Определение № 5204 от 13.11.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3087/2025 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Р. Б., чрез адв. И. против решение № 56 от 28.02.2025 г. по гр. д. № 473/2024 г. на Апелативен съд – Велико Търново.

Ответникът по жалба Д. Е. Д., чрез адв. К. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение, с което е отменено решение № 333 от 11.06.2024 г. по гр. д. № 585/2023 г. на Окръжен съд – Велико Търново в обжалваните части: относно предоставяне упражняването на родителските права върху малолетното дете Д. Д. Д., родено на 08.07.2021 г. на майката И. Р. Б.; определяне местоживеенето на детето при майката, както и на личните отношения на детето с другия родител – бащата Д. Е. Д.; присъждането на месечна издръжка по чл. 142 СК и на издръжка за минало време по чл. 149 СК, както и на дадените разрешения по чл. 127а СК, и в частта за присъдените разноски в посочените размери, като вместо това е предоставено упражняването на родителските права по отношение на детето Д. Д. Д. на бащата Д. Е. Д., при когото е определено и местоживеенето на детето; определен е режим на лични отношения на майката с детето; майката И. Р. Б. е осъдена да заплаща на детето Д. Д. Д., чрез нейния баща и законен представител Д. Е. Д., месечна издръжка в размер на 200 лв., дължима на 25-то число на всеки месец, считано от датата на влизане в сила на настоящото решение до настъпването на законни основания за изменяването или прекратяването й, ведно със законната лихва върху всяка просрочена вноска от падежа до окончателното й изплащане, както и сумата от 2 400 лв. – издръжка за периода 23.07.2022 г. – 23.07.2023 г.; предоставено е разрешение, заместващо съгласието на майката, за пътуване на детето, придружавано от бащата Д. Е. Д. или от друго упълномощено от него лице, извън територията на Република България, до страните от Европейския съюз, Република Турция, Република Македония и Република Сърбия, без ограничения в броя на пътуванията в рамките на съответната календарна година, с обща продължителност от 60 дни за календарна година, за срок от 5 години, считано от датата на влизане на решението в сила, както и разрешение, заместващо съгласието на майката, за издаване по искане на бащата на задграничен паспорт на детето.

При служебна проверка допустимостта на касационното производство, настоящият състав на ВКС, III г. о., приема следното.

Касационната жалба е процесуално недопустима в частта, с която се обжалва въззивното решение за осъждането на жалбоподателката да заплати дължимата издръжка за минало време на детето Д. Д. Д., чрез нейния баща и законен представител Д. Е. Д.. С тази част на въззивното решение е уважен иск по чл. 149 СК – присъдена е издръжка за минало време, поради което то е изключено от касационен контрол съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 2, предл. 1 ГПК, която постановява, че не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по искове за издръжка. Въззивното решение в разглежданата му част не е постановено по въпросите по чл. 59, ал. 2 СК, поради което не попада в хипотезата на изключението по чл. 280, ал. 3, т. 2, предл. 2 ГПК. Касационната жалба е процесуално недопустима и в частите, с които се обжалва въззивното решение за предоставяне разрешение, заместващо съгласието на майката, за пътуването на детето в чужбина и за издаване на задграничен паспорт на детето. Според разпоредбата чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК от обхвата на касационния контрол са изключени и решенията на въззивните съдилища, постановени в производство по чл. 127а СК.

В останалата част касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил от фактическа страна, че детето Д. Д. Д. е [дата на раждане] от майка И. Р. Б. и баща Д. Е. Д. в Нидерландия, където родителите са работили. Когато детето е било на 5 месеца, родителите се върнали в България и заживели в къщата на бащата в [населено място], като след настъпилата раздяла между тях от м. февруари 2022 г. детето останало в къщата на родителите на бащата и било отглеждано до двегодишна възраст от неговата баба по бащина линия. След образуване на съдебното производство и изготвяне на социалния доклад, майката И. Р. Б., със съдействието на полицейски служител, взела детето от адреса в [населено място] в къщата на своите родители в [населено място]. Въззивният състав е съобразил данните по делото, съгласно които постоянният адрес на майката е в [населено място], но работи в чужбина и често се прибира в страната, като при отсъствието й за детето се грижат нейните родители. По отношение на бащата е установил, че съгласно обясненията му през септември 2024 г. окончателно се е завърнал в България, като живее в [населено място] при родителите си, заедно със своята приятелка, и е започнал работа в [населено място] въз основа на трудов договор от 05.12.2024 г. Съобразил е заключението на съдебно-психологичната експертиза, съгласно което детето има емоционална връзка и с двамата си родители, както и двамата притежават личностни качества и ресурс да полагат грижи за отглеждане на детето, за възпитанието, развитието и бъдещето му. Взел е предвид и свидетелските показания на майката и приятелката на бащата, от които е установил данни за ситуация, при която майката на детето И. Б. се обадила в дома им разстроена, плачела и молела да дойдат и да вземат детето защото я нарекло с обидна дума. Второинстанционният съд е отчел и посоченото от вещото лице като дефицит на родителския капацитет при майката – липсата на системност и постоянство в полагането на ежедневни грижи за отглеждането и възпитанието на детето; по-лабилен емоционално личностен профил; липсата на достатъчно емоционална подкрепа от нейните родители. Като признак на родителски дефицит при бащата е констатирал воденето на кампания по очерняне личността на майката, незачитане и омаловажаване на приноса й като родител; неспособността му да се разбере по конструктивен начин с майката по важни въпроси за развитието и бъдещето на детето. При тази фактическа обстановка и съобразявайки разясненията в ППВС № 1/1974 г., въззивната инстанция е приела, че в случая двамата родители имат сходен родителски капацитет. Изложила е съображения, че детето е привързано и към двамата; и двамата родители са в сходна степен загрижени за детето, като същите имат подкрепата на своите родители; сходни са и жилищните, битовите и материални условия при двамата родители. От друга страна, решаващият състав е преценил, че и двамата имат дефицити в родителския капацитет. Застъпил е становището, че майката е по-емоционална и склонна към афект в определени ситуации, но успява да се овладее, така че да не стресира детето. Спрямо бащата е посочил, че същият е негативно настроен към майката и това без съмнение се отразява на възпитанието на детето. При тези съображения е обосновал извод, че в случая приоритет следва да бъде даден на този родител, който може непосредствено да полага грижи за детето, а именно бащата. Взел е предвид, че той се е установил да живее в страната, пребивава на своя адрес в [населено място], работи по трудово правоотношение и получава доходи, тоест ще може ежедневно да се грижи за детето, да общува с него, да го възпитава. Отчел е и обстоятелството, че семейството на бащата го подкрепя, а и жената, с която живее познава детето, контактува и общува с него. В тази връзка е обобщил, че ако родителските права се упражняват от бащата, детето ще получи необходимата семейна среда, с присъщите й отношения на сплотеност, спокойствие и взаимна подкрепа. Приел е, че горното не би било възможно ако родителските права се упражняват от майката, тъй като същата живее и работи в чужбина и се връща в България през месец за по две седмици, а и предвид данните по делото за разногласие и напрежение в семейството на майката по въпроса за начина на отглеждане на детето. По отношение на режима на лични отношения на майката с детето въззивният съд е определил същия съобразно пола и възрастта на детето. С оглед запазването и поддържането на емоционална близост между тях е намерил, че следва да се насърчават повече контакти, но и да се отчете обстоятелството, че майката живее преимуществено в чужбина. Във връзка с иска по чл. 142 СК е приел, че по делото няма установени изключителни нужди на детето и сумата от 200 лв. месечно, дължима издръжка на детето от майката, е достатъчна за посрещане на нуждите му. Второинстанционният състав е преценил като основателен и предявения иск с правно основание чл. 149 СК за присъждане на издръжка за минало време в общ размер на 2 400 лв. за периода 23.07.2022 г. – 23.07.2023 г. Изложил е съображения, че през този период детето е отглеждано от бащата и затова за едногодишния период преди предявяване на исковата молба майката дължи издръжка в размер на 200 лв. месечно, или общо 2 400 лв. Приел е също така, че следва да бъде уважено искането по чл. 127а СК за даване на разрешение, заместващо съгласието на майката, за пътуване на детето извън територията на Република България, без ограничения в броя на пътуванията в рамките на съответната календарна година, с обща продължителност от 60 дни за календарна година, за срок от 5 години, считано от датата на влизане на решението в сила. Преценил е още, че следва да бъде дадено разрешение, заместващо съгласието на майката, за издаване по искане на бащата на задграничен паспорт на детето.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС – основание за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставени въпросите са със следното съдържание:

1. „Длъжен ли е съдът да обсъди в решението си всички събрани по делото доказателства, които са релевантни за спора, както и твърденията и възраженията на страните в тяхната съвкупност?“;

2. „Следва ли при спор за упражняване на родителски права съдът да обсъди в съвкупност всички обстоятелства с оглед интересите на детето, предвидени в чл. 59, ал. 4 СК или може да игнорира някои от тях и следва ли съдът да положи максимални усилия за да бъдат установени във възможно най-пълен обем тези обстоятелства?“.

Поддържа се, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС, обективирана в решение № 222 от 27.03.2018 г. по т. д. № 505/2017 г. на II т.о. (по първото питане) и решение № 9 от 11.03.2015 г. по гр. д. № 3642/2014 г. на IV г.о., решение № 39 от 13.03.2020 г. по гр. д. № 1115/2019 г. на III г.о., решение № 153 от 02.11.2023 г. по гр. д. № 3859/2022 г. на III г.о., решение № 450 от 08.07.2024 г. по гр. д. № 2767/2023 г. на III г.о. (по второто питане).

Поддържа се и искане за допускане на обжалването по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Поставеният първи въпрос е свързан със задълженията на съда, вкл. и въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор, предмет на делото и касае приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Така обобщено питането е обуславящо изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий, но не и допълнителния такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е създадена многобройна и последователна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решението, на което страната се позовава. Според тази практика (напр. решение № 12/16.02.2016 г. по гр. д. № 2184/2015 г. на IІІ г. о., решение № 42/05.03.2014 г. по гр. д. № 5488/2013 г. на IV г. о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на IV г. о., решение № 157/11.02.2016 г. по т. д. № 3638/2014 г. на I т. о. и др.), за да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, които са били събрани по делото, на основание чл. 235 и чл. 236 ГПК. Въззивният съд дължи произнасяне по същество на твърденията, доводите и възраженията на страните съобразно направените такива с въззивната жалба и писмения отговор по чл. 263 ГПК, доколкото същите са били въведени в процеса в преклузивните за това срокове, предвид забраната по чл. 266, ал. 1 ГПК. В случая втората съдебна инстанция е направила всичко това и нейната процесуална активност по разглеждане и решаване на правния спор е съобразена изцяло с дадените в установената съдебна практика разрешения. Налице са мотиви по атакувания акт в посочените обжалвани части – ясни, точни и логически безпротиворечиви, че решението на първоинстанционния съд в частта относно упражняването на родителските права е неправилно и същите следва да бъдат предоставени на бащата. Този извод е резултат от цялостната преценка и анализ на събрания доказателствен материал при обсъждане на доводите и възраженията на страните във връзка с релевантните факти, което е довело до обосновани съждения, че приоритет следва да бъде даден на бащата, преценени с оглед най – висшия интерес на детето. Съобразявайки този интерес и в защита на него – т. е. при засилено служебно начало, въззивният съд е обсъдил всички обстоятелства от значение за делото, както и доказателствата, които ги установяват. Ето защо, решението му е съобразено с установената съдебна практика, вкл. и тази, на която страната се позовава, което изключва предпоставки на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за достъп до касация по първия въпрос.

Вторият повдигнат въпрос също е обуславящ за решаващите изводи на въззивния съд – т. е. удовлетворява общо основание (правен въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК ), но не и допълнителното основание на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, каквото се поддържа от страната. По въпроса е установена трайна и еднопосочна съдебна практика, вкл. и задължителна такава, опредметена с ППВС № 1/12.11.1974 г., чието обвързващо тълкуване е възприето и доразвито в множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС (напр. решение № 334/06.01.2016 г. по гр. д. № 2202/2015 г. на IV г. о.; решение № 162/27.07.2015 г. по гр. д. № 7228/2014 г. на III г. о.; решение № 294/11.11.2015 г. по гр. д. № 1454/2015 г. на IV г. о. и др.). С тази практика е разяснено, че упражняването на родителските права и мерките следва да бъдат определяни конкретно, при преценка не на отделни обстоятелства, а на съвкупността от обстоятелствата на конкретния случай, на базата на задълбочена съпоставка на всички правнозначими критерии, изведени по тълкувателен път в горепосоченото ППВС, които не са изчерпателни и търпят развитие, като същевременно всеки от критериите има и относителна самостоятелност. Там е възприето и разбирането за степенуването на правнозначимите критерии по решаваща значимост: възпитателските качества на всеки от родителите, морален облик, начин, вид, продължителност, ефективност на полаганите от родителя грижи към детето, на изразената му готовност да живее с детето не само като заявление, но и като реално предприети действия за това, пола и възрастта на детето с оглед неговите нужди, изследване към кого от двамата родители в по-голяма степен то е привързано и защо, разполага ли родителят с помощта на трети близки лица, на които при нужда може да разчита, включително съобразяване със социалната среда, в която предстои да живее детето, не само като финансови и материални възможности, но и като начин на живот и възпитание, обучение. Посочено е също, че следва да се извърши цялостна преценка на интереса на децата, въз основа на многопосочен комплекс от обстоятелства, които е необходимо да бъдат анализирани в светлината единствено на интереса на децата, за съблюдаването на който съдът следи служебно. Съобразявайки всички упоменати по – горе правнозначими обстоятелства, изцяло в съответствие със задължителните разрешения на ППВС 1/1974 г. на Пленума на ВС, въззивният съд е преценил, че в интерес на детето е предоставянето на упражняването на родителските права на бащата. Този извод е изграден на базата на всички установени с приетите по делото доказателства (писмени и гласни) и правнозначими критерии по смисъла на цитираната задължителна съдебна практика, оценени комплексно и взаимосвързано.

Предвид на изложените решаващи мотиви, въззивният съдебен акт не може да бъде допуснат до касация поради очевидна неправилност. Съгласно установената практика, основанието по чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК е налице, когато съдът е допуснал видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален или явна необоснованост, които са съществени до такава степен, че могат да бъдат констатирани директно. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените в действителност процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Особено тежък порок би бил налице например, когато въззивният съд е постановил акта си въз основа на отменен закон, приложил е закона във видимо противоречие с неговия смисъл, нарушил е основополагащи принципи на съдопроизводството, формирал е изводи по спора в явно и видимо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона – материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от Върховния касационен съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, каквито не се установяват да са налице.

В обобщение, не са обосновани предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, което има за последица недопускане до касационен контрол на въззивното решение в обжалваните с допустима жалба негови части.

При този изход на делото касаторът следва да понесе отговорността за разноските, сторени от насрещната страна в настоящото производство. Същите са претендирани своевременно в отговора на касационната жалба, но ответникът по жалба не е удостоверил надлежното извършване на разхода с представяне на писмени доказателства за това. Затова разноски за касационната инстанция в полза на ответника по жалба не следва да се присъждат.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.