Определение № 56 от 21.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3521/2021 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от Е. К., чрез адв. В. В., против решение № 95 от 11. 05. 2021 г. по в гр. д. № 163/2021 г. на ОС – Русе, с което е потвърдено решение № 260280 от 20. 10. 2020 г. по гр. д. № 324/2019 г. на РС – Русе в частта, с която Е. К. е осъдена да заплати на Т. Ц. Т. сумата 5511, 26 лв., представляваща половината от платените от Т. Ц. Т., в периода от 01. 02. 2018 г. до месец ноември 2019 г., в полза на „О.“ АД, погасителни вноски по договори за кредит от 03. 05. 2017 г. и от 1. 12. 2016 г., сключени с „О.“ АД. Твърди се недопустимост на решението, поради постановяването му по непредявен иск – за непосочен от ищеца период, през който са направени погасителните вноски и по неконкретизирани в претенцията по сметки дати на сключените договори за потребителски кредити. Развити са съображения и за неправилност на решението, поради постановяването му в нарушение на чл. 32, ал. 2 СК, поради необоснованост на извода, че потребителските кредити и рефинансираният с тях предходен кредит били изразходвани за задоволяване на нуждите на семейството, и поради постановяването му при съществени процесуални нарушения – по неконкретизирана претенция по сметки и при необсъждане на всички фактически твърдения и доводи във въззивната жалба. Иска се допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК – за проверка на допустимостта му, както и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - по поставени материалноправен и процесуалноправен въпрос.

Подаден е писмен отговор на касационната жалба от ищеца Т. Ц. Т., чрез адв. Т. В., с който се изразява становище за неоснователност на касационната жалба, правилност на въззивното решение и липса на основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване. Претендират се разноски, направени при разглеждане на делото пред касационната инстанция.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след като обсъди доводите на страните и прецени данните по делото, прие следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от легитимирано лице и съответства на изискванията на чл. 284 ГПК.

Пред настоящата инстанция делото е висящо само в частта, с която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която предявеният по реда на чл. 346 ГПК, от Т. Ц. Т. против Е. К. иск с правно основание чл. 127, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 32, ал. 2 СК, е уважен за сумата 5511, 26 лв., представляваща половината от платените от Т. Ц. Т., в периода от 01. 02. 2018 г. до месец ноември 2019 г., в полза на „О.“ АД, погасителни вноски по договори за кредит от 03. 05. 2017 г. и от 1. 12. 2016 г., сключени с „О.“ АД.

В частта, с която искът е отхвърлен за периода от месец септември 2017 г. до 1. 02. 2018 г. и за разликата над сумата 5511, 26 лв. до пълния предявен размер от 8227, 62 лв., решението е влязло в сила.

За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за неоснователен доводът на жалбоподателката К. за недопустимост на първоинстанционното решение в посочената част, поради постановяването му по нередовна претенция. Приел е, че искът по 32, ал. 2 СК е предявен в срок и е конкретизиран по правопораждащи факти, основание и размер, поради което законосъобразно е разгледан по същество от първоинстанционния съд.

От фактическа страна въззивният съд е приел, че страните са били в граждански брак от 27. 11. 2007 г. до 01. 02. 2018 г., прекратен с развод по взаимно съгласие. Между Т. и „О.“ АД били сключени договори за потребителски кредити на 03. 05. 2017 г. – за сумата 19000 лв. и на 1. 12. 2016 г. – за сумата 12000 лв. Прието е за установено, въз основа на заключението на съдебно-счетоводната експертиза и представени писмени доказателства и свидетелски показания, че за времето от 1. 02. 2018 г. до ноември 2019 г. Т. е изплатил и по двата кредита сумата 11022, 51 лв., половината от която възлиза на 5511, 26 лв.

От правна страна въззивният съд е приел, че и двата потребителски кредита са теглени през време на брака, за задоволяване нуждите на семейството, поради което и на основание чл. 32, ал. 2 и чл. 36, ал. 2 СК, и двамата съпрузи отговарят солидарно за връщане на кредита, като отговорността им е солидарна независимо дали имуществените им отношения се уреждат от режима на общност (както в настоящия случай) или на разделност. След като страните са били в брак, потребителските кредити са изтеглени и използвани за задоволяване нуждите на семейството. В тежест на съпругата, оспорваща това твърдение, е било да докаже, че със сумите по кредитите не са удовлетворявани семейни нужди. За вноските по кредитите, платени след развода със средства на ищеца, ответницата дължи плащане на половината от сумата, с която кредитът е погасен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се иска допускане до касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 2, пр. 2 и на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. В тежест на коя от страните в процеса е да докаже, че кредитът не е теглен и не е изразходван за задоволяване на семейни нужди.

Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 75 от 30. 06. 2020 г. по гр. д. № 3549/2019 г., 3 г.о., решение № 211 от 23. 07. 2012 г. по гр. д. № 177/2011 г., 4 г.о., решение № 293 от 19. 11. 2013 г. по гр. д. № 3267/2013 г., 3 г.о. и решение № 342 от 04. 01. 2013 г. по гр. д. № 1358/2011 г., 4 г.о.

2. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доказателства по делото във връзка с твърденията и възраженията на страните и да обоснове решението си.

Твърди се разрешаването му в противоречие с решение № 190 от 07. 02. 2020 г. по гр. д. № 24/2019 г., 1 г.о., решение № 5 от 11. 05. 2020 г. по гр. д. № 1241/2019 г., 1 г.о., решение № 74 от 02. 07. 2020 г. по гр. д. № 2701/2010 г., 3 г.о., решение № 133 от 23. 10. 2019 г. по гр. д. № 3565/2018 г., 1 г.о.

Не са налице основания по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение в атакуваната част, тъй като не съществува вероятност същото да е недопустимо. Неоснователен доводът на касатора за нередовност на заявената по реда на чл. 346 ГПК, от съделителя Т. Т. против съделителката Е. К. претенция по чл. 127, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 32, ал. 2 СК. Искът е предявен по реда на чл. 346 ГПК, в първото заседание след влизане в сила на решението по допускане на делбата – 2. 10. 2019 г. В заседанието е заявено от пълномощника-адвокат на съделителя Т., че се претендира присъждане на сумата 6565 лв., представляваща половината от платени от Т., от септември 2017 г. (началото на фактическата раздяла между страните) до месец декември 2019 г., вноски по банкови потребителски кредити, теглени от „О.“ АД през време на брака, чрез които е рефинансиран предходен кредит от 2015 г., с който е купен е лекият автомобил м. „Пежо“, предмет на делбата, купувани са мебели и са задоволявани други семейни нужди. Датите на сключване на договорите и размерите на кредитите не са посочени изрично, но в същото заседание пълномощникът е представил договори за потребителски кредити от 03. 05. 2017 г. за сумата 19000 лв. и от 1. 12. 2016 г. за сумата 12000 лв., сключени между Т. Т. и „О.“ АД, и е изяснил, че с част от получените средства по договора от 2017 г. е рефинансиран предходен потребителски кредит от 06. 03. 2015 г. С уточняваща молба вх. № 43249/28. 10. 2019 г. е конкретизирано, че се претендира присъждане на сумата 6565 лв., представляваща половината от платените от ищеца, за времето от септември 2017 г. до ноември 2019 г., вноски по потребителски кредити, теглени от „О.“ АД, през време на брака. От горното следва, че претенцията по чл. 127, ал. 2 ЗЗД, вр. чл. 32, ал. 2 СК е заявена редовно, по предвидения по реда на чл. 346 ГПК ред, в срок, конкретизирана е по основание, размер, период и петитум и законосъобразно е разгледана по същество. Твърденията на жалбоподателката в обратен смисъл не се подкрепят от обективираните по делото процесуални действия на пълномощника на ищеца – изявленията му, удостоверени в съставения протокол за проведеното на 2. 10. 2019 г. открито съдебно заседание и съдържащата се по делото писмена молба вх. № 43249/28. 10. 2019 г. Частичното уважаване на иска – за част от предявената сума и за вноските, платени само в част от претендирания период (след прекратяване на брака) не представлява произнасяне по незаявена претенция.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по първия въпрос, тъй като същият не е разрешен в противоречие с посочената от касатора практика на ВКС. В посоченото решение № 75 от 30. 06. 2020 г. по гр. д. № 3549/2019 г., 3 г.о. и цитираните в него решение № 211 от 23. 07. 2012 г. по гр. д. № 177/2011 г., 4 г.о., решение № 293 от 19. 11. 2013 г. по гр. д. № 3267/2013 г., 3 г.о. и решение № 342 от 04. 01. 2013 г. по гр. д. № 1358/2011 г., 4 г.о. е възприето становището, че разпоредбата на чл. 32, ал. 2 СК е императивна и предвижда солидарна отговорност на съпрузите за поети от тях задължения за задоволяване нужди на семейството, като според съдебната практика тези нужди представляват общите потребности на членовете на семейството, за задоволяването на които се изисква семейна солидарност и взаимопомощ. П. кредит е за задоволяване на битови нужди и след като страните са били в брак се предполага, че с кредита са задоволени нужди на семейството. В тежест на оспорващия съпруг е да докаже или че твърдените разходи не са извършени или че с кредита не са удовлетворени семейни нужди. Ако не направи това, следва да се приеме, че сумата е разходвана за семейни нужди. Когато едно парично задължение е поето от единия съпруг, солидарната обвързаност за другия възниква по силата на законовата презумпция, че взетата в заем сума се използва за задоволяване нуждите на семейството. Когато единият от съпрузите е получил заеми и иска другият да бъде осъден да му върне половината от платените след прекратяване на брака вноски за погасяване на дълга, той трябва да посочи датата на сключване на договорите за креди, за какво е разходвана получената в заем сума, а ако е рефинансиран предходен кредит – следва да посочи датата на сключване и страните на предходния кредит и за какво е изразходвана сумата по предходния кредит.

Изводите и действията на въззивния съд съответстват напълно на така формираната практика.

Не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение и по втория въпрос.

Въпросът касае задължението на въззивния съд, като инстанция разглеждаща по същество правния спор и при съобразяване с особеностите на уредбата на второинстанционното производство като ограничен въззив, да изложи собствени фактически и правни изводи, да обсъди събраните по делото доказателства, както и непреклудираните фактически твърдения, възражения и доводи на страните. Свързан е с приложението на чл. 269, чл. 235, ал. 2 и ал. 4, чл. 236, ал. 2 ГПК и по същия е формирана богата непротиворечива практика на ВКС, част от която са и цитираните от жалбоподателката съдебни решения. Според същата въззивната инстанция е длъжна, като инстанция разрешаваща по същество материалноправния спор, да разгледа и обсъди изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, както и възраженията в отговора на въззивната жалба. В пределите очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК, следва да подложи на самостоятелна преценка релевантните доказателства и обсъди защитните тези и доводи на страните. Тези изводи следва да намерят писмено отражение в мотивите към въззивното решение, съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК.

В съответствие с така установената практика на ВКС, въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, които са допустими и относими към правния спор и необходими за изясняване на делото от фактическа страна, посочил е върху кои доказателства се основава приетата за установена фактическа обстановка, разгледал е доводите и възраженията на страните, включително възражението на ответницата, че сумите по кредитите с „О.“ АД не са изразходвани за задоволяване на общи нужди на семейството. Решаващият извод на въззивния съд за възникнало в полза на ищеца регресно вземане срещу другия солидарен длъжник – ответницата, за припадащата се част от платеното за погасяване на кредитите след развода, се основава на установените по делото, от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, писмените доказателства и свидетелските показания, обстоятелства, а именно: че между Т. и „О.“ АД били сключени договори за потребителски кредити през време на брака - на 03. 05. 2017 г., за сумата 19000 лв., и на 1. 12. 2016 г. – за сумата 12000 лв., че за времето от 1. 02. 2018 г. (прекратяване на брака) до ноември 2019 г. Т. е изплатил и по двата кредита сумата 11022, 51 лв., че получените по кредитите суми са изразходвани за рефинансиране на потребителски кредит 06. 03. 2015 г., по който съпругата е била съдлъжник и с който е купен допуснатият до делба лек автомобил м. „П.“, за закупуване на мебели и задоволяване на семейни нужди. Мотивирал е извода за ангажиране на солидарната отговорност на неучаствалия в договорите за кредит съпруг – ответницата по иска, с непроведеното от нея оборване на презумпцията по чл.32, ал.2 СК, че получените средства са изразходвани за семейни нужди. Съобразил е и практиката на ВКС, според която солидарната обвързаност за другия съпруг възниква по силата на законовата презумпция, че взетата в заем сума се използва за задоволяване нуждите на семейството, че закупено от съпрузите по време на брака е за нуждите на семейството, че в тежест на оспорващия съпруг е да докаже, че удовлетворената нужда не е семейна (решение № 86 от 7. 05. 2019 г. по гр. д. № 1653/2018 г. на ВКС, III г.о.). Изводът, че ответницата не е оборила установената в СК презумпция, че получените по време на брака средства по договорите за кредит с „О.“ АД са изразходвани за нуждите на семейството, е съобразен с практиката на ВКС, обективирана в решение № 24 от 23.04.2013 г. по гр.д. № 308/2012 г. на ВКС, ІV г.о., в което е прието, че когато през време на брака единият съпруг е поел парично задължение по банков кредит, за да погаси с получените парични средства предходни парични задължения, за които двамата съпрузи отговарят солидарно, тъй като са били поети за задоволяване на нужди на семейството, то новото парично задължение по банковия кредит несъмнено и във всички случаи, също е поето за общи нужди на двамата съпрузи (за погасяване на техни общи задължения), т.е. за задоволяване на нужди на семейството, поради което двамата съпрузи отговарят солидарно и за него.

По изложените съображения настоящият състав намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение.

С оглед изхода на делото, Е. К. следва да бъде осъдена, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на ищеца-ответник по касационната жалба сумата 600 лв. разноски за касационната инстанция, представляващи разходи за адвокатско възнаграждение.

Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение,