Определение № 2106 от 04.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 906/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК във вр. с чл. 295 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника „Еделвайс-8“ ЕООД, [населено място] и по касационна жалба на ответника „Славинвест 19“ ООД, [населено място] срещу решение № 638 от 31.10.2024г. по в.т.д.№ 582/2024г. на Апелативен съд София, с което след отмяна на решението по т.д.№ 163/2021г. на ОС Благоевград за отхвърляне на предявените от НАП искове по чл.216 ДОПК, е постановено уважаването им. Обявена е за недействителна на основание чл.216,ал.1,т.3 ДОПК по отношение на Държавата непарична вноска - апорт на еднофамилна жилищна сграда в [населено място] с идентификатор 04279.139.70.1, извършена от първия ответник - длъжника „Аттекс груп“ ЕООД, [населено място] в капитала на втория ответник „Еделвайс-8“ ЕООД, вписана в ТРРЮЛНЦ на 23.02.2018г., както и последващата непарична вноска с предмет същата сграда, апортирана от „Еделвайс-8“ ЕООД в капитала на „Славинвест 19“ ООД, вписана в ТРРЮЛНЦ на 24.09.2020г. Двете самостоятелни касационни жалби са с идентични оплаквания и с идентични наведени доводи за неправилност на основанията по чл.281,т.3 ГПК. Твърдението е, че след първия апорт имуществото на длъжника с публично задължение „Аттекс груп“ е останало непроменено, тъй като той е придобил съответния брой дружествени дялове в капитала на „Еделвайс 8“, оценени по реда на чл. 72,ал.2 ТЗ. Поддържа се, че е налице възмездност, имуществото на първия ответник не е намалено, а и при апорт намаляване на имуществено състояние е принципно невъзможно. Според касаторите неправилен е и изводът, че в хипотезата на чл.216,ал.1,т.3 ДОПК е без значение знанието на приобретателя за увреждането. Позовават се на съдебна практика по приложението на чл.216,ал.1,т. 4 ДОПК, съгласно която, намерението за увреждане не се предполага, а следва да бъде доказано при доказателствена тежест на ищеца. Считат, че доколкото няма съдебна практика по въпроса дали наличието на намерение за увреждане у приобретателя представлява предпоставка за уважаване на иска по чл.216,ал.1,т.3 ДОПК, то по аналогия е приложимо разрешението, възприето по отношение на хипотезата на т.4 на чл.216,ал.1 ДОПК. Изложени са подробни съображения за неправилност на решението по отношение на втората апортна вноска: че преди и след извършването на апорта, „Еделвайс 8“ не е имало и няма публични задължения, не е длъжник на бюджета, а специалните норми на ДОПК са приложими само към разпоредителни действия, извършени от длъжника. Акцентира се, че действащите законови разпоредби не уреждат възможност за обявяване за недействителна последваща сделка при недействителна предходна. Наведени са доводи, че при искане за обявяване недействителност на апорт в капитала на съществуващо търговско дружество, знанието за увреждане от страна на юридическото лице, в чиято полза е извършената непаричната вноска, е предпоставка за уважаване на конститутивния иск. Изложени са съображения за липса на намерение за увреда у „Еделвайс 8“ и „Славинвест 19“ поради отсъствие на информираност за публичните задължения на предходния собственик „Аттекс груп“, както и твърдения за липса на свързаност към датата на апорта между представляващите „Еделвайс 8“ и „Славинвест 19“. В изложенията по чл. 284,ал.3,т.1 ГПК са поставени идентични въпроси като общо е посочено, че въззивното решение е постановено в противоречие с практиката на ВКС, което е „основание по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК“: 1/„Предпоставка ли е наличието за намерение за увреждане у приобретателя за уважаване на иска по чл.216,ал.1,т.3 ДОПК?“ като са развити съображенията, че в хипотезата на чл.216,ал.1,т.4 ДОПК е достатъчно намерението на отчуждителя за увреждане, а липсва правна уредба и практика дали в хипотезата на чл.216,ал.1,т.3 ДОПК, наличието на намерение за увреждане у приобретателя е предпоставка за уважаване на иска. Въведена е допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280,ал.1 ГПК като се сочи, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона както и за развитието на правото, но по отношение на него е налице непълнота в закона и липса на практика на ВКС. 2/„ Презумира ли се наличието за намерение за увреждане у прехвърлителя в хипотезата на чл. 216 ДОПК или същото следва да бъде доказано?“ Касаторите се позовават на практика на ВКС, че намерението за увреждане в хипотезата на чл.216,ал.1,т.4 ДОПК следва да бъде доказано от ищеца и считат, че по аналогия това разрешение следа да бъде приложено и в хипотезата на чл.216,ал.1,т.3 ДОПК. Въведена е допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.3 ГПК със съображения, идентични на посочените към предходния въпрос – че разрешаването на този правен проблем е от значение за точното прилагане на закона както и за развитието на правото, но по отношение на него е налице непълнота в закона и липса на практика на ВКС. 3/ „Намира ли приложение разпоредбата на чл.216,ал.1 ДОПК по отношение на последващи разпореждания, извършени от лица, които нямат публични задължения?“ с твърдения, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона както и за развитието на правото, но по отношение на него е налице непълнота в закона и липса на практика на ВКС. 4/„Необсъждането на всички доказателства по делото, води ли до необоснованост на решението на въззивния съд?“ при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.1 ГПК, обоснована с цитирана практика на ВКС. В изложението към касационната жалба на касатора „Еделвайс 8“ е формулиран като първи и въпроса: „Разпореждането с недвижим имот чрез внасянето му като непарична вноска в капитала на друго търговско дружество по реда на чл.72 ТЗ, води ли до намаляване на имущественото на прехвърлителя? Касаторът се позовава на решението по т.д.№ 2530/2016г. на 1 т.о. и по т.д.№ 3484/2014г. на 2т.о. и сочи, че при непарична вноска в капитала на съществуващо търговско дружество, се осъществява договаряне и е налице възмездност, поради което апортът е аналогичен на договор за замяна. Апортът има възмезден характер, и срещу апортната вноска вносителят придобива дялове или акции. Според касатора след апортната вноска имуществото на „Аттекс груп“ е останало непроменено, тъй като при апортните вноски е невъзможно да бъде намалено имуществото на апортиращия. В изложенията и на двамата касатори са въведени идентични съображения за допускане на касационното обжалване поради очевидна неправилност на въззивното решение. Посочено е в какво се изразява очевидната неправилност с цитиране на решението по гр.д.512/2022г. на 3 г.о. на ВКС. Обжалващите считат, че е абсурдно да се твърди, че е налице намерение за увреда у втория и третия ответник; че нито „Еделвайс 8“ нито последващият приобретател „Славинвест 19“не знае за публичните задължения на „Аттекс груп“; че към датата на апорта липсва каквато и да е свързаност между представляващите „Еделвайс 8“ и „Славинвест 19“ „и това твърдение безспорно се установи по делото“; че към момента на извършване на апортната вноска вторият и третият ответник не са имали публични задължения, а специалните норми на ДОПК, въвеждащи отменителните искове са приложими единствено към разпоредителни действия на длъжника; че действащите законови разпоредби не въвеждат и хипотеза за автоматично обявяване на недействителност на последваща сделка при обявена недействителност на предходната. В противоречие на всякаква житейска и правна логика и без мотиви въззивната инстанция приела за недействителна и направената последна непарична вноска в капитала на „Славинвест 19“ ООД. В писмен отговор ищецът оспорва наличието на предпоставките за допускане на обжалването и основателността на подадената касационна жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: При повторното разглеждане на делото по реда на чл.294 ГПК въззивната инстанция е съобразила указанията на ВКС по т.д.№ 1132/2023г. на 1 т.о. по тълкуване на разпоредбата на чл.216,ал.1 ДОПК в предходната му редакция преди изменението обн. ДВ бр.105/2020г., в сила от 01.01.2021г.: декларациите по чл.105 ДОПК за самоопределяне на данъчна основа и размера на дължими данъци от данъчно задължените лица, установяват публични задължения по смисъла на същата разпоредба, включително когато поради несъответствия в същите и в срока по чл.109 ДОПК не е предприета ревизия по чл.106,ал.3 ДОПК. Съставът на САС е приел, че постановеният в хипотезата на чл.106 ДОПК акт за установяване на публични задължения на „Аттекс груп“ ЕООД е достатъчен да обоснове материалноправната легитимация на публичния взискател по чл.216,ал.1 ДОПК. Мотивирано е, че ищецът се легитимира като кредитор на „Аттекс груп“ - прехвърлителя по първата процесна сделка. Прието е, че е налице и втората предпоставка на чл.216,ал.1,т.3 ДОПК - вписаният в службата по вписванията апорт на 01.03.2018г. е след датата на установяване на публичните задължения на дружеството. Независимо че въззивната инстанция е изложила принципното становище, че така извършения апорт уврежда кредиторовия интерес доколкото води до намаляване на имуществото на прехвърлителя, върху което може да бъде насочено принудителното изпълнение по ДОПК за удовлетворяване на публични вземания на държавата, са развити конкретните съображения, че в хипотезата на чл.216,ал.1,т.3 ДОПК законодателят не е поставил изискване да не може да бъде удовлетворена държавата по друг начин, съответно от налично имущество на длъжника. Мотивирано е, че внасянето на непарична вноска в капитала на търговско дружество, наред с публични задължения, е прието от законодателя за достатъчно основание апортът да се счита за недействителен, тъй като стойността на придобитите дялове зависи от имущественото състояние на дружеството като динамична величина. По тези съображения искът за обявяване недействителността на първия апорт е приет за основателен. Мотивирано е, че на уважаване подлежи и исковата претенция по отношение на непаричната вноска, направена в капитала на третия ответник със съображенията, че от фактическа страна е установена поредица от сделки - апорти на имота и увреждащият резултат е постигнат с двете последователни отчуждавания. Посочено е, че: „ с т. 3 от ТР № 2/2017 г., ОСГТК на ВКС, представляващо задължителна за всички съдилища съдебна практика, се приема, че защитата на кредитора по чл. 135 ЗЗД при последваща разпоредителна сделка, извършена от лицето, в чиято полза длъжникът се е разпоредил с имуществото си, е чрез предявяване на иска по чл. 135, ал. 1 ЗЗД за недействителност по отношение на него не само на първоначалната сделка с имуществото на длъжника, но и на последващите сделки, които го увреждат. Исковете могат да бъдат предявени и самостоятелно, но при наличие на предпоставките на чл. 213 ГПК могат бъдат разгледани в едно производство. В мотивите са развити съображения, че кредиторът може да се защити срещу увреждането му поради извършеното последващо прехвърляне от съконтрахента на длъжника с иск по чл. 135 ЗЗД не само по отношение на сделката, сключена между длъжника и неговия съконтрахент, но и по отношение на последващите сделки, сключени с приобретатели, за които кредиторът твърди, че са недобросъвестни - знаели са за неговото увреждане. Специалният иск по чл. 216, aл. 1 ДОПК, уреждащ правата на държавата и общините при разпореждане от техен длъжник с публични вземания със свое имущество с цел да ги увреди, е по своята правна природа вид отменителен иск, което следва от чл. 216, ал. 3 ДОПК, предвиждаща субсидиарно приложение на чл. 135 ЗЗД. Следва да се има предвид и че с оглед спецификата на правните субекти-кредитори, имащи право на този иск, и вида на вземанията (публични), чиято събираемост е в обществен интерес, законодателят е дал принципно по-силна защита на тези кредитори в сравнение с тази на кредиторите по общия отменителен иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД: в хипотезата на чл. 216, ал. 1, т. 3 ДОПК е без значение знанието на приобретателя за увреждането. Ето защо дадените в цитираното ТР указания по тълкуването и прилагането на чл. 135, ал. 1 ЗЗД при поредица от увреждащи кредиторите сделки следва да важи в още по-висока степен за кредиторите-ищци по исковете, уредени в чл. 216, ал. 1 ДОПК“. Искането за допускане на касационното обжалване по въпроса за наличието за намерение за увреждане у приобретателя като предпоставка на специалния иск по чл.216,ал.1,т.3 ДОПК не може да бъде уважено. Юридическите факти по т.3, с осъществяването на които настъпват предвидените в диспозицията на разпоредбата на чл.216,ал.1 ДОПК последици не включват намерение за увреждане. Намерението за увреждане у лицето, с което длъжникът е договарял, не е елемент и от фактическия състав на чл.216,ал.1,т.4 ДОПК, в който смисъл е решението по т.д.№ 534/2011г. на 1 т.о. на ВКС. На още по-голямо основание законът не изисква като предпоставка намерение за увреждане от приобретателя при основанието по т.3 на чл.216,ал.1 ДОПК, чийто хипотезис е „непарични вноски на имуществени права на длъжника“. Следователно поставеният въпрос не е относим към изчерпателно предвидените в закона изисквания за уважаване на иска по чл.216,ал.1,т.3 ДОПК, доколкото разпоредбата е ясна и изрично предвижда относителна недействителност на всяка непарична вноска с имуществено право на длъжника, извършена след визираните в чл.216,ал.1 ДОПК дати, без оглед на други предпоставки или последици. Неосъществена е и въведената допълнителна предпоставка, тъй като не е налице непълнота или противоречие или необходимост от тълкуване, налагащи създаване на съдебна практика по прилагане на разпоредбата на чл.216,ал.1,т.3 ДОПК. Неоснователността на искането за допускане на касационното обжалване по въпроса дали законът презумира намерението на прехвърлителя за увреждане произтича от обстоятелството, че той също е неотносим към фактическия състав на т.3 на чл.216,ал.1 ДОПК. Поради това неуместна е аналогията, която касаторите правят с необходимостта от доказване на намерението на длъжника за увреждане, което изрично е въведено като елемент на друг фактически състав - на този по чл.216, ал.1,т.4 ДОПК. Хипотезата на чл.216,ал.1,т.3 ДОПК не включва намерение за увреждане, поради което изключен е въпросът дали намерението се презумира или подлежи на доказване. Поради негодността на въпроса да послужи като обща предпоставка не следва да се обсъжда бланкетно въведената от касатора т.3 на чл.280,ал.1 ГПК. Отговорът на въпроса за приложението на разпоредбата на чл.216,ал.1 ДОПК при поредица от разпореждания, съответно и от лица, които нямат публични задължения, се съдържа в решението по т.д. № 601/2019г. на 2 т.о. на ВКС, което съставът на апелативния съд дословно е възпроизвел без коректно да посочи, че цитира мотиви на касационната инстанция. Съгласно акта по чл.290 ГПК по т.д. № 601/2019г. на на 2 т.о. на ВКС, дадените в т.3 на ТР №2 от 09.07.2019г. указания по тълк. дело № 2/2017г. на ОСГТК на ВКС по тълкуването и прилагането на чл.135,ал.1 ЗЗД при поредица от увреждащи кредиторите сделки, следва да важат в още по- висока степен за кредиторите-ищци по исковете, уредени в чл.216,ал.1 ДОПК. По съображения, че въззивната инстанция е приложила установена съдебна практика, искането за допускане на обжалването е неоснователно като същевременно отсъства и въведената от касаторите допълнителна предпоставка. Въпросът относно порока на решение, в което не са обсъдени доказателствата по делото също не може да обуслови като обща предпоставка допускане на факултативния касационен контрол, тъй като в случая той няма правна характеристика, а съставлява твърдение за неправилност. И двете изложения не съдържат никаква конкретика кои доказателства не са обсъдени, а поставянето на въпрос без ясна връзка с мотивите към обжалвания акт изключва възможността за преценка дали той е обуславящ изхода на спора или хипотетичен. Общото основание за допускане на факултативния касационен контрол има задължителни характеристики и следва да отговаря на критериите, очертани в т.1 на ТР №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, една от които е той да е обуславящ резултата на спора. Поради необосноваване на общата предпоставка по чл.280,ал.1 ГПК не подлежи на преценка въведената от касаторите допълнителната такава. Отговорът на въпроса от изложението на касатора „Еделвайс 8“ ЕООД дали апортът води до намаляване на имуществото на прехвърлителя също е без значение за сделката по т.3 на чл.216,ал.1 ДОПК. Както се посочи разпоредбата на чл.216,ал.1,т.3 ДОПК изрично предвижда недействителност на всяка непарична вноска с имуществено право на длъжника, без оглед на други последици и резултат. Същевременно в практиката на касационната инстанция многократно е изясняван въпросът, че при осъществен апорт длъжникът се лишава от собствеността върху недвижим имот, представляващ актив, чиято пазарна стойност по общо правило е по-малко променлива за по-продължителни периоди от време; че с апорта длъжникът обективно уврежда кредиторите си, тъй като с непаричната вноска се лишава от правото на собственост върху недвижими имоти, намалява ликвиден актив от своето имущество, както и че полученият от длъжника срещу непаричните вноски финансов актив не гарантира в еднаква степен възможност за удовлетворяване на кредитора поради обусловеност на реалната стойност на придобитото от имущественото състояние на дружеството и предвид по-трудно осъществимото принудително изпълнение отколкото върху недвижимите имоти. Като неоснователно настоящият състав преценява поддържаното от всеки от касаторите основание по чл.280,ал.2, предложение трето ГПК. Пороците, които изпълват съдържанието на квалифицирана форма на неправилност следва да се изводими от самото съдържание на решението без да е необходима преценка на доказателствения материал или проверка за материална или процесуална законосъобразност на съдебния акт, каквато изисква всеки един от поставените проблеми, с които е аргументирано искането за директен достъп до касационен контрол. Същевременно дружествата обосновават очевидната неправилност с доводи, релевантни към касационните оплаквания по чл.281,т.3 ГПК, а двата процесуални института не са тъждествени. Доколко по делото са установени фактите, на които се основават предявените от НАП искове, съществува ли релевантна връзка между твърдяните увреждащи сделки и доколко при последния от поредицата апорти е налице недобросъвестност на последния приобретател, са въпроси, чието разрешение може да бъде дадено само ако е удовлетворена основната предпоставка по чл.280,ал.1 ГПК. В конкретния случай сочената от обжалващите очевидна неправилност, основана на отсъствие на свързаност между страните по последната сделка, опровергаваща недобросъвестността на последния приобретател, не може да бъде установена от външна страна - от съдържанието на мотивите към решението. Аргументите които касаторите излагат относно момента на възникване на свързаност между страните по последната сделка - а именно в резултат на вписването на апортната сделка в ТРРЮЛНЦ на 24.09.2020г., не са обвързани с правен въпрос, посредством който да се извърши същинска касационна проверка на изводите на въззивната инстанция по отношение наличието на предпоставките, при които, съгласно т. 3 ТР № 2/09.07.2019г. по тълк. дело № 2/2017г. на ОСГТК на ВКС, е допустимо да бъде прогласена недействителността на възмездна сделка по отношение на последния приобретател с оглед неговото знание за увреждането съобразно качеството му на лице по смисъла на пар.1,т.3 ДР на ДОПК. Няма как да бъде констатирана от мотивите на въззивното решение посочената от касаторите проявна форма на очевидната неправилност „противоречие с житейската и правна логика“ след като самите те препращат не към мотивите на въззивното решение, а към „безспорно установения по делото факт на отсъствие на свързаност между представляващите „Еделвайс 8“ ЕООД и „Славинвест 19 ООД“, т.е. предпоставят осъществяване на преценка на доказателствения материал, което отнема на въведеното основание съществената характеристика „очевидност“. Касаторите единствено излагат съображения за принципното изражение на основанието „очевидна неправилност“, но отсъства релевантна аргументация за проявлението на този порок в обжалваното решение на САС. Ответникът в касационното производство не претендира разноски и такива не се присъждат за изготвянето на отговора по чл.287 ГПК. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.