Определение № 2358 от 23.07.2025 г. на ВКС по т. д. № 2720/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Рая И. Г. срещу решение №229 от 29.07.2024г. по в.т.д. №593/2023г. на Варненски апелативен съд. С него е потвърдено решение №361 от 18.08.2023г. по т.д.№258/2022г. на Варненски окръжен съд / поправено с решение от 22.08.2023г./, с което са отхвърлени предявените срещу „Бор“ ЕООД обективно съединени искове с правно основание чл.265, ал.1, пр.2 от ЗЗД за присъждане на обезщетения за неизпълнени в уговорен вид и качество СМР по два апартамента, в жилищна сграда в ПИ №199, с площ от 1 314 кв.м, по плана на к.к „Чайка“, район „Приморски“, [населено място], възложени за изработка с предварителен договор от 11.04.2006г., както следва: сумата от 18 693,53 лв., представляваща стойността на разходите за труд и материали за осъществяване на неизвършени строително монтажни работи; сумата от 2 888,87 лв., представляваща стойността на разходите за труд и материали за отстраняване на некачествени строително монтажни работи в обект апартамент №27; сумата от 16 123,44 лв., представляваща стойността на разходите за труд и материали за осъществяване на неизвършени строително монтажни работи и сумата от 17 495,06 лв., представляваща стойността на разходите за труд и материали за отстраняване на некачествени строително монтажни работи в обект апартамент № 41, ведно със законната лихва върху главниците считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното й изплащане на сумите. В касационната жалба се сочи, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на процесуалния и материалния закон, както и необоснованост. Жалбоподателката поддържа, че въззивният съд не е обсъдил събраните писмени доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. Твърди, че липсват писмени доказателства, че актът образец 15 е връчен надлежно на упълномощено от жалбоподателката лице. Излага аргументи, че нотариалната покана отправена до Рая Г. за подписване на горепосочения акт неправилно е била връчена на И. Г., тъй като в учредената му представителна власт не е включено правото да получава уведомления, покани, включително нотариални. Също така поддържа, че И. Г. не е приел извършената работа, поради обстоятелството, че е направил множество възражения за нейното неизпълнение, а неприемането на работа, води до последицата, че давността за предявяване на иск започва да тече от издаването на удостоверението за въвеждане в експлоатация. Навежда доводи, че двата акта образец 15 от 07.03.2017г. са документи с невярно съдържание, както и че последните не са подписани нито от главния архитект, нито от упълномощено от него лице, въпреки отказа на Гроздеви да подпишат актовете. Счита, че при осъществяване на приемането на СМР по договор за изработка важат правилата по чл.169 - 170 от ЗУТ, а не общото правило по чл.264 от ЗЗД. Оспорва като противоречащ на материалния закон и необоснован извода на решаващия съд, че срокът по 265, ал.3 от ЗЗД тече от датата на съставяне на двата акта образец 15 - 07.03.2017г. Твърди, че възложителят не е получил от изпълнителя реална фактическа власт върху изработеното, както и че последното има заявени в срок недостатъци и не е въведено в експлоатация. Излага аргументи, че в споразумението от 10.05.2013г. липсва изрична уговорка, че обектите ще бъдат предадени на праводателите след съставяне на акт образец 15, а решаващият съд не е обсъдил споразумението, нито е тълкувал общата воля на страните по предварителния договор и споразумението. Навежда доводи за допуснато съществено процесуално нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като не е уважено искането й за допускане на допълнителна задача на съдебно-техническата експертиза. Допускането на касационното обжалване обосновава с предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 от ГПК. Касационната жалбоподателка поддържа, че съдът се е произнесъл по следните съществени материалноправни и процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. След като при изпълнение на договор за изработка възложителят не е получил от изпълнителя реалната власт върху изработеното и то не е въведено в експлоатация съгласно договора, то налице ли е изпълнение на договора за изработка? 2. Относно началния момент на срока на погасителната давност по договор за изработка? 3. Следва ли съдът да тълкува договора за изработка съгласно правилата на чл.20 от ЗЗД и в смисъла, който произтича от целия договор като отчете и обстоятелствата и действията на страните, съпътстващи сключването му, след като възложителят не е приел извършените СМР поради многобройните забележки? 4. Как съдът следва да тълкува разпоредби от договора за изработка и може ли чрез тълкуване на спорната клауза на договора между страните / не е завършен подвъпросът/ и дали валидно сключеният договор обвързва страните и може ли да бъде изменян чрез тълкуване? 5. Кога СМР, извършени от изпълнителя въз основа на договор за изработка, се считат приети от възложителя и кога е осъществено приемане по смисъла на чл.264, ал.1 от ЗЗД? 6. Считат ли се извършените по договор за изработка СМР за одобрени и приети от възложителя, ако за обекта е издаден акт обр.15, въпреки че същият не е подписан от възложителя и въпреки че не е извършено реално предаване на извършените СМР от изпълнителя на възложителя, възложителят не е установил фактическа власт върху обекта, липсва изрично заявено от възложителя приемане на СМР и не са извършени конклудентни действия, които по недвусмислен начин да обективират мълчаливото одобряване на работата от страна на възложителя? 7. Следва ли де се приеме, че след като възложителят е бил поканен да подпише Акт обр. 15, но не го е подписал, то работата следва да се счита за приета по смисъла на чл.264, ал.1 от ЗЗД? 8. При осъществяване на приемането важат ли правилата по чл. 169-170 от ЗУТ или е приложимо общото правило на чл. 264 от ЗЗД? 9. Подписването на акт обр.15 от главния архитект вместо от възложителя може ли да се квалифицира като приемане на изработеното без забележки, ако не е било представено по делото пълномощно въз основа на което И. Г. има право да получава нотариални покани? 10. Има ли право главният архитект да подпише акт обр.15, ако възложителите са направили множество забележки за неизвършени и некачествено извършени СМР, които обаче не са отразени в акта? 11. 3а задължението на съда по чл. 235, ал. 2 от ГПК като инстанция по същество да обсъди всички допустими и относими доказателства в тяхната съвкупност, като основе решението си на установените от него факти и на закона. 12. Представлява ли процесуално нарушение, водещо до неизясняване на делото от фактическа страна, неизпълнението от съда на задължението му да назначи експертиза и приеме заключение на вещо лице, свързано с обстоятелствата по делото, за които са необходими специални знания и е направено своевременно искане за това? 13. 3а доказателствената стойност на акт обр.15 като частен свидетелстващ документ. Твърди, че въпросите по т.1-10 са решени в противоречие с практиката на ВКС, формирана с решение № 231 от 13.07.2011г. по т.д. №1056/2009 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №123 от 06.11.2019г. по т. д. №2682/2018 г. на ВКС, ТК, I т.о, решение № 94 от 02.03.2012 г. по т.д. №133/2010г. на ВКС, ТК, II т.о, решение №59 от 31.07.2017г. по т. д. № 53622/2015 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 121 от 27.09.2013г. по т. д. № 621/2012 г. на ВКС, ТК, I т.о; а въпросите по т.11-13 – в противоречие с постановеното в ППВС №1/1953 г., Тълкувателно решение № 1 от 17.07.2001г. по гр. д. №1/2001г., ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение №1 от 09.12.2013г. по тълк. д. №1/2013г., ОСГТК на ВКС, решение № 24 от 28.01.2010г. по гр.д. №4744/2008 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение №422 от 03.06.2010 г. по гр.д. № 805/2009 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение №149 от 03.07.2012 г. по гр. д. №1084/2011г. на ВКС, ГК, III г.о., решение №68 от 11.07.2016 г. по т.д. № 1170/2015 г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №94 от 02.03.2012г. по т. д. № 133/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о. Позовава се и на очевидна неправилност на постановеното по делото решение. Ответникът по касация „Бор“ ЕООД, [населено място], оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване, съответно основателността на жалбата. Подробни съображения излага в писмен отговор. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено, че по силата на предварителен договор ПИ-199/2006г. от 11.04.2006г., съсобствениците И. Г. и Л. Г. /праводатели на ищцата/, П. Б. и Д. от една страна и „Билдингс БГ“ ЕООД са уговорили обща инвестиция в имота, представляващ ПИ № 199, целият с площ от 1314кв.м., находящ се в к.к „Чайка“, [населено място], като търговецът е поел задължението да изгради за своя сметка и да им предаде с акт за въвеждане в експлоатация недвижими имоти във вид, уговорен в специално приложение, съдържащо и опис на имоти, предоставени на праводателите. Посочил е, че оспорените от въззивницата фактически изводи се отнасят до обстоятелствата по предложеното приемане на изпълнената в цялост сграда, включително и два новопостроени апартамента, притежавани в съответствие със запазените от жалбоподателката вещни права. Установил е, че с два констативни протокола от 07.03.2017 г. и 08.03.2017 г., нотариус рег.№ 549 на НК е удостоверил изявления, направени от името на ищцата чрез пълномощника ѝ И. Г., по повод отправени до съсобствениците покани за подписване на акт за предаване на готовия строителен обект (акт обр.15 по Наредба №3 за съставяне на актове и протоколи по време на строителството), като липсва пълномощното, учредяващо представителна власт на И. Г., послужило пред нотариуса за удостоверяване на тези изявления. Обсъждайки последиците от липсата на това пълномощно, е изтъкнал, че И. Г. е лицето, което от началото на договаряне на планираното строителство е било натоварено от собствениците на терена да следи за интересите им. Анализирал е събраните гласни доказателствени средства, съгласно които само инж. Г. е осъществявал всички фактически действия от името на роднинския кръг от съсобственици на терена (братята, сестрата на съпругата на Г. и децата му), като е посещавал обекта, за да наблюдава изпълнението и степента на довършеност на сградата като цяло. Наред с това е посочил, че дори и цитираното пред нотариуса пълномощно от 23.12.2016г. да не съществува, упълномощеният е разполагал и с генерално пълномощно от 29.06.2015г., което е представено по делото и не е оспорено. С оглед на това решаващият съд е заключил, че ищцата е била надлежно представлявана от явилия се пред нотариуса (първоначално на 07.03.2017 г., а впоследствие и на 08.03.2017г.) неин довереник, който е потвърдил недвусмислено, че упълномощителите му са били поканени да съдействат на предприемача за изготвяне на предложения им акт за приключване на целия строителен процес до уговорената степен на годност за експлоатация. Въззивният съд е съпоставил официално удостоверените изявления на пълномощника и представените по делото от общинска техническа служба книжа и е констатирал, че обявените възражения на част от съсобствениците за неизвършени, недовършени и некачествено изпълнени работи са били действително заявени в административната процедура, както от пълномощника, така и от изпълнителя. Приел е, че забележките на учредителите на правото на строеж следва да се считат за неразделна част от установените в акта образец 15 факти, независимо, че не са били отразени във вече съставения акт за установяване на годност за приемане на строежа на сградата и обслужващото я В и К съоръжение. Изложил е мотиви, че възложителят на строителството има както задължение да приеме работата, като това приемане може да бъде изрично или конклудентно, така и право да откаже да приеме работата, ако тя не отговаря на възложения краен резултат. Въззивният съд е приел, че тъй като недостатъците на работата са били ясно оповестени, е възникнала и отговорността на ответното дружество за компенсиране на всички тези недостатъци, а при окончателно документирано на 18.04.2017г. приемане на строежа е породено правото на парична компенсация по чл. 265 ал.1 т.2 от ЗЗД. Счел е, че това право не е упражнено в рамките на петгодишната давност, изтекла най-късно към 18.04.2022г., тъй като исковата молба е депозирана на 27.04.2022г. Навел е доводи, че именно с поканата за участие в съставяне на Акт обр.15 строителят е предложил пълното си изпълнение на цяло договорено строителство, поради което значение за претенция за недостатъци има само довършеното актуване, а не непосредствено следващата го процедура по издаване и на административния акт за въвеждане на обекта в експлоатация. Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 от ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въпросите по т.1, т.5, т.6 и т.7 от изложението по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК касаят възможността извършените по договор за изработка СМР да се считат за одобрени и приети от възложителя, ако за обекта е издаден Акт обр. 15, който не е подписан от него; не е извършено реално предаване на извършените СМР от изпълнителя на възложителя; липсва изрично заявено от възложителя приемане на СМР и не са извършени конклудентни действия, които по недвусмислен начин да обективират мълчаливото одобряване на работата от страна на възложителя. Същите са свързани с предмета на спора, с оглед решаващата преценка на въззивния съд, че макар и да не се установява приемане на изпълнената работа чрез изрично изявление на възложителя или чрез негови конклудентни действия, възможността за упражняване на правата по чл.265 от ЗЗД възниква от момента, когато възложителят е бил поканен да приеме работата и е констатирал недостатъците. Тези въпроси следва да бъдат разгледани общо и с поставения в раздел ІІ от изложението въпрос относно доказателствената сила на акт обр.15, тъй съдът е приел за начален момент на давностния срок датата на съставяне на акт обр.15. Въпросите се поставят от жалбоподателката във връзка с тезата й, че тъй като съставеният акт обр.15 не носи нейния подпис, то изпълнените СМР не следва да се считат за приети от нея. Следва да се отбележи, че въпросите не отразяват точно мотивите на въззивния съд, който не е приравнил подписването на акт обр. 15 от главния архитект на общината вместо от ищцата на приемане на изработеното без забележки от последната, а е приел съставянето на акта като начален момент, от който тече срокът по чл.265 от ЗЗД. Не е налице и визираната от касационната жалбоподателка допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Въззивният съд не е отрекъл, че фактът на приемане извършената работа може да бъде установен с всички допустими по ГПК доказателствени средства. Сочената от касационната жалбоподателка практика - решение №231 от 13.07.2011 г. по т.д. № 1056/2009 г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение №121 от 27.09.2013 г. по т. д. №621/2012 г. на ВКС, ТК, I т.о, разяснява хипотези, в които поведението на възложителя следва да се счита за приемане на работата, макар и да липсва изрично негово изявление в този смисъл. В случая въззивният съд не е допуснал отклонение от тази практика, като е приел, че предаването на изпълнената работа е осъществено със съставения по делото акт обр.15. Този извод съответства на изричните нормативни разпоредби на чл.170 и чл.176 ал.1 от ЗУТ, вр. чл.7, ал.3, т.15 от Наредба №3 за съставяне на актове и протоколи по време на строителството, съгласно които след завършване на строежа възложителят, проектантът, строителят и лицето, упражняващо строителен надзор, съставят констативен акт, с който удостоверяват, че строежът е изпълнен съобразно одобрените инвестиционни проекти, заверената екзекутивна документация, изискванията към строежите по чл.169, ал.1 и 3 и условията на сключения договор. Към този акт се прилагат и протоколите за успешно проведени единични изпитвания на машините и съоръженията. С този акт се извършва и предаването на строежа от строителя на възложителя. Обстоятелството,че в случая съставеният акт обр.15 не е подписан от възложителя, не изключва неговия характер на удостоверителен документ, установяващ годността за приемане на строежа. В този връзка е формирана и практика с решение №638/24.10.2008г. по т. д. №302/2008г. на II т. о. на ВКС. В същото е коментирано значението на неподписан акт обр.7 /евентуално акт обр. 19, доколкото е съществувал спор за характеристиката му/ съгласно Наредбата и във връзка с чл.5, ал.5 от същата и е обоснован извода, че неподписването му от възложителя не го прави недействителен. Прието е, че актът има и противопоставима на възложителя доказателствена сила, в случай че при отказ или неявяване за приемане на СМР, той бъде подписан от представител на органа, издал разрешението за строеж, в съответствие с чл.170 от ЗУТ. Изрично е предвидена както процедурата по документиране приемането на СМР със съответните актове и протоколи, така и възможността неявилата се за подписване на съответния протокол страна по сключения договор за строителство да бъде заместена от органа, издал разрешението за строеж, както и същият да се смята за съставен на датата на проверката, независимо от неявяване на поканена страна, или липсата на подпис на заинтересована страна. Съобразявайки доказателствената сила на съставения по установения в ЗУТ ред акт обр.15, въззивният съд е приел, че работата е предадена на възложителя. Именно поради констатацията за наличието на този акт, въззивният съд не е изследвал други критерии, въз основа на които работата се счита приета, макар и да няма изрично изявление за това / конклудентни действия, фактическо приемане изработеното, осчетоводяване на фактури за стойността на изпълнените СМР и др./. Не е налице противоречие на въззивното решение и с останалите цитирани от касационната жалбоподателка решения на ВКС, които не съдържат разрешения по поставения правен въпрос – в решение №94 от 02.03.2012г. по т.д. №133/2010г. на ВКС, ТК, II т.о. се обсъжда приложното поле на установената в чл.264 ал.3 от ЗЗД преклузия, а решение №123 от 06.11.2019г. по т. д. №2682/2018г. на ВКС, ТК, I т.о. касае началния момент, от който тече погасителната давност за претенцията за заплащане на възнаграждение за извършената работа. Обуславящ за изхода на производството е и въпросът по т.2 от изложението на основанията за допускане на касационно обжалване относно началния момент на срока на погасителната давност за отговорността за недостатъци по договор за изработка. По този въпрос също не се установява наличието на сочената от жалбоподателката допълнителна предпоставка по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Съгласно константната практика на ВКС / решение №114/16.09.2013г. по т.д. №1075/2011г. на ВКС, ТК, ІІ т. о., Решение №140/08.03.2021г. по т.д. №2601/2019г. на ВКС, ТК, І т. о. / уговореният в договор за изработка/строителство гаранционен срок е независим от давностния срок по чл.265, ал.3 от ЗЗД. В първото от посочените решения се приема, че за разлика от гаранционната, общата отговорност за недостатъци по чл.265 от ЗЗД в строителството възниква от датата на приемане на работата. Началният момент, от който започват да текат сроковете по чл.265 от ЗЗД при липса на завършен и предаден с акт обр.15 обект е моментът на приемане на завършен подобект или етап от него. По правило протоколите обр.19 се съставят за установяване на количеството извършени строително-монтажни работи. Когато са двустранно подписани, при спор за заплащане на възнаграждение, те се ценят като доказателство за приета от възложителя по смисъла на чл.264 от ЗЗД работа. Когато обаче предмет на спора е отговорността на изпълнителя за недостатъци, относим към него е само съставеният за приемането на изпълнен подобект или етап протокол. В решение №538 от 23.05.2006г. по т.д. № 23/2006г. на ВКС, ТК, II т.о, се приема, че петгодишният давностен срок, предвиден в чл.265, ал.3 от ЗЗД, е независим от гаранционния срок, предвиден в Наредба №2/2003г. Действащата нормативна уредба не предвижда възможност давностният срок да започва да тече след изтичането на гаранционния срок, както и да се прилага гаранционният срок при търсене на общата отговорност за недостатъци. Въззивният съд изцяло се е съобразил с посочената практика, като е приел, че началният момент, от който започва да тече срокът по чл.265 ал.3 от ЗЗД при предаден с акт обр.15 обект, е момента на съставянето на акта. Въпросите по т.3 и т.4 относно задължението на съда да тълкува договора съобразно правилата на чл.20 от ЗЗД, не отговарят на общия критерий за допускане на касационен контрол. Исковата претенция е отхвърлена не поради извод, че за ищцата не е възникнало вземане за стойността на некачествено изпълнените или неизпълнени СМР в процесните обекти, а поради преценката на съда, че е изтекъл установеният в чл.265 от ал.3 ЗЗД давностен срок. Този извод не е базиран на тълкуване на клаузите на договора, а на анализа на събраните по делото доказателства относно поведението на страните след сключване на договора – покана до възложителя за приемане на процесните СМР, изрично направено от пълномощника на ищцата възражение за наличие на недостатъци, съставяне на акт обр.15, в който са отразени тези възражения. Въпросът по т.8 е свързан с предмета на спора, но същият не се явява обуславящ за извода за неоснователност на предявения иск. Въззивният съд е приел за приложими разпоредбите на чл.169 -170 от ЗУТ, каквото становище поддържа и жалбоподателката. По същия въпрос не е обоснована и допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280 ал.1 т.1 от ГПК. Даденото от въззивния съд разрешение не противоречи на решенията на ВКС, цитирани в изложението на основанията за допускане на касационно обжалване. Разпоредбите на чл.169 -170 от ЗУТ и чл.264 от ЗЗД не са взаимоизключващи се, доколкото разпоредбите на ЗУТ предвиждат реда за предаването на завършения строеж от строителя на възложителя, а разпоредбата на чл.264 от ЗЗД има по – широко приложно поле по отношение на всички видове договор за изработка. Въпросът по т.9 от изложението няма характеристиката на правен, доколкото не предполага тълкуване на приложими към спора правни норми, а преценка на събраните по делото доказателства и формираните въз основа на тях правни изводи на съда. Чрез този въпрос се въвеждат оплаквания за необоснованост на решението, която би съставлявала основание за касиране на въззивния акт като неправилен - чл.281 т.3 от ГПК, но не и основание за допускане на касационен контрол. Евентуалната необоснованост на изводите на съда и неправилната преценка на доказателствата са извън обхвата на чл.280 ал.1 от ГПК, поради което не подлежат на ревизиране в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл.288 от ГПК. Въпросът по т.10 не се явява обуславящ за изхода на спора. Действително въззивният съд е изразил становище, че забележките на учредителите на правото на строеж следва да се считат за неразделна част от установените в акта образец 15 факти, независимо, че не са били отразени във вече съставения акт за установяване на годност за приемане на строежа на сградата и обслужващото я ВиК съоръжение.Това становище е обосновано с констатациите, че обявените възражения на част от съсобствениците за неизвършени, недовършени и некачествено изпълнени работи са били действително заявени в административната процедура както от пълномощника, така и от изпълнителя. При тези констатации въззивният съд е направил преценка, че към момента на съставяне на акт обр.15 тези недостатъци са били известни на възложителите, независимо от това, че актът е бил съставен по реда на чл. 170 от ЗУТ. Не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване и по процесуалноправните въпроси относно задълженията на въззивния съд, формулирани в раздел ІІ от изложението. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР №1 от 09.12.2013г. по т.д.№1/2013г. на ОСГТК на ВКС, съгласно което непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. По същия въпрос е формирана и постоянна съдебна практика на ВКС, обективирана в редица решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК / решение №202/21.12.2013г. по т.д. №866/2012г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №76/12.06.2012г. по т.д. №377/2011г. на ВКС, ТК, II т.о., решение №581/30.09.2010г. по гр.д. №1019/2009г. на ВКС, ГК, III г.о. и др./, с които е прието, че задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, след като прецени всички относими доказателства и обсъди въведените от страните доводи и възражения, което произтича от характера на въззивното производство, а фактическите и правни изводи на въззивния съд трябва да намерят отражение в мотивите към решението, като изпълнението на посочените задължения - за обсъждане на доказателствата и защитните позиции на страните и за излагане на мотиви, е гаранция за правилността на въззивния съдебен акт и за правото на защита на страните в процеса. При постановяване на решението си въззивният съд, съобразявайки се с практиката на ВКС по приложение на разпоредбите на чл. 235 и чл.236 от ГПК е дал собствено разрешение на предмета на делото, направил е собствени фактически констатации и правни изводи, като е обсъдил подробно релевантните с оглед този предмет доводи и възражения на страните и е извършил самостоятелна преценка на събраните допустими и относими доказателства, при съобразяване с разпоредбите за разпределението на доказателствената тежест между страните в процеса. В решението се съдържа подробен анализ на приетите доказателства, с оглед установяване на фактите, относими към основанието на претенцията. Разпоредбата на чл.266 ал.3 от ГПК не установява за въззивния съд задължението да уважи всички доказателствени искания, които са направени своевременно от страните и не са уважени от първоинстанционния съд. В настоящата хипотеза във въззивната жалба е направено изрично искане за назначаване на нова съдебно –техническа експертиза. По това искане въззивният съд е изразил становището, че липсват предпоставките по чл.266 ал.3 от ГПК за допускане на доказателства, тъй като оплакванията на въззивницата по фактите не касаят стойността на установените със съдебните заключения на вещите лица некачествено извършени или неизпълнени в уговорения им вид работи. При тези констатации въззивният съд не се е отклонил от задължителната практика на ВКС, като е оставил без уважение доказателственото искане на жалбоподателката за назначаване на нова експертиза. Констатациите на въззивния съд относно значимостта за спора на формулираните от страната задачи на експертизата касаят правилността на постановеното въззивно решение и не подлежат на проверка в производството по чл.288 от ГПК. Касационно обжалване не може да се допусне и на поддържаното от касатора основание по чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на атакувания съдебен акт като основание за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда без анализ и излагане на съображения за наличие или липса на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност по смисъла на чл. 280 ал.2 от ГПК е налице при видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт. Съгласно практиката на ВКС очевидно неправилен е съдебният акт, при който законът е приложен в неговия противоположен смисъл, или съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма или съответно който е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на логическите и опитни правила. В случая тези пороци не са налице. Изложените твърдения за допуснати от съда съществени процесуални нарушения съставляват основание за касационно обжалване по чл.281 т.3 от ГПК и не могат да обосноват допускане на касационното обжалване на основание чл.280 ал.2 предл.3 от ГПК. Преценката за основателност на тези оплаквания би могла да бъде осъществена само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол при наличие на предпоставките по чл.280 ал.1 и 2 от ГПК. Воден от горното и на основание чл. 288 от ГПК, Върховният касационен съд