от ПЗР на ЗИД ЗОбС е oснование за придобиване право на собственост ex lege - по силата на закона, и се изразява в трансформация на собствеността от държавна в общинска с оглед статута на имота, предназначението му и отреждането му за посочените в разпоредбата на този параграф нужди. Изводите на съда са на база установените по делото от фактическа страна правно релевантни факти – а именно, че към 1999 г., моментът на приемане на текста на закона, спорният имот е бил частна държавна собственост и отреждането му съгласно предвижданията на действащия към датата на влизане в сила на закона ПУП е за целите, посочени в този параграф, а именно - за жилищно строителство и за обществени и благоустройствени мероприятия, то са били налице предпоставките за трансформиране на собствеността от държавна в общинска. Изводите на съда се базират на данните, че по силата на Договор за дарение, обективиран в НА № 101/67 год. Ж. М. Т. е придобила собствеността върху 475 кв.м. ид.ч. от „лозе“ в местност „П.“, в. з., цялото от 1000 кв.м., с посочените граници. Съответно на 04.01.1990 г., въз основа на Оценителен протокол от Комисия назначена със Заповед № 1512 от 31.05.1989 г. на Председателя на ИК на Варненски ОбНС за „ имот находящ се в [населено място], местност „П.“, пл.№ *, дворно място, собственост на Ж. М. Т., придобит с НА № 101/ 67 год. и Заповед № 154а от 29.01.1990 г. по чл. 98 от ЗТСУ (отм.) на ИК на Варненския ОбНС в полза на държавата е отчужден недвижими имот, находящ се в м. „П.“, пл.№ * [населено място], за предвидено по застроителния и регулационния план мероприятие, а именно имот, придобит с н.а. № 101, том XV, дело № 5437/1967 г., а с допълнителна Заповед №749/09.04.1990г. по чл. 100 ЗТСУ (отм.) на Председателя на ОбНС –Варна собственикът на имота (Ж. М. Т.) е обезщетена със жилище в бл. № 82,[жк]IV м.р., [населено място]; както и на констатациите на СТЕ относно безспорната индивидуализация на имота. Изводите на решаващия съд, че процесния имот е бил със статут на частна държавна собственост след проведената процедура по отчуждаването му от предишните собственици и при положение, че по силата на действащия към него момент градоустройствен план - ЗРП от 1989г. е отреден за застрояване „детско заведение“ т.е. за обект със значение за местната инфраструктура, са налице предпоставките на закона да се приеме трансформация на държавна собственост в общинска такава. След преценка на наведените доводи и изведените правни въпроси по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките на закона за допускане на касационно обжалване. Поставеният въпрос: „ Преминават ли в собственост на общините, на основание § 42 от ПЗР на ЗИД на ЗОбС, незастроените парцели и имоти в селищните територии, предназначени за жилищно строителство, обществени благоустройствени и комунални мероприятия, придобити от държавата, ако не е бил съставен акт за държавна собственост? “ е напълно неотносим към предмета на спора, доколкото решаващият съд прави извод, че АОбС не съставлява правното основание за придобиване правото на собственост от Общината като субект и носител на това право, а само констатира основанието на което същото се придобива. Поставените от касатора процесуалноправни въпроси за критериите при селекцията по чл. 288 ГПК, касаещи задължението на въззивния съд при постановяване на своето решение да обсъди всички относими и допустими доказателства, представени пред него съвкупно и тяхната взаимовръзка и зависимост, не могат да обусловят извод за допускане на касационното обжалване. По естеството си тази категория въпроси съставляват оплакване за несъблюдаване на установените с чл. 236, ал. 2 ГПК правила при постановяване на съдебното решение. Несъответствието на процесуално поведение на съда с тези правила може да обуслови единствено извод за допуснати нарушения на съдопроизводствените правила. Самите разпоредби на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК са ясни, тяхното несъблюдаване винаги налага извод за процесуални нарушения, но не предполагат тълкуването в смисъл, различен от ясната формула на законодателя. Именно в насока на процесуални правила, чието съблюдаване е гаранция за постановяване на законосъобразен съдебен акт са дадените задължителните разяснения за тяхното приложение, приети с ТР № 1/2012 г. на ОСГТК на ВКС по въпросите на въззивното производство. В конкретния случай, решаващият - въззивен съд е обсъдил в изложените мотиви по решението доказателства по отделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, поради което и не може да бъде направен извод за противоречие на процесуалните правила по чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. По направеното искане от страна на ответника по касация- Община Варна за заплащане на разноски за защита в касационното производство: искането е направено своевременно – с отговора на касационната жалба, доказан е техния размер за осъществената чрез защита от юрисконсулта на Община Варна разноски в размер на 150 лв. (сто и петдесет лева), поради което и на основание чл. 81 ГПК във вр. с чл. 78, ал. 3 ГПК искането следва да се уважи. По изложените съображения и на основание чл. 288 ГПК във вр. с чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, състав на Върховният касационен съд- второ отделение на гражданската колегия