Определение № 105 от 22.02.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2096/2021 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Е. Д. М., чрез адв. И. Ю. срещу решение № 12378/24.11.2020 г. по в.гр.дело № 209/2020 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 7523/06.11.2019 г. по гр.дело № 2820/2019 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлен предявеният от Е. Д. М. срещу В. А. И. иск с правно основание чл.45 ЗЗД за осъждане на ответницата да заплати на ищеца сумата 100 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди/болки и страдания/ от изготвена негативна медийна кампания срещу ищеца чрез Интернет платформа на медия „П. С.” от 22.01.2019 г. до 23.02.2019 г., ведно със законната лихва от 22.01.2019 г. до окончателното заплащане на сумата, като неоснователен. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, да се отмени въззивното решение и вместо него се постанови друго, с което предявеният иск се уважи изцяло. В изложението към касационната жалба са изложени доводи за неправилност на извода на въззивния съд, че не били налице допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, довели до нарушаване правата на ищеца в производството, доколкото според САС съдът нямал задължение да осигурява на страната възможност да се запознава лично с цялото дело. Сочи се, че това разбиране на САС влиза в противоречие с принципа на чл.9 ГПК, съгласно който съдът осигурява на страните равна възможност да упражняват предоставените им права. Той прилага закона еднакво спрямо всички. Поддържа се, че това разбиране на САС влиза в противоречие и с принципите по чл.8 ГПК. Според жалбоподателя неправилно съдът обосновава извод за липса на противоправност в поведението и действията на ответницата, тъй като използваните от нея и публично разпространени твърдения по отношение на ищеца в повечето случаи представлявали използване на употребените от интервюиращата думи и изрази. Поддържа още, че отправяне на квалификации по отношение на ищеца като „Лудост”, „Злоупотреба с права”, „Гавра с правосъдието” и „Тормоз на съдиите” са освен обидни и клеветнически, защото вменяват непристойно поведение на ищеца, без да са проверени всяко едно поотделно от визираните заведени от него дела. Такива твърдения не били изложени от ответницата да е направила подобна проверка, нито такива съображения са изследвани от САС. Сочи, че това означава, че не е доказано изложените от ответницата твърдения да са проверени, респ. да са верни, а техният унизителен характер е очевиден- без каквото и да било изследване и анализ на конкретните дела да бъде квалифицирано конституционното право за сезиране на съд като „Лудост”, „Злоупотреба с права”, „Гавра с правосъдието” и „Тормоз на съдиите” не може да бъде прието по никакъв друг начин освен като опит за унижение. Жалбоподателят счита, че безсъмнено са доказани както множество неимуществени вреди, така и пряка причинно-следствена връзка между използваното от ответницата унизително за честта и достойнството на ищеца прозвище и настъпването на тези вреди. Поддържа се, че обжалваното решение е очевидно неправилно и с допускането му до касационно разглеждане би се допринесло за точното прилагане на закона и развитие на правото, защото допускането даден субект да бъде освободен от деликтна отговорност, защото преди него и други лица са извършили същия деликт е несъвместимо със съвременните разбирания на правото. Ответницата по касационната жалба не е изразила становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на решението на Софийски апелативен съд намира, че касационната жалба е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.45 ЗЗД – за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди и чл.86,ал.1 ЗЗД. Съдът е посочил, че по делото е представено копие от интервю от 22.01.2019г., публикувано в интернет изданието П. с. на журналиста А. З. с В. И., озаглавено „Спираме гаврата с правосъдието и злоупотребата с право” с подзаглавие „Вечни ищци водят стотици дела, даже и срещу съдии”, препечатано от вестник Т.. Посочено е още, че интервюто започва с въпрос на журналиста З.: „Не е за вярване, г-жо И.. Един криминален тип с прякор на влечуго, прекарал половината си живот зад решетките, бил завел над 600 (!) дела срещу магистрати, съдебни експерти, надзиратели и служители на МВР, които имат лошия късмет да участват в наказателното му преследване. Като ищец той твърди, че е жертва на клевети и обиди. Наклеветен бил в обвинителните актове, обиден бил, че споменават прякора му…Кажете, лудост някаква ли е това ? Или съзнателна злоупотреба с право?” Прието е, че на зададения въпрос, интервюираната В. И. отговорила: „Едно право може да се употреби добросъвестно или недобросъвестно. Във втория случай е налице злоупотреба с право. Има и трети случай, когато се надхвърлят рамките на злоупотребата – това е деликт (непозволено увреждане -б.а). В примера, който давате, присъства вероятно и лудост, и злоупотреба с право. Но не само това. Присъства и намерение, и умисъл за гавра с правосъдието, и тормоз над съдиите. Това променя коренно ситуацията. Изправени сме не пред упражняване на гарантираната на всеки възможност да търси възстановяване на нарушеното си право, а пред действия, целящи да унижат съдията, да затруднят и дори да блокират работата на съда. Има типични в това отношение дела, образувани в софийските и в по-големите районни и окръжни съдилища. Има едни вечни ищци и жалбоподатели, повечето от които с прякори – Е. М., М. Д., Н. Н. и други. От справка в Софийски градски съд (СГС) се вижда, че към 5 декември м.г. Е. М. е завел 649 граждански и 94 наказателни дела срещу магистрати, вещи лица и журналисти, отразяващи работата на съдебната власт. Не по-различна е картината с М. Д., който е завел 329 граждански и 39 наказателни дела, и с Н. Н. – 515 граждански и 54 наказателни дела. Има и други господа – вечни ищци и жалбоподатели, които създават преднамерен правен интерес, за да упражняват масово правото на отвод срещу съдии и съдебни състави. Повечето от тези отводи са уважавани от съдиите.” Съдът е приел, че интервюто продължава, като на зададените от журналиста въпроси ответникът И. е отговорила, че срещу магистрати са заведени рекорден брой дела за обида и клевета и за обезщетение за вреди, както и че подобни дела се водят и срещу журналисти, като е изразила мнение, че тези процеси следва да се считат за недопустимо посегателство, както срещу авторитета и независимостта на съдебната власт, така и срещу свободата на словото и професията на журналиста. Обяснила е, че проблемът с недопустимия съдебен език е бил обсъден в правната комисия на ВСС, като е посочила, че според нея съдилищата „проявяват излишна снизходителност и прекомерна толерантност, след като има стотици дела, образувани с явното намерение да се навреди някому” и че разглеждането им се допуска, за да не се откаже правосъдие. Посочено е, че интервюираната е обяснила, че от публикации и сигнали от колеги съдии, изпратени до ВСС са й известни случаи на игнориране на правовия ред от лица със занижено правосъзнание, съчетано с неефективни, закъснели мерки или с бездействия на съответните органи, както и че лица, известни на правосъдието с многобройните висящи срещу тях дела за престъпления против личността и собствеността на гражданите, злоупотребяват с правото си на защита, шиканират съдебните процеси, които не могат да приключат с години. Посочила е законовите форми, предвидени в действащата процесуална уредба за противопоставяне на злоупотребата с право и е коментирала отделни случаи на злоупотреба с процесуални права, по зададените от журналиста въпроси. От правна страна са преценени за неоснователни оплакванията във въззивната жалба за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения, довели до нарушаване правата на ищеца в производството. Прието е, че според трайната и непротиворечива съдебната практика, когато страна по делото е физическо лице и е възпрепятствана от фактически достъп до делото, поради това, че живее в друго населено място или в чужбина, намира се в болнично заведение или в пенитенциарно такова, тя осъществява процесуалните си права, включително това да се запознае с материалите по делото, чрез процесуален пълномощник, а когато няма достатъчно средства да упълномощи адвокат – чрез назначен ѝ от съда такъв за неин процесуален представител по делото (чл. 95 от ГПК и чл. 21, т. 3 и чл. 23, ал. 2 от ЗПП). Прието е още, че в тези случаи съдът няма задължение да осигурява на страната възможност да се запознава лично с цялото дело, било като й изпрати преписи от него, в другото населено място, в чужбина или в болничното или пенитенциарното заведение, било по някакъв друг начин, каквото искане е направено в допълнителната молба на М. от 21.05.2019г. Приел е, че задълженията на съда се изчерпват с редовното призоваване на страната за откритите съдебни заседания, както и с редовното връчване на преписи от съдебни книжа в изрично предвидените в ГПК случаи - от молбите и жалбите на насрещната страна по делото или от подлежащите на обжалване съдебни актове, като призоваването и връчването на съдебни книжа е редовно осъществено, когато то е извършено чрез процесуалния представител на страната – неин пълномощник или назначен от съда процесуален представител (чл. 39, ал. 1, във вр. с чл. чл. 21, т. 3 от ЗПП). Според съда задължение на самия процесуален представител към страната е както да организира цялостната ѝ защита по делото, така и да я информира за развитието на същото и да ѝ предоставя съдебните книжа, които е получил от нейно име. Въззивният съд е приел, че в случая ищецът е бил призован на 24.09.2019г. за откритото съдебно заседание, чрез назначения му от съда особен представител адв. К. И., като в о.с.з. на 15.10.2019г. пред СГС ищецът не се е явил лично, но е бил представляван от назначения от съда процесуален представител. Прието е, че ищецът не твърди това му неявяване да е станало поради пречки от страна на администрацията на затвора или поради други причини, независещи от неговата воля. Прието е още, че всички съдебни книжа по делото са на разположение на назначения му процесуален представител, който има задължението към ищеца да организира цялостната му защита и да го информира за развитието на същото. Посочено е, че адв. К. И. е получил определението, с което е бил назначен за процесуален представител на Е. М. на 17.06.2019г. До 24.09.2019г., когато адвоката е получил призовката за насроченото на 15.10.2019г. открито съдебно заседание, същият е можел да се запознае с материалите по делото и да организира цялостната защита на ищеца в производството, включително с оглед становището на ответника, изразено в отговора на исковата молба. Въззивният съд е приел, че законът императивно е въздигнал в забрана правилото да не се вреди другиму, че забраната е универсална, важи за всички правни субекти, за целия кръг права, интереси и ценности от материално и нематериално естество, на които правната система дава защита. Приел е още, че неизпълнението на това общо задължение създава отговорност за нарушителя и за да бъде ангажирана тя, следва да са налице предпоставките: деяние, противоправност на деянието, настъпването на вреди, причинна връзка между противоправното поведение и настъпилите вреди, вина у причинителя. Приел е, че съгласно презумпцията на ал.2 на чл.45 от ЗЗД вината на дееца се предполага до доказване на противното. Прието е, че в разглеждания случай в обстоятелствената част на исковата молба и уточнителната такава, които определят предмета на спора и фактите, по които се дължи произнасяне, са наведени твърдения, че заявените за обезвреда вреди са причинени от личното противоправно поведение на ответника И., изразяващо се в предприета от нея негативна медийна кампания срещу ищеца, чрез даване на интервю пред журналиста А. З., разпространено, чрез публикуването му в интернет сайта „П. с.“, в което, отговаряйки на зададените въпроси, ответницата е нарушила абсолютни субективни права на ищеца, като го е наклеветила, обидила и опозорила. Съдът е приел, че страните не спорят, че ответникът В. И. е дала интервю за вестник Т., което е препечатано в интернет сайта П.с. на 22.01.2019г. Ответникът И. е участвала в посоченото интервю, като член на ВСС и основната тема на разговора са многобройните образувани в съдилищата дела от т.нар „вечни ищци”. Приет е за спорен пред въззивната инстанция въпросът, очертан от оплакванията във въззивните жалби на ищеца: дали от ответника е предприета негативна медийна кампания срещу ищеца и дали употребените от ответника изрази, използвани в отговор на зададените въпроси са обидни, клеветнически и позорящи - налице ли е противоправно поведение на ответника, от което да са настъпили за Е. М. неимуществени вреди. Въззивният съд е приел, че противоправността като обективен елемент от сложния фактически състав на непозволеното увреждане, представлява по своето правно естество несъответствие между предписаното от нормативните или общоприети правила поведение и фактическо осъщественото от дееца. Споделен е извода на състава на СГС, че не може да бъде направен извод, че срещу ответника е осъществена негативна медийна кампания. Според съда по принцип интервюто и публикуването му в печатно или интернет издание е един от най-ефикасните начини за достигане до широката публика, но участие в едно интервю, не може да се определи като твърдяната от ищеца негативна медийна кампания. Прието е, че негативна медийна кампания, водена от ответника против ищеца означава в продължителен период от време ответникът да е участвал в интервюта или да е публикувал статии и мнения с негативен характер против ищеца, че подобни твърдения не са изложени, нито са представени доказателства в тази насока. Прието е, че легална дефиниция на „обидата“ се съдържа в чл. 146 НК, според който обида е налице, когато извършителят каже или извърши нещо унизително за честта и достойнството на другиго в негово присъствие. Посочено е, че според чл.148 НК обидата може да бъде нанесена чрез разпространяването й чрез печатно произведение или по друг начин. Приел е, че според трайната и непротиворечива съдебна при обидата деецът дава своя негативна оценка за личността на пострадалия под формата на епитети, квалификации, сравнения и пр., които по своето съдържание засягат честта и достойнството му. Унизителният характер на казаното следва да се преценява съобразно приетите в обществото морални норми за нормално човешко общуване, като без значение е обстоятелството дали казаното отговаря на действителността и дали направената от дееца оценка е основателна. Съдът е посочил, че клеветата се възприема като действие, при което клеветникът разгласява позорно обстоятелство за другиго или му приписва престъпление. Прието е, че разгласяването на позорно обстоятелство е довеждане до знанието на трето лице за такова обстоятелство, което деецът свързва с личността на пострадалия, че позорното обстоятелство е твърдение за наличието на определен факт за пострадалия, който да е от естество да накърни доброто му име в обществото. Прието е още, че твърдението трябва да е ясно и да съдържа информация, която да бъде поднесена от разгласяващия като сигурно, несъмнено знание за съдържащите се в нея факти, т.е. необходимо е разгласяващото лице да съобщи свои твърдения, такива, които изхождат лично от него и зад които застава с думите си, претендирайки, че знае, че тези обстоятелства са безспорен факт. Формиран е извод, че предмет на клеветата могат да бъдат само факти, но не и субективната интерпретация на тези факти. Приел е, че обстоятелствата трябва обективно да бъдат съобщени, а не да се извеждат чрез предположения, асоциации, интерпретации или други форми на субективна психическа дейност. Въззивният съд е приел, че в процесното интервю не се съдържат изрази на ответника И., които да са клеветнически, обидни и злепоставящи ищеца Е. М.. Според съда от контекста, в който са направени изказванията е видно, че същите са в отговор на поставени на журналиста З. въпроси, като в повечето случаи ответникът е използвала употребените от интервюиращата думи и изрази. Прието е, че наличието на клеветнически твърдения се обосновава с разгласяването за другиго на конкретни обстоятелства, определени факти, които са позорни - неприемливи от гледна точка на общоприетите морални норми и предизвикващи еднозначна негативна оценка на обществото. Прието е още, че те трябва и да са неистински, т.е. да не съществуват в обективната действителност. Според съда неистинността на приписваните обстоятелства има правно значение само ако те са обективно позорни. Съдът е приел, че в случая изнесените в интервюто от ответника И. факти, че Е. М. е завел 649 граждански и 94 наказателни дела представляват статистически данни, които не се оспорват от ищеца. Прието е, че позорността е обективно качество на твърдението и не зависи от субективното отношение на определено лице към казаното за него, че в случая на въззивния съд е служебно известна достоверността на тези твърдения. Приел е, че огласените от ответника обстоятелства за броя на заведените от М. дела, изразеното мнение, че това е може би „лудост”, „злоупотреба с права”, „гавра с правосъдието” и „тормоз над съдиите”, макар да съдържат негативната оценка на ответника за действията на М., не са от такова естество и с такова съдържание, че да засягат честта и достойнството му. Според съда макар с използваните изрази, внушенията по отношение на личността на ищеца да са негативни и ищецът да ги е възприел като насочени против честта и достойнството си противоправно деяние авторът на репликите не е извършил. Прието е, че изразните средства са цветисти, но мнението на интервюираната и използваните изрази са повторение на думите, употребени от журналиста при задаване на въпросите. Отчетено е и обстоятелството, че ответникът е участвала в посоченото интервю, като член на ВСС, както и че основната тема на разговора са многобройните образувани дела от т.нар „вечни ищци”. Приел е, че рамките на свободния дебат, ответникът е изразила мнението си за действията на ищеца, което е напълно допустимо в демократичното общество и не може да бъде противоправно, а представлява допустим от закона коментар за неговите действия. Приел е още, че макар цитираните изрази да са възприети от ищеца, като негативни спрямо него и като такива, насочени против честта и достойнството му, те не са израз на противоправно поведение на интервюираната. Прието е от съда, че чувствата са субективно преживяване на ищеца, отражение на личния му мироглед и ценностна система и съществуват изцяло в неговото съзнание и в случая по реда на деликта не следва да бъдат възмездени, тъй като поведението на ответника-деликвент не може да се окачестви като противоправно по смисъла на чл. 45 ЗЗД. Посочено е, че в употребените думи и използваните изрази – в голяма част от тях и чрез тях не се излагат твърдения за факти, с изключение на достоверния факт за броя образувани от М. съдебни производства. Приел е, че изказването на И., че заведените моногобройни дела от ищеца и от други лица представлява „злоупотреба с права”, „гавра с правосъдието” и „тормоз над съдиите”, е нейно оценъчно мнение на ситуацията. Според съда това изказване, макар и негативно не може ангажира деликтната й отговорност, тъй като това не е твърдение на определен настъпил факт, а израз на становището й по основаната тема на интервюто. Изведен е извод, че отговорите на зададените въпроси от процесното интервю нямат клеветнически характер, нито са опозоравящи и злепоставящи ищеца, за да се приеме, че с поведението си ответникът е нарушил общия дълг да не се увреждат морални интереси на други лица. Поради съвпадане изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд, решението, с което искът е отхвърлен е потвърдено. По правните въпроси: Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение на Софийски апелативен съд. Това основание за допускане на касационен контрол е въведено с новата разпоредба на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен "contra legem" до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен "extra legem", т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивния акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. В настоящият случай не е налице очевидна неправилност на обжалваното решение на Софийски апелативен съд, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано. В изложението към касационната жалба освен въведеното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2,пр.3 ГПК – очевидна неправилност не е формулиран ясно правен въпрос, от значение за изхода на делото, разрешен от въззивния съд и обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Жалбоподателят е мотивирал доводи в изложението за неправилност на изводите на въззивния съд, които не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. С оглед на посочената практика съдът приема, че доводите по правилността на въззивното решение в изложението на жалбоподателя М. не са правни въпроси. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода на делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл.288 ГПК Касационният съд трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл.281,т.3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. В настоящият случай не е установено общото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване, без да се обсъждат допълнителните предпоставки по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК. П о изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение