Определение № 163 от 09.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5116/2015 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Н. М. П.,чрез пълномощник адв. проф. д.-р Д. Р. и по касационна жалба от [фирма], чрез процесуален представител адв.Н. К. срещу решение № 1091/27.05. 2015 г. по гр.д.№457/2014 г. на Апелативен съд-София, 2 състав.

Касационната жалба на Н. М. П. е насочена срещу въззивното решение в частите, с които е:

-отменено първоинстанционното решение в частта, с която ответницата К. Р. Д. е осъдена да й заплати обезщетение в размер на сумата 5 000 лв. и вместо това е постановено отхвърляне на иска за тази сума;

-потвърдено решението на първоинстанционния съд за отхвърляне на предявените искове до размер на сумата 40 000 лв.

Касационната жалба на „М. Х.“-АД е насочена срещу въззивното решение, в частите с които е:

• потвърдено решението на първоинстанционния съд, в частта с която касаторът е осъден да заплати обезщетение на ищцата в размер на сумата 5 000 лв.;

-потвърдено решение от 22.08.2012 г. по гр.д.№12 550/2011 г. на Софийски градски съд,І г.о., 14 състав, с което е допусната поправка на очевидна фактическа грешка в диспозитива на постановено по същото дело решение от 11.07.2011 г.

Касаторите и ответницата по касационната жалба на „М. Х.“-АД К. Р. Д. оспорват касационните жалби в подадени писмени отговори.

По допускането на касационно обжалване на въззивното решение, настоящият състав ВКС на РБ, ІІІ г.о. констатира следното:

Касационните жалби са допустими,като подадени в законовия срок, от надлежни страни, с интерес от предприетото процесуално действие.

С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение от 11.07.2011 г. по гр.д.№12550/2011 г. на Софийски градски съд, І г.о., 14 състав в частта, с която предявеният от ищцата Н. М. П. иск с правно основание чл.45 ЗЗД е уважен за сумата 5 000 лв. спрямо ответницата К. Р. Д. и е постановил отхвърлянето му. Потвърдил е решението в останалата част, с която „М. Х.“-АД е осъдено да заплати на ищцата обезщетение в размер на сумата 5 000 лв. Потвърдил е също така решение от 22.08.2012 г. за поправка на очевидна фактическа грешка, постановено по същото първоинстанционно дело. Въззивният съд е приел,че е предявен иск с правно основание чл. 49 вр.чл. 45 ЗЗД за солидарно осъждане на ответниците К. Р. Д. като автор и „М. Х.“-АД като издател да заплатят на ищцата обезщетение за причинени неимуществени вреди от публикация във вестник „Труд“ от 17.05.2010 г. Статията е със заглавие „Чиновничка искала 9 000 лв. рушвет“ и подзаглавие „Заради общински дом мъж трябвало да носи цигари и злато“. В нея се излага, че според оплакване от лицето П. К., служителка в кметството на район „Искър“ искала от крайно нуждаещи се да й броят посочената сума като подкуп за настаняване в общинско жилище, че началничката на отдел „Жилищно настаняване и жилищна политика“ му обяснила, че кметът дава апартаменти само на негови хора, че трябва да платят 9 000 лв. за удължаване срока на договора си, че искала да й доставя парфюми,цигари и златни накити. Изложена е и позицията на кмета, който отрича категорично твърденията на лицето.Отразено е и че ищцата е отказала разговор с журналист от вестника. Като автор на информацията е посочено лицето П. К. при взето от него интервю от ответницата. Към този момент тя била стажант в ответното дружество. С влязла в сила присъда по нохд К. е признат за виновен, че е приписал престъплението подкуп на ищцата в качеството й на длъжностно лице чрез заявеното от него. Според показанията на свид.А. на ответницата е било възложено да вземе интервю под формата на въпроси и отговори.По виждане на свидетелката интервюто било преработено в дописка, тя самата редактирала текста в качеството й на отговорен редактор и началник на отдела, нейно било и задължението да постави заглавие и подзаглавие.Същите факти били изнесени и от свид.А.. При тези данни въззивният съд е приел, че по същество дописката е авторски материал на свид.А., въпреки че като автор била посочена ответницата. Направил е извод, че не е налице виновно и противоправно поведение от нейна страна и че тя не следва да носи отговорност за съдържанието на публикацията. По отношение на втория ответник е приел, че в издавания от него вестник е отпечатан материал, съдържащ неверни факти, представляващи клеветнически твърдения. Посочил е, че той носи доказателствената тежест да установи верността им и че не са представени такива доказателства. Препратил е към мотивите на първоинстанционния съд на основание чл.272 ГПК относно този ответник. Направил е извод, че правото на всеки да изразява мнение, да търси, получава и разпространява информация, да отстоява мнение, не е абсолютно. Самите правни норми, прокламиращи го в чл.39-41 от КРБ и в чл.10 КЗПЧОС въвеждат някои ограничения, които не позволяват то да бъде използвано за накърняване на други права и интереси, присъщите на човешката личност чест, достойнство, добро име. Гражданската отговорност за обида и клевета представлява такова ограничение. Когато не се касае за превратно упражняване на правото по чл.39 ал.1 КРБ при изказване на негативно мнение във връзка с обществен въпрос, свързан със заеман пост или дейност, не се поражда отговорност. Необходимо е ясно разграничаване на клеветата, обидата и оценъчните твърдения. При изнесени фактически твърдения, които се квалифицират като обида или клевета, са налице основания за ангажиране на гражданска отговорност. Макар да е налице позоваване на информация, получена от друго лице, не може да се приеме, че е направено всичко за установяване на достоверността й в съответствие с правилата на добрата журналистическа практика. Поради това въззивният съд е намерил, че са налице основания за ангажиране отговорността на дружеството. Същевременно е приел, че публикацията е еднократна и на ищцата е дадена възможност да изложи становището си, но тя не го е сторила. Относно решението по чл. 247 ГПК от 22.08.2012 г., с което е бил отхвърлен предявеният иск за разликата над 5 000 лв. до размер на претендираните 40 000 лв. е приел, че това решение е било предмет на самостоятелен инстанционен контрол, като е било потвърдено от въззивен съд и не е допуснато касационното му обжалване. Приел е също така, че това производство е било образувано и разгледано само по доводи за недопустимост и е счел, че то подлежи и на контрол по същество, при който следва да бъде потвърдено.

В изложение по чл. 284 ал.1 т.3 ГПК ищцата поддържа всички основания за допускане на касацонно обжалване по чл. 280 ал.1 т.1-т.3 ГПК. Поставя процесуалноправния въпрос за определяне на неимуществените вреди след задължителна преценка на всички конкретни обстоятелства за точно прилагане принципа на справедливостта. Посочва, че по въпроса съществува задължителна съдебна практика, а именно ППВС № 4/23.12.1968 г. Намира, че така поставеният въпрос има значение и за точното прилагане на закона и за развитие на правото и е решаван противоречиво от съдилищата.

Следващият въпрос, поставен от ищцата, е дали ответницата К. Р. Д. следва да носи солидарна отговорност като деликвент, заедно с „М. Х.“-АД. Разширява въпроса с питането кое лице може да се квалифицира като автор на дописка, дали е достатъчно поставянето на името на лицето под материала, какво е правното положение на автора и дали той следва да носи солидарна отговорност наред с възложителя на работата. Във връзка с тези въпроси поддържа основание по чл.280 ал.1 т.3 ГПК.

ВКС, състав на ІІІ г.о. намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на ищцата. Според разясненията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1 /2009 г. на ОСГТК-т.1, тя се селектира при обосноваване на общо и допълнително основание. Общо основание е извеждането на правен въпрос, по който се е произнесъл въззивния съд, който е включен в предмета на делото и е обусловил правната му воля или процесуалните му действия.Той не трябва да е свързан с правилността на решението, с възприемането на фактическата обстановка или с обсъждане на доказателствата по делото. В случая първият въпрос е свързан с правилността на направените фактически и правни изводи от въззивния съд, които не може да се обсъждат в настоящото производство. Освен това следва да се посочи, че основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК не могат да се поддържат едновременно, доколкото предпоставките им взаимно се изключват.

Вторият въпрос е фактически, той не засяга правни разрешения на въззивния съд. Разширяването му относно авторството на дописката не е релевантно, тъй като не са формирани мотиви кое лице може да бъде квалифицирано като автор и какво е достатъчно за да бъде определено за такъв. В последната си част въпросът е общотематичен и не може да бъде приет като общо основание за допустимост.

В изложението от ответника „М. Х.“-АД се поддържат основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 ГПК.

Поставя се въпросът за отговорността на издателя по чл.49 ЗЗД за настъпилите неимуществени вреди за ищцата от съдържащите се в авторска публикация в броя от 17.05.2010 г. на вестник „Труд“ неверни факти, съставляващи клеветнически твърдения, при отхвърляне на претенцията по чл.45 ЗЗД срещу посочения автор.Твърди, че препращайки към мотивите на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че отразяването и разпространяването на твърденията на лицето П. К. е самостоятелно деяние и е основание за гаранционно обезпечителната отговорност на издателя. Счита, че този извод е направен в противоречие със задължителна съдебна практика-ППВС № 7/29.12.1958 г., ППВС № 7/30.12.1959 г. и в решения по гр.д. 904/2010 г., ІІІ г.о., гр.д.№208/2012 г., ІV г.о., гр.д.№5422/2013 г., ІІІ г.о., в които се приема, че отговорността е за чуждо, а не за лично деяние на издателя. Намира, че въззивният съд е следвало да посочи защо следва да носи отговорност, след като искът е отхвърлен спрямо автора на публикацията.

По-нататък в изложението се посочва, че второинстанционният съд е потвърдил установения от първата инстанция факт, че в изнесения материал е налице позоваване на информация, получена от друго заинтересувано лице. Счита, че в противоречие с решение по гр.д. №1599/ 2009 г., ІІІ г.о. обжалваното решение е основано на извод за носене на отговорност за описани чужди твърдения.

Посочено е и че в противоречие с разясненията в ППВС № 7/ 30.12.1959 г.- т.8 и т.9 издателят „М. Х.“-АД е осъден да заплати на ищцата обезщетение от 5000 лв. Твърди, че с влязла в сила присъда П. К. е осъден да й заплати обезщетение от 10 000 лв. и следователно тя е обезщетена. Поставя въпроса за допустимост на иска при тези данни.

ВКС, състав на ІІІ г.о. намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение по тази касационна жалба, а в частта й, насочена срещу обжалваното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение за поправка на очевидна фактическа грешка, тя следва да бъде оставена без разглеждане.

Първият въпрос е формулиран в хипотеза съществено различаваща се от приетото в обжалваното решение. Въззивният съд не е изложил мотиви в твърдяния от касатора смисъл. В атакувания съдебен акт е прието, че гаранционно обезпечителната отговорност на издателя следва да бъде ангажирана, независимо че искът се отхвърля спрямо служителя, към който е бил насочен, тъй като се приема, че не той, а друг негов служител е автор на публикацията. Следователно отговорността му е с оглед обезпечаване противоправните действия на действителния автор.

По-нататък в изложението не се съдържат въпроси, а оплаквания за неправилност на решението на въззивния съд, които са ирелевантни в настоящото производство. Касаторът следва да прави категорично разграничение между основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК и основанията за касационно обжалване по чл. 281 т.3 ГПК, които се разглеждат след селектиране на касационната жалба.

Доколкото последното оплакване се отнася до допустимостта на предявения иск, респективно на решението, то същото следва да бъде разгледано в съответствие с постановката на ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК-т.1.

За пръв път в касационната жалба се прави оплакване ,че предявеният иск е недопустим, тъй като с влязла в сила присъда прекият причинител на вредите П. К., приписал на ищцата извършване на престъпното деяние подкуп, е осъден да й заплати обезщетение за причинените й неимуществени вреди в размер на сумата 10 000 лв. Не е бил предмет на изследване въпросът дали посоченото лице и служител на работодателя са извършили едно общо увреждащо деяние.Поради това не може да се приеме, че деянието, за което е присъдено обезщетение с присъдата е идентично с деянието, предмет на настоящия иск, доколкото с него се търси обезщетение за увреждане от публикация при неизпълнение на задължението на журналист да извърши проверка за достоверност на предоставената му информация.

Действително, ако увреждащото деяние е едно при няколко причинители, отговорността им пред увредения е солидарна съгласно чл.53 ЗЗД. Пострадалият може да иска заплащане на дължимото му обезщетение едновременно от солидарно задължените лица, в какъвто случай последните имат в процеса положението на другари, защото задълженията им произтичат от едно и също основание. Те обаче не са необходими, а обикновени другари, защото нито по разпореждане на закона, нито от естеството на спорното правоотношение следва, че решението трябва да бъде еднакво за всички солидарно задължени лица. То може да бъде еднакво, но може да бъде и различно. Пострадалият не е задължен да предяви иска срещу всички лица, причинили увреждането. Въпросът за неравното разпределение на задължението може да се постави само в отношенията между солидарните съдлъжници по силата на чл.127 ал.2 ЗЗД. Когато искът е бил предявен и съответно уважен само срещу един от деликвентите, пострадалият има правен интерес в друг процес да установи, че солидарно отговорно с него е и друго лице. При осъществяване на този вид деликтна отговорност в различни процеси, следва да се съблюдават правилата на солидарността и в частност разпоредбата на чл. 122 ЗЗД, която определя правата на кредитора и начинът на реализиране на правото.Конкретно това ще доведе постановяване на диспозитив на съдебното решение съдържащ осъждане на ответника по втория иск в условията на солидарност с ответника по първия иск. Ако диспозитивът е формулиран без да се съблюдава солидарността, ще е налице неправилност, а не недопустимост на съдебния акт. В настоящия случай „М. Х.“-АД не е възразявало в този смисъл с отговора на исковата молба, а в постановения съдебен акт са приети мотиви за различни деяния, при липса на солидарна отговорност с П. К..

Касационната жалба, в частта й насочена срещу на решението на въззивния съд в частта, с която е потвърдено решението от 22.08.2012 г. за поправка на очевидна фактическа грешка следва да бъде оставена без разглеждане. Всяка страна има право да обжалва съответния съдебен акт в свой интерес- ищецът в частта, с която искът е отхвърлен, а ответникът-в частта, с която искът е уважен. По начало ответникът по делото няма правен интерес да обжалва решение, с което предявеният срещу него иск е отхвърлен. Не е твърдяна и обоснована правна необходимост да се предотвратят за „М. Х.“-АД правните последици от отхвърлянето на иска. С този правен резултат не е засегнато материално право ,което му принадлежи, не е засегната правната му сфера.Доколкото не е обосновано наличието на правен интерес от обжалването на въззивното решение в тази негова част следва изводът за оставянето й без разглеждане.

С оглед изхода на делото на ответницата К. Р. Д., следва да бъдат присъждени разноски за възнаграждение за адвокат, чието плащане в брой е установено с договор за правна защита и съдействие от 15.01.2015 г.Разходите за разноски на касаторката и ответникът „М. Х.“-АД, с оглед недопускане на касационно обжалване по подадените от тях касационни жалби следва да останат така, както са направени.

По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,