Определение № 291 от 23.01.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2241/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

С решение № 12 от 09.01.2023 г. по в. гр. д. № 617/2022 г. на Пернишкия окръжен съд е потвърдено решение № 68 от 16.05.2022 г. по гр. д. № 411/2021 г. на Радомирския районен съд, в частта, с която е признато за установено по отношение на ответника П. Е. И., че ищците К. Ж. А. и С. К. С. са собственици на незастроен поземлен имот с площ от 5051 кв. м., находящ се в местността „Бели брег“ в землището на [населено място], [община], област П., съставляващ имот пл. № 13 от кв.3, определен с околовръстен строителен полигон на [населено място], одобрен със заповед РД-02-14-150/1991 г., представляващ ПИ с идентификатор [№], при описани в решението граници.

Първоинстанционното решение е обезсилено в частта, с която на ответника П. Е. И. е присъдена на основание чл.72, ал.1 ЗС сумата от 11715 лв. за извършени от него подобрения в имота, както и в частта, с която му е признато право на задържане на имота до заплащане на сумата за подобренията, и тези искания са оставени без разглеждане.

Решението е постановено при участието на третото лице-помагач Р. Б. И..

Въззивният съд е приел, че предявеният иск за собственост на К. Ж. А. и С. К. С. се основава на твърдения за придобиване на права по сделки, оформени с нотариални актове от 25.09.2008 г. и 23.11.2009 г. Правният спор възникнал, когато ищците узнали, че ответникът П. И. е подал молба за издаване на разрешение за строеж върху собствения им недвижим имот. При извършена проверка било установено, че той закупил същия имот от Р. Б. И. с нотариален акт № 128/2019 г. От своя страна ответникът П. И. оспорил наличието на идентичност между имота на ищците и неговия, като направил и евентуално възражение за придобивна давност. В първото заседание ответникът уточнил, че поддържа само възражението си за давност. Третото лице-помагач Р. Б. И. се е позовал на необезпокоявано владение през периода от 2017 г. до 18.12.2019 г., когато предал владението на ответника П. Е. И., а неговият праводател В. С. владял необезпокоявано имота от 2010 до 2017 г., когато предал владението на Р. И..

Прието е, че ищците К. Ж. А. и С. К. С. са придобили собствеността върху процесния имот чрез две сделки: с нотариален акт № 146 от 25.09.2008 г. те придобили чрез замяна от В. С. М. и М. А. М. 1001/5051 ид. части от имота, а с нотариален акт № 96 от 23.11.2009 г. закупили от К. Ж. А. останалите 4050/5051 ид. части.

Прието е, че към момента на осъществяване на сделката по нотариален акт № 128 от 18.12.2019 г., от която ответникът П. Е. И. черпи права, неговият праводател Р. Б. И. не е бил собственик на имота. Той е придобил този имот с нотариален акт № 184/17.10.2017 г., но към този момент праводателите му М. А. М. и В. С. М. вече не са били негови собственици, тъй като преди това са се разпоредили с целия имот.

Съдът е обсъдил гласните доказателства във връзка с твърденията за изтекла придобивната давност в полза на ответника П. И., но решаващият извод, че той не е станал собственик по давност, се основава на липсата на достатъчен срок по чл.79, ал.2 ЗС. Прието е, ответникът е добросъвестен владелец по смисъла на чл.70, ал.1 ЗС, тъй като владее на правно основание, годно да го направи собственик, без да знае, че праводателят му не е собственик. Владението на ответника е започнало на 18.12.2019 г., при което към датата на предявяване на иска – 13.05.2021 г. не е изтекъл предвиденият 5-годишен давностен срок. Дори и да се приеме, че началната дата на течението на давността е 17.10.2017 г., когато праводателят му Р. И. е закупил имота, то отново предвиденият 5-годишен давностен срок не е изтекъл към датата на подаване на исковата молба.

Прието е за недопустимо производството по направеното възражение за право на задържане до заплащане на извършените в имота подобрения. Това възражение може да се прави само по предявен осъдителен иск за връщане на вещта. Като се е позовал на ТР № 48/3.04.1961 г. и решение № 201 от 17.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2329/2013 г., II г. о., въззивният съд е приел, че правото на задържане по чл.72, ал.3 ЗС е акцесорно обезпечително право на владелеца-кредитор срещу собственика-длъжник. По това възражение съдът постановява условен диспозитив, с който осъжда задържащия да предаде имота на собственика, след като собственикът му заплати конкретно посочена сума за необходими разноски или подобрения. Следователно възражението може да бъде предявено само като защитно средство по иск за предаване владението на съответната вещ. Правото на задържане отлага изпълнението на задължението за връщане на вещта до заплащане на съответните разноски за вещта, съответно правен интерес от предявяване на възражение за задържане е налице само по предявен осъдителен иск за връщане на тази вещ. Прието е, че в настоящия случай е предявен положителен установителен иск за собственост, поради което възражението за право на задържане е недопустимо, а оттук е недопустимо и първоинстанционното решение, с което е присъдена сума за подобрения и е признато право на задържане.

Касационни жалби срещу въззивното решение са подадени от ответника П. Е. И. и от третото лице-помагач Р. Б. И.. Жалбите са оспорени от насрещната страна.

П. И. обжалва решението в частта, с която съдът се е произнесъл по иска за собственост, по паричната претенция и по възражението за право на задържане.

Жалбоподателят счита, за неправилен извода на въззивния съд, че процесният имот му е продаден от несобственик, а освен това неправино съдът определил срока, в който имотът е владян от него и от праводателите му.

Освен това счита, че няма пречка в рамките на предявен положителен установителен иск за собственост ответникът да докаже какви подобрения е извършвал в имота. Правото на задържане не било неразривно свързано с претенцията за подобрения. Подобренията били отделен юридически факт, независимо от това дали ще се претендира правото по чл.72, ал.3 ЗС.

В изложението към жалбата се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси:

1. Подобрения, направени от добросъвестен владелец в чужд имот, могат ли да се присъдят отделно и самостоятелно от претендирано право на задържане за тези подобрения. В хипотеза, в която е искано признаване на право на задържане за подобрения в чужд имот, съществува ли възможност с решението на съда да се присъди сума за подобрения, а правото на задържане да не бъде признато.

2. Възможно ли е при заведен установителен иск да бъдат присъдени само претендираните подобрения, но не и правото на задържане.

Освен това жалбоподателят поддържа основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, което свързва с виждането си, че съдът неправилно определил сроковете за придобивната давност и че те не са изтекли, както и че неправилно приел, че не могат да се искат подобрения отделно от право на задържане.

Върховният касационен съд в настоящия си състав счита, че касационната жалба на П. И. е процесуално допустима, тъй като е подадена в срок, от надлежна страна, срещу решене на въззивен съд по иск за собственост и свързаното с него възражение за право на задържане до заплащането на сумата на извършените подобрения в имота, което е в обхвата на касационния контрол, съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК.

Не са налице обаче сочените основания по чл.280, ал.1, т.3 и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Поставените въпроси по чл.280, ал.1 ГПК, макар да са обуславящи по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по тях има богата практика на ВС и ВКС, с която въззивният съд се е съобразил. Приема се, че подобренията могат да се предявят от ответника или по реда на чл.72, ал.3 чрез възражение за право на задържане по предявен осъдителен иск по чл.108 ЗС - решение № 882 от 8.07.2008 г. на ВКС по гр. д. № 4074/2007 г., II г. о., решение № 201 от 17.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2329/2013 г., II г. о., или чрез насрещен иск - решение № 1375 от 17.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 4656/2007 г., IV г. о., решение № 79 от 28.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4416/2019 г., II г. о.; че когато претенцията за подобрения е предявена по реда на чл.72, ал.3 ЗС съдът не постановява осъдителен, а само условен диспозитив – че вещта се предава само след заплащане на конкретно посочена стойност на подобренията – решение № 201 от 17.10.2013 г. на ВКС по гр. д. № 2329/2013 г., II г. о., решение № 93 от 25.06.2015 г. на ВКС по гр. д. № 1358/2015 г., I г. о., решение № 24 от 25.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2617/2021 г., I г. о., решение № 436 от 25.05.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1028/2008 г., I г. о.; че когато по установителен иск за собственост ответникът не е предявил насрещен иск за подобрения, съдът няма основание да ги присъжда, в противен случай решението му е недопустимо - решение № 78 от 7.08.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3691/2022 г., I г. о. Следователно – няма пречка претенцията за подобрения да се предяви самостоятелно, извън правото на задържане, но това винаги става с иск, включително и насрещен, а не с възражение. В настоящия случай насрещен иск за подобрения не е предявен, а тъй като искът за собственост не е осъдителен, а установителен, то няма и как на ответника да се признае право на задържане до заплащане на извършените от него подобрения. Въззивното решение е изцяло съобразено с посочената практика на ВКС, която изключва поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност на въззивното решение, която е налице само при груби нарушения на закона и/или на правилата на формалната логика, които се установяват от самия прочит на въззивното решение, без да е необходимо съдът да проверява доказателствата по делото и процесуалните действия на съда и на страните. От прочита на решението не се установява ответникът П. И., който е материалноправно легитимиран да се позове на чл.82 ЗС, да е поддържал, че към неговото владение се присъединява не само владението на непосредствения му праводател Р. И., но и владението на предходния праводател В. М.. Затова необсъждането на владението на В. М. в контекста на чл.82 ЗС не може да се възприеме като грубо нарушение на процесуалния закон, което личи от самия прочит на въззивното решение и съответно да води до очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, което да обуслови допускане на касационно обжалване.

По изложените съображения по жалбата на П. И. не може да се допусне касационно обжалване.

Третото лице-помагач Р. Б. И. обжалва решението в частта по установителния иск за собственост. Счита, че то е очевидно неправилно, тъй като съдът не съобразил чл.82 ЗС и не се произнесъл по твърдението за присъединяване на владението на непреките праводатели на ответника В. и М. М..

Въззивното решение влизало в противоречие с определение № 336/30.06.2020 г. по гр. д. № 310/2020 г. на ВКС, I-во г. о., което разглеждало възможността да се присъединяват по реда на чл.82 ЗС няколко последователни владения.

Освен това въззивното решение влизало в противоречие с практиката на ВКС по въпроса за задължението на въззивния съд да обсъди всички доказателства по делото и за преценка на свидетелските показания - определение № 124 от 13.02.2009 г. на ВКС по гр. д. № 3972/2008 г., IV г. о., решение № 331 от 19.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 257/2009 г., IV г. о., решение № 217 от 9.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о., решение № 24 от 28.01.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4744/2008 г., I г. о. и др.

Върховният касационен съд приема, че и по тази жалба не са налице основания за допускане на касационно обжалване.

По изложените по-горе съображения въззивното решение не е очевидно неправилно по причина, че съдът не обсъдил присъединяване на владението на В. М. към владението на ответника П. И..

Не е налице противоречие по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпроса може ли да се присъединяват по реда на чл.82 ЗС няколко последователни владения. На първо място – посоченото от жалбоподателя определение № 336/30.06.2020 г. по гр. д. № 310/2020 г. на ВКС, I-во г. о., е постановено в производство по чл.288 ГПК и не представлява практика на ВКС, която може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК. На следващо място – въпросът не е и обуславящ по смисъла на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като въззивният съд не е излагал мотив, че не могат са се присъединят по реда на чл.82 ЗС няколко последователни владения. Неговите решаващи изводи се свеждат до това, че както владението на ответника П. И., така и присъединеното към него владение на праводателя му Р. И., не са достатъчни за придобиване по давност на процесния имот на основание чл.79, ал.2 ГПК.

Не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуалноправния въпрос за обсъждане на писмените доказателства и свидетелските показания. Този въпрос жалбоподателят свързва с тезата си, че въззивният съд е бил длъжен да обсъди в съвкупност всички доказателства във връзка с изрично направеното по делото от ответника П. И. позоваване на чл.82 ЗС не само по отношение на присъединяване на владението на неговия непосредствен праводател Р. И., но и на предходния праводател В. М.. Реално обаче чл.82 ЗС не намира приложение по отношение на „владението“ на В. М. и затова необсъждането му не представлява съществено нарушение на процесуалния закон от страна на въззивния съд и съответно не е налице противоречие по смисъла на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по този въпрос. Налице е практика на ВКС, според която ако продавачът продължи да осъществява фактическа власт върху продадения имот, той вече не е владелец, а държател на имота. Така в решение № 136 от 16.06.2014 г. на ВКС по гр. д. № 436/2014 г., I г. о., се приема, че със сключването на договора за продажба по чл.183 ЗЗД се извършва прехвърляне на собствеността, купувачът придобива правомощията на собственика в пълен обем и получава правото да владее, ползва и се разпорежда с продадената му вещ; че чл.197 ЗЗД задължава продавача да предаде на купувача продадената вещ в състоянието, в което се е намирала по време на продажбата, заедно с плодовете оттогава; че ако не изпълни това задължение и остане в имота, той вече упражнява чуждо правомощие, след като не е собственик, затова има качеството на държател – чл.68, ал.2 ЗС; че държателят упражнява фактическа власт върху вещта за другиго, а не за себе си и затова по отношение на него презумпцията на чл.69 ЗС не намира приложение; че за да придобие качеството на владелец, не е достатъчно бившият собственик да реши да започне да свои имота, защото владението не може да бъде скрито, то трябва да е явно и несъмнително, а това изисква промяната в намерението на държателя да намери външна изява чрез предприемане на действия, които да дадат възможност на собственика да узнае, че неговото владение е отблъснато. Това разрешение е валидно не само в разгледания от ВКС случай, при който продажбата има вещен прехвърлителен ефект, но и когато тя няма такъв ефект, както е в настоящия случай. В. М. е престанал да бъде собственик на 1/5 ид. част от процесния имот с извършване на прехвърлителната сделка по нотариален акт № 146/25.09.2008 г., с която ищците са придобили права, а с останалите 4/5 от имота той се е разпоредил чрез продажбата по нотариален акт № 124/24.09.2009 г. в полза на Н. И. Н., който от своя страна е продал на ищците тези 4/5 ид. части от имота с нотариалния акт № 96/23.11.2009 г. Следователно от 23.11.2009 г. В. М., дори да е продължил да се намира в процесния имот, е бил само държател, а не владелец, като по делото няма данни държането да е било променено във владение, затова спрямо него не намира приложение чл.82 ЗС.

По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване и по жалбата на третото лице.

В отговора на касационната жалба, подаден от К. А. и С. С., има искане за присъждане на разноските по делото, но не са представени доказателства за тях.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,