Определение № 3380 от 27.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3579/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх. № 80861/17.07.2024 г. на К. Й. К., подадена чрез адвокат О. Й., срещу въззивно решение № 2714/08.05.2024 г. по в. гр. д. № 7156/2023 г. на Софийски градски съд. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК и чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства във връзка с доводите на страните и да направи собствени правни изводи по възраженията и доводите на страните, имащи значение за решението по делото; 2. При изложени от ищеца в исковата молба факти за имуществени отношения между бившите съпрузи относно ползването на семейното жилище след развода и заявена претенция за заплащане на парична сума на неползващия бивш съпруг, следва ли искът да се квалифицира като такъв по чл. 57 СК или по чл. 31, ал. 2 ЗС и кои от елементите на двата състава са идентични; 3. Относно задължението на съда, когато правнорелевантните факти се установяват със свидетелски показания, да вземе предвид евентуалната заинтересованост на свидетеля/свидетелите върху чиито показания се основава решаващата воля на съда и да изложи в мотивите на решението как заинтересоваността би могла да се отрази на начина по който свидетелят възприема и пресъздава фактите и да мотивира преценката си защо кредитира показанията на заинтересовани свидетели в контекста на всички събрани по делото доказателства; 4. Допустимо ли е при иск по чл. 57 СК, съдържанието на постигнатото между бившите съпрузи споразумение за прекратяване на брака, утвърдено със съдебно решение, да се опровергава, изменя и/или тълкува въз основа изслушването на свидетелски показания; 5. При изложена от ищеца фактология за имуществени отношения между бившите съпрузи относно семейното жилище след развода, изразяваща се в безспорно установено настъпване на последователност от юридически факти и заявена претенция за заплащане на обезщетение на неползващия бивш съпруг, съпругът, на когото след развода е предоставено ползването на семейното жилище, дължи ли обезщетение, ако реално не е ползвал имота, респ. не се е възползвал от предоставените му права от ЗС и по собствена воля не е ползвал фактически предоставеното му семейно жилище; 6. Допустимо ли е съдът да тълкува съдържанието на споразумението за прекратяване на брака, без при тълкуването да се обследват фактите, обстоятелствата и уговорките между страните, съдържащи се в самото споразумение, а волята на страните, обективирана в споразумението за прекратяване на брака, се тълкува чрез изслушване на свидетелски показания и въз основа само на тях и при липса на изрична уговорка за безвъзмездно ползване на имот в споразумението, съдът да формира изводи в тази насока; 7. Допустимо ли е при иск по чл. 57 СК съдът да допълва съдържанието на постигнатото между бившите съпрузи споразумение за прекратяване на брака чрез свидетелски показания и въз основа само на тях да формира изводи, които са от съществено значение за изхода на спора при заявена претенция за заплащане на парична сума на неползващия собственик. Ответникът по касация Е. С. Т., чрез адвокат Г. Г., е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който твърди, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, като оспорва жалбата и по същество. Претендира разноските в настоящото производство. Касационната жалба e подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което e процесуално допустима. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С обжалваното решение е потвърдено решение № 4152/20.03.2023 г. по гр. д. № 25943/2022 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлен предявеният от К. Й. К. срещу Е. С. Т. иск за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата 8690 лева, представляваща обезщетение за лишаване от право на ползване на 1/2 ид. ч. от съсобствен имот ап. 15, находящ се в [населено място], [жк], [жилищен адрес] със застроена площ от 62, 64 кв.м. /подробно описан/ за периода 19.05.2019 г. - 18.05.2022 г., ведно със законната лихва от 19.5.2022 г. до плащането. Въззивният съд е приел за установено, че страните по делото са бивши съпрузи. С решение от 07.07.2015 г. на СРС за прекратяване на брака чрез развод, е одобрено постигнато между тях споразумение, с което процесният недвижим имот след прекратяване на брака е предоставен за ползване на ответницата. С доклада по чл. 146 ГПК първоинстанционният съд е дал правна квалификация на иска по чл. 31, ал. 2 ЗС. Въззивният съд е посочил, че съгласно чл. 56, ал. 4 СК ползването на семейното жилище се прекратява преди изтичане на срока, ако отпадне жилищната нужда на ползващия, а в случаите на ал. 2 и ал. 3 – ако сключи нов брак. При тълкуване волята на страните, обективирана в споразумението по чл. 51 СК, може да се достигне до извод, че ползването на семейното жилище след развода е предоставено на съпругата безвъзмездно. От събраните по делото доказателства, вкл. показанията на свидетелката Т., дъщеря на ответницата Е. Т., присъствала и на подписване на бракоразводното споразумение, е установено, че инициативата за него е била на ищеца. Той доброволно се съгласил ответницата да остане в жилището без никакви претенции и ангажименти за заплащане на обезщетение за ползването на неговата част. Т. е свидетелствала, че ответницата не е обитавала процесното жилище, а е отишла да живее при нея. Ищецът е напуснал жилището още преди развода, но той и синът на бившите съпрузи /пълнолетният брат на свидетелката/ са имали ключ от него. Същото не можело и да се ползва, защото след изнасянето на брат й в бравата на външната врата имало набит пирон, който възпрепятствал отварянето на вратата. С оглед така установената фактическа обстановка, съдът е приел, че при сключването на споразумението волята на страните е била ползването на семейното жилище от съпругата да се осъществява безвъзмездно. Дори да се приеме, че няма такава уговорка, то по делото не е установено Т. да е ползвала апартамента за процесния период, доколкото свидетелката Т. е заявила пред съда, че ответницата не е живяла в него и един ден. Показанията са приети за обективни, тъй като свидетелката, макар и дъщеря на ответницата от предишен брак, нарича ищеца свой баща, а и е живяла с него от дете. Направен е извод, че ответницата не е ползвала жилището и установила се да живее в жилището на дъщеря си. Всички тези обстоятелства не са опровергани от ищеца, поради което съдът е приел, че искът за присъждане на обезщетение за лишаване от ползването на съсобствения между страните имот е неоснователен, а първоинстанционното решение – правилно. Не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението, поради липса на сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Правният въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията на касационните жалби по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност чл. 288 ГПК. Не може да бъде допуснато касационно обжалване по първия въпрос, поставен от касатора. Въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, както и доводите на страните относно подлежащите на установяване правнорелевантни факти. Съобразена е задължителната практика на ВКС, вкл. ТР № 1/2013 г., ОСГТК, според която въззивният съд като инстанция по съществото на спора, макар да разглежда делото само по наведените в жалбата основания, е длъжен да обсъди представените и приети пред него доказателства и да мотивира решението си съответно с изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Трябва да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като бъдат обсъдени доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. В случая това е сторено, като въззивният съд е обсъдил всички относими доказателства и правнорелевантни факти и е посочил кои от тях намира за установени и кои за неосъществили се, изложил е самостоятелни мотиви по съществото на спора и е направил съответните правни изводи. Освен това касаторът не сочи конкретни доводи и доказателства, които са останали необсъдени от въззивния съд, за което той да е направил оплаквания във въззивната жалба. Вторият и петият въпроси към изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК не предпоставят допускане на касационно обжалване. Те са свързани с твърденията на касатора, че искът е по чл. 57, ал. 2 СК, между страните е възникнало наемно правоотношение, по което ответницата е неизправна страна. В практиката на ВКС /решение №199/2018г. по гр.д.№ 154/2017г., ІІ г.о./ се приема, че във всеки конкретен случай трябва да се съобрази естеството на възникналото правоотношение между бившите съпрузи по повод ползването на семейното жилище. При регламентиране ползването на жилището законодателят изхожда от принципа, че в гражданските отношения е налице възмездност, освен ако е уговорено друго /заем за послужване/. Ако съпрузите не са предвидили в споразумението по бракоразводното дело безвъзмездност на ползването, би следвало да възникне наемно правоотношение по аргумент на чл.57, ал.1 СК. Принципът на възмездност е в интерес на ползващия жилището съпруг. Когато постигнатото съгласие е за възмездно ползване, е без значение дали тези отношения възникват от решение, с което се утвърждава споразумение по чл.49, ал.4 СК или от решение на съда по чл.56 СК. Законодатерлят е предоставил възможност на всеки от бившите съпрузи да сезират съда с искане за определяне на наемна цена. В случай, че съдът при тълкуване волята на страните, обективирана в споразумението, достигне до извод, че ползването е предоставено безвъзмездно, следва да откаже определяне на наемна цена. Обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС се дължи за ползването на съсобствен имот, включително и в отношенията между бивши съпрузи за имот, придобит в режим на СИО, прекратена поради развод, когато имотът е предоставен за ползване на единия съпруг. Елементите на фактическия състав на претендираното обезщетение по чл.57 ЗС и чл.31, ал.2 ЗС са същите, без в първия случай да се изисква покана. С решение №71/2018г. по гр.д.№ 2750/2017г., ІІ г.о. се приема, че във всеки случай, в който ползването на семейното жилище, придобито в режим на СИО, прекратена с развод, е предоставено на съпруга, упражняващ родителските права и между съпрузите липсва уговорка в споразумение по чл.49, ал.4 или чл.50 СК, че ползването ще е безвъзмездно, то между съпрузите възниква наемно правоотношение. Ако бракоразводният съд не е опрелелил размер на дължимия наем, за всеки от съпрузите съществува възможност докато е налице правото на ползване въз основа на съдебното решение, да поиска от съда по реда на чл.57,ал.2 СК да бъде определена наемна цена, която да се заплаща в бъдеще. За периода от влизане в сила на решението, с което е предоставено ползването на семейното жилище, до настъпване на условието за прекратяване на ползването и предоставяне достъп на другия съпруг, или до определяне по реда на чл.57, ал.2 СК на наемна цена, неползващият съпруг – съсобственик има право на обезщетение по чл.31, ал.2 ЗС. В разглеждания случай не е прието за установено, а не се и твърди в исковата молба, че ползването на семейното жилище е предоставено на съпругата със споразумението по чл.49 СК в някоя от хипотезите на чл.56 СК. От съдържанието на представеното от ищеца и одобрено от съда споразумение по бракоразводното дело, въззивният съд е установил, че е налице спогодба между съпрузите, като съсобственици, за ползването на имота, оставащ в обикновена съсобственост след прекратяване на бездяловата съпружеска имуществена общност. Липсват данни за възмездност на така уговореното ползване, но не са налице и всички елементи от фактическия състав на чл.31, ал.2 ЗС, тъй като не е доказано ответницата да е ползвала съсобствената вещ за процесния период. Освен това ищецът не е бил лишен от правото да ползва съсобствения имот, той е имал ключ от него, а в имота е бил настанен пълнолетният син на страните. Достъпът на ответницата до процесния имот е възпрепятстван, с което се потвърждава изводът, че дори да се приеме, че тя е започнала да ползва имота, това ползване е прекратено и не е осъществявано от нея за процесния период. Третият въпрос е свързан с обсъждането и преценката на доказателствената стойност на свидетелските показания. Съгласно установената практика на ВКС /вкл. цитираната от касатора/ при преценка на свидетелските показания съдът следва да обсъди дали е налице противоречие между тях, съпоставяйки данните за осъществяването на релевантните за спора факти, а оттам да прецени казаното от кои свидетели следва да приеме за достоверно и по какви съображения. Трябва да се вземе предвид и способността на свидетеля да възпроизведе в показанията си релевантните за делото факти, които е възприел непосредствено или пък логически ги е свързал при възприети други обстоятелства. Заинтересоваността на свидетеля може да се отрази както на начина, по който той възприема фактите, така и на неговата оценка за тях, а също и на начина на възпроизвеждането им в показанията пред съда. Като преценява свидетелските показания и данните за заинтересованост, съдът следва да изложи съображения налице ли са основания да не се дава вяра на показанията на някой свидетел. И само ако счете, че свидетелските показания са достоверни като основани на непосредствени и верни впечатления, може да приеме определени факти за доказани. В случая въззивният съд подробно е обсъдил свидетелските показания по делото, като е посочил кои конкретни, релевантни за спора, факти приема за установени. Показанията на свидетелката Т. са кредитирани по реда на чл.172 ГПК, с отбелязване, че последната, макар и без родствена връзка с ищеца, го възприема за свой баща, което обосновава извод за обективност при представяне на фактите, за които свидетелства. Посочено е, че не са представени и никакви доказателства, които да внасят съмнение в достоверността на изнесената от нея информация. Ето защо даденото от въззивния съд разрешение на поставения въпрос е в съответствие с посочената практика на ВКС, поради което не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Четвъртият, шестият и седмият въпроси също не предпоставят допускане на въззивното решение до касационен контрол. Същите не са обуславящи изхода на делото. Изводите на въззивния съд, че волята на страните при сключване на споразумението е била ползването на семейното жилище от съпругата да е безвъзмездно, не са решаващи за изхода на делото. Изследвани са обстоятелствата относно това, дали ответницата е имала достъп реално да ползва имота през исковия период и кой го е ползвал. Следва да се посочи също, че касаторът не сочи практика на ВКС, която да противоречи на приетата от въззивния съд възможност за установяване на волята на страните в сключеното споразумение за предоставяне на семейно жилище. В практиката на ВКС /решение № 199/15.01.2018 г. по гр.д. № 154/2017 г., I г.о./ е прието, че съдът, преценявайки естеството на правоотношението, възникнало от споразумението, може да тълкува волята на страните за да прецени дали ползването е предоставено безвъзмездно или не. Касационно обжалване по така поставения въпрос не може да бъде допуснато и по заявеното в изложението към касационната жалба основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като правният въпрос трябва да е от значение за точното прилагане на закона - когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, или за развитие на правото - когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени /ТР № 1/2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, т. 4/. В случая не са обосновани тези хипотези и липсва и допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Не е налице и очевидна неправилност на въззивното решение. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма. Във въззивното решение не се констатира наличие на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Предвид изхода на производството по чл. 288 ГПК и представените доказателства, К. Й. К. следва да заплати в полза на Е. С. Т., [населено място], сумата от по 3000 лева – разноски за адвокатско възнаграждение. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.